Киномания 2002
Националният дворец на културата все по-настъпателно се бори да върне престижа на своя филмов ноември - с помощта на посолства, на Британския съвет, на Гьоте институт, на ЕТ "Вяст", на Националния филмов център и др. Намаленото времетраене и количество заглавия се оказа ефикасен трик за ренесанс на едновремешния статут на Световната кинопанорама - на 16-та Киномания видяхме доста от фаворитите на годината в Кан, Венеция, Берлин, Сочи, Холивуд... Друг е въпросът, че техниката в зала 1 изигра не една и две лоши шеги на филми и публика.

Насилието

Като исторически геноцид или днешна заплаха; като глобална или индивидуална акция; като идеология или първичност - насилието се оказа доминантата на авторовите занимания в най-амбициозните филми от Киномания 2002. Дали заради планетарната психоза от пипалата на тероризма след 11 септември 2001, дали заради неизтребимостта на злото, дали заради личните/родови страдания...
Френският проект на Ален Бриган "11`09``01 - 11 септември" е внушителен мултинационален коментар на кошмара в Ню Йорк чрез 11 рефлексии на събитието в 11-минутни епизода на известни автори от всички континенти (липсваше ми руската гледна точка). Отделните сегменти са неравностойни, понякога - изненадващи (както е например при Клод Льолуш или Шон Пен), но няма как да сбъркаш стария левичар Кен Лоуч (награда на ФИПРЕССИ от Венеция 2002).
Личните ми фаворити са първият (битово-нежен разказ на младата иранка Семира Махмалбаф) и последният (философска притча на японския класик Шохей Имамура), който всъщност е поантата на филма с финалната реплика: "Няма свещена война!". На този проект съвсем точно му пасва етикетът "политическа поръчка".
Почти същото би могло да се каже и за решението на журито в Кан, начело с Дейвид Линч, да присъди "Златна палма" на "Пианистът" на Роман Полански. Прокламиран като изповедален (и вярвам, че е така заради собствената му съдба и тази на главния герой Шпилман), той е наблъскан с най-баналните клишета от филмите за Холокоста или съветските "боевици" за Втората световна война. Въпреки мащабността на продукцията и симпатичното присъствие на Ейдриън Броди, "Пианистът" е досаден трактат за хитлеристките зверства и патилата на полските евреи. На неговия фон дори "Списъкът на Шиндлер" на Спилбърг изглежда новаторски.
"Арарат" на канадския арменец Атом Егоян е близък до "Пианистът" по кръвно разчистване на сметки с геноцида - прославен режисьор (Шарл Азнавур) снима днес филм за арменските гонения от турците през 1915 и дъвчи семена от нар като майчин завет (честно казано, стихотворението на Яворов ми е по-вълнуващо дори от мерзките кланета в кадър на жени и деца); картина на арменски художник от 1934 по древна фотография е разтърсващ спомен за онова време и той е въведен като герой на филма, а изкуствоведка-спец по неговото творчество - като консултант; нейният син, чийто баща е загинал като "терорист" (в опит да убие турски дипломат) заминава да снима историческите места, вече запустели; гаджето му (доведена сестра) разрязва картината в изблик на ненавист към мащехата (обвинява я за нелепата смърт на своя баща), гей с турски произход играе един от злодеите, но не вярва, че е било така... Накъсан между спомени, митове и битие, между житейска и филмова реалност, разказът се събира не къде да е, а на канадската митница. На моменти се губиш в прекалено разклонената фабула на "Арарат" или пък се изопваш от дидактиката, но Егоян успява да спаси филма си чрез иронични паузи.
Руският "Война" на Алексей Балабанов е драстично-темпераментна реплика към "Кавказки пленник" на Сергей Бодров-старши (и своеобразно продължение) по руския въпрос за Чечения, насилието, мотивите, морала... (вж. "Култура", бр. 43). Връзката помежду им е Сергей Бодров-младши, а по-качественият филм е "Кавказки пленник" (вж. "Култура", бр. 48 от 1998).
Затова пък в режисьорския си дебют "Сестри" Сергей Бодров-младши продължава разчистването на сметки с насилието чрез ответен удар, заченато от "Брат" и "Брат 2" на Балабанов. Вътрешен московски двор, появата на него самия (Данила Багров вече като мастит съвременен Робин Худ) и парчето "Полковнику никто не пишет..." препращат директно към "Брат-2". Само дето главната героиня в "Сестри" е 13-годишно момиченце. Жалко, че Сергей Бодров-младши не успя да завърши втория си филм.
"Сестрите магдаленки" на Питър Мълън е стъпил върху жестокостта, без да разсъждава - това е оставено на зрителя. Филмът изследва чудовищните измерения на ирландския пуританизъм през 60-те, готов да хвърли на калугерките от ордена "Сестри на милосърдието" момичета извън общоприетия морален калъп. Родителски и католