Европейското кино -
поле за въображението

Скъпа Е.,

Питаш ме за тазгодишната селекция на европейските филмови награди "Феликс". Може ли да се разказва за филми, които не си гледала, а и повечето от тях едва ли ще видиш? Но другояче погледнато - защо да не те запаля за някои заглавия, та като ти паднат под ръка, да ги видиш (слава Богу, освен волята на нашите поамериканчени разпространители, съществуват и други начини - позволени и не дотам - да се набавят търсени филми). Пък най-сетне защо да не си поначеша езика? Както казал класикът: "Нека си говори, пари не иска, я!".
Селекционерите тази година са подбирали измежду 320 филма - "от вси страни". По-горе нахоках разпространителите, нека да не подминем и продуцентите (или от кого зависи да бъде представен български филм - може би от НФЦ?). Няма представен български филм. Не е да речеш, че нямаме. Ето, от току-що завършилата "Златна роза" се разбра, че сме били имали "стабилни филми". А (избързвайки напред) те уверявам, че много от селекционираните заглавия бая се "клатушкат".
За номиниране ни се пратиха 34 заглавия. Трима от продуцентите не пожелали да пращат касети. Страх ги е от пиратство. За съжаление, и продуцентът на Отар Йоселиани ("Понеделник сутрин") бе сред тях, както и тоя на Роман Полански ("Пианистът")... Останалите се бяха предпазили кой както свари - един сложил надпис "Само за членовете на Европейската филмова академия", друг - "Не е за комерсиално разпространение", трети пуснал през цялото време да текат цифрите на минутите и секундите. Това последното бе особено полезно, когато филмът ти доскучее - почваш да се упражняваш по аритметика, за да разбереш скоро ли ще свърши. Цифрите са и друго помагало - проверяваш дали европейската драматургия се подчинява на американските рецепти как се било пишело сценарий: на десетата минута обрат, на двайстата - пак обрат, първата половина по-дълга от втората (и това го има в рецептурника на драма - спецсъветниците)... И аз проверявах дали се спазват тези рецепти (особено, когато филмът ми харесваше). За моя голяма радост и утешение - ни в един случай обратите и прочие, не съвпаднаха с американските канони. Слава Богу, има още поле за въображението, за импровизацията, за интуицията и за всичко, което прави киното не само продукт на индустрия, на печалба, но и предмет на естетическо удоволствие.
Сега да видим какво имаше под цифрите.

Драга Е.,

Неведнъж сме си говорили колко е субективно всяко журиране. Така че нека не се заблуждаваме - тези 34 селектирани филми не са абсолютна величина. Те са натъкмени съобразно личен вкус, съгласно негласни указания за спазване на квотите по райони на ЕФА... И т.н... И въпреки това - зрелището е полезно, занимателно, много често увлекателно. Аз се загледах с удоволствие в 16 от филмите, 10 от тях ще си пусна повторно, а 3 - 4 може и да потретя... Както казваше незабравимият Павел Писарев: "В една годишна продукция два-три филма трябва да са хубави, десетина - нормални, а останалите - нужни!"
Нужните ще ги споменем само дотолкова, че заедно с тях присъствието на мелодрамата заема внушително място - от 34 филма повече от половината (около 20) са в жанра. Най-изгаряща бе мелодрамата на италианеца Силвио Солдини -"Burning in the Wind". Тук пламтят страстите на кръвосмешението: брат и сестра с общ баща изпитват главоломно сексуално влечение; същият покъртителен фабулен ход предлага и "Морето" ("The Sea", Исландия). Друг повтарящ се мелодраматичен мотив е: синове на майки-курви са силно увредени от произхода си. Има го в три филма - един от друг по-"психоаналитични".
Мелодрамата е с широк диапазон - на единия полюс са испанците с неправдоподобните, "дикенсови" (а защо не - "сервантесови") завъртулки на фабулата. Педро Алмодовар в "Говори с нея" ("Hable Con Ella") предлага атрактивни персонажи в екстремни ситуации - балерина и жена-тореадор са изпаднали в кома; двама влюбени в тях мъже са над постелите им; любовта на санитаря Бениньо (много е добър Хавиер Камара в тази роля; един от моите кандидати за мъжка роля) поражда парадоксален скандал, който е представен отразено, с хумор - чрез епизод от черно-бяла, "уж" няма комедия. Където и да е другаде по света тази история би "намирисвала". При Алмодовар тя е органично свързана с традициите на испанската култура. И се гледа. Което не може да се каже за другия испанец - Хулио Медем ("Лучия и сексът"). Ако от този филм се отстранят "hard" секси сцените, лъсва булевардна историйка. При Алмодовар хората са невероятни в невероятни ситуации, при Медем ситуациите са невероятни, а хората - плоски. По средата са любовните мелодрами. "Food of Love" на Вентура Понс, Испания, ни запознава с хомосексуални любовни терзания. И тук, ако си въобразиш, че историята се случва между хетерогенни двойки, нищо не остава от сюжета... Къде-къде е за предпочитане простичкият "Dogma"-разказ на датчанката Сузане Биер ("Elsker Dig For Evigt ", в "Култура", бр. 37 от т.г. го преведоха "Обичай ме завинаги"). В него се случва ненадейна любов между мъж на средна възраст (женен) и младо момиче. Старо като света, но много деликатно разказано. При все, че мотивацията за раздялата на влюбените издиша...
Стигнахме до съчинената от Кешловски и Пиешевич и разказана от Том Тиквер ("Бягай, Лола, бягай") библейска любовна история в "Небеса" ("Heaven"). На фабулно ниво - трилър, на сюжетно - притча. Този филм е сред любимите ми. Казаха ми, че щял да се показва у нас (виж колко несправедлив съм бил към нещастните разпространители, разпънати между диктата на американските си работодатели и реалностите на несъстоялия се български кинопазар?!), затова няма да го преразказвам. "Небеса" е забележителен с актьорското изпълнение на Кейт Бланшет. Как е възможно така да се "взриви" тази актриса в един-едничък цялостен кадър. Три пъти го въртях - няма лъжа: емоционалното й избухване се случва в непрекъснат процес, не е монтирано. Сдържаната, ледена маска на героинята "избухва" пред очите ни (съобщават й, че на съвестта й ще лежат четири невинни човешки жертви); сетне - това вече е след монтажна промяна, но не и след гримьорска - лицето на Кейт Бланшет се състарява, набръчква, съсухря, сбабичосва... С радост я посочих в категорията "Европейска актриса". Макар че бях раздвоен как да подредя трите възможни кандидатки, защото има още едно силно женско присъствие в селекцията - това на Емануела Девос от френския филм "По устните ми" ("Sur Mes Levres"). Тази пък грозновата на вид, неугледна, чепата и смотана женица се превръща в Жена с такова чувство за хумор и мярка, с такава пестелива емоция, че аз простих на сценариста и режисьора Жак Одиар ("Един така дискретен герой") прекаленото заплитане на фабулата-трилър към края на филма. Одиар има прегрешения на фабулно ниво, ала в сюжетната дълбина е точен - струва си само да обърнеш внимание (ако и когато гледаш филма) на сцените пред огледалото: женицата - като в моментна снимка, проблясък - съзерцава голото си тяло, бои се и се надява... Звуковата партитура, оправдана от глухотата на героинята, е рядко срещана напоследък - "солиращите" звуци не са втъкнати произволно, а изграждат сложна полифонична тъкан. Звукът е правен като музика. Нека добавим и великолепното изпълнение на Венсан Касел (и него съм си харесал за мъжка роля) - неговият човек е хаймана, който нахлува в подредения свят на героинята, провокира у нея женското начало, а пък самият той се пробужда за неочаквани човешки чувства. Сещаш се, че и този филм ми е сред любимите.
Третият филм, който съм си "заплюл", е "Човекът без минало" на Аки Каурисмаки. Притча. Мъж умира - мъж възкръсва. Светът, в който заживява (като нов, различен, по-добър човек) е сюрреален. Типажите и местата привидно носят реални характеристики, но са знакови. Ситуациите са прости като в приказка, а диалогът е като от читанка... Такова е и посланието.
Заговорихме за послания - хубавите филми от селекцията завършват с доста категорични изводи. Няма ги "отворените" финали. Има желание да се извадят от бабината ракла баналните, старите мъдрости и да се изтупат от праха. Очевидно, светът се нуждае от нравствени точки за опора.
Така е при Майк Лий - "Всичко или нищо". Много категорично, почти дидактично той разполага героите си в две крайности: в началото всеки актьор (чуден ансамбъл, както винаги при Майк Лий) вади от себе си агресията, бруталността, лошотията, за да "омекне" и се очовечи в определена ситуация.
Така е при Каурисмаки, така е при братята Дарден ("Синът") - проста притча за опрощението - майсторски написана; сдържано, но емоционално изиграна; разказана с нарочното внимание към присъствието и движението на героите в кино-време/пространството.
Така е в "Хубавата Марта" на немкинята Сандра Нетелбек. Черно-бяла героиня: първокласна, талантлива готвачка, нищо друго не я занимава освен кухнята на луксозен ресторант, в която царува; тя дори мисли чрез готварски рецепти. Изображението е строго подчинено на това крайно поведение - черно-бяло в цвят отначало, то постепенно се затопля и "оцветява". Дете и италианец (прекрасно изпълнение на актьора Серджо Кастелито - нова звезда на италианското кино; друг мой фаворит за мъжка роля) провокират промяната у героинята. Сещаш се - любов и ... "Не мисли само за себе си, отвори сърцето си за света и другите!"
Така е в "Говори с нея" на Педро Алмодовар, така е в "Небеса" на Том Тиквер. И не може да е иначе, когато сценарият е писан от католика Кешловски; но пък интересна е кръстоската с протестанта (?) Тиквер; в този филм за притчовото звучене на разказа огромна роля играе усетът на оператора Франк Гриебе към библейска простота на пейзажа.
Така е в "Усмивката на майка ми" на Марко Белокио. Попретрупаната фабула се върти около спекулациите по канонизирането на майката на героя (отново прекрасно изпълнение на Серджо Кастелито). Романна форма. За вярата и политиката, за традициите и техния гнет. Класически развити персонажи: пъстра картина на италиански аристократически род. Музикалното решение е добро: там, където в банални филми артистите крещят, в този музиката поема тази функция.
Така е в "Малка неудача" на датчанката Анете Олсен (тя разказва с тъжна ирония за личните проблеми на няколко души от средната класа; този филм е в "наша" ниша; спомних си за Еди Захариев и Людмил Кирков, лека им пръст!; в този филм си харесах една "характерна" актриса - Мария Рих).
Така е във филма на Одиар, така е в "Halbe Treppe" на Андреас Дресен. Филма вече го гледахме по време на фестивала на европейските копродукции. Там простото и категорично послание не произтича от любовната фабула; то звучи като "втора тема" в сюжета и се отнася до приемането, до разбирането на другия. Говоря за финалната сцена, когато палатката събира на топло "западните" и "източните". И се вижда, колко несретни са и едните, и другите, колко малко им трябва да се усмихнат...
Знаеш ли, Е., кое прави странно впечатление? С темата за емигрантите от така наречените "източни" страни се занимават немец, италианец, швед... Хърватин разказва за чех... Последните трима скучно лъжат, макар че събитията във филмите им са правилни - като статия от вестник.
Сега ще стане дума за Сокуров. Винаги съм оценявал тази нова "митологична" фигура в руското кино (как иначе, самият Тарковски го е предопределил като наследник). Никога не съм се вълнувал от неговите филми. Приличаха ми на изящно шлайфани зърна от броеница, само че им липсваше връвчицата, на която скъпоценните късчета са нанизани. Не можеш да си я закачиш тази броеница - разпада се... Новият му филм "Руски ковчег" (ковчег - в смисъл на Ноев ковчег, на ковчеже, в което се пазят най-съкровените, най-сакралните неща) е изпят на един дъх от него и от оператора му Тилман Бютнер. Целият филм е заснет в един цял, непрекъсваем кадър - дълъг 90 минути. Как е възможна (в Русия?!) организация на такова количество хора - 367 артисти, три оркестъра свирят на живо, последният под диригентството на самия Гергиев, над 3000 души епизодици се разхождат, играят театър, присъстват на царски церемонии, танцуват в бална зала, всичките - в богати исторически костюми; как се преминава през 33 зали и три етажа на Ермитажа без нито един гаф на осветлението, на асистентите, на участниците? Сигурно в това има и рекламен смисъл, но - според мен - единното време/пространство скрепява броеницата, то е липсващата връвчица на наниза. Филмът е много руски - в него има носталгия по отминалото величие на империята, но филмът не е националистически; в него спорят "западняци" и славянофили", но от него не лъха ненавист към другите нации. Нямам желание да ти говоря за "Кървава неделя" на Пол Грийнграс, макар че филмът е хубав. Знаеш, че не обичам политическото кино.
Не ми остана време да ти разкажа за един крайно любопитен експеримент на испанеца Хосе Луис Гуерин и оператора му Алекс Готие: руши се стара сграда и се строи нова. Целия този процес (най-вече: хората в него) е сниман по метода на документалното наблюдение. Така се и казва филмът - "Work in progress". Има прекрасни документални епизоди.
Не ми остана време да ти цитирам цифрите от "box office"-те на европейските филми. Уверявам те - имат достатъчно зрители. Но се показват наведнъж в стотици копия. Ако не вярваш, отвори www.imdb.com и провери сама.
Не ми остана време да ти разкажа за "Sweet sixteen" на Кен Лоуч. Само две думи: актьори - непрофесионалисти, средата - истинска, проблемите - социални. Кен Лоуч е верен на себе си.
Ей така ми се ще и да завърша това писание - европейското кино е вярно на себе си, не се полъгва да подражава на американското (или което и да е), отстоява си правото да бъде кино, в което е важно не само какво се разказва, но и как.

Твой Георги Дюлгеров

Проф. Георги Дюлгеров е един от най-големите български кинематографисти. Сред филмите му са "Изпит", "И дойде денят", "Авантаж", "Мера според мера", "Лагерът" и др. Художествен ръководител на курс по филмова и тв-режисура в НАТФИЗ. Член на Европейската филмова академия.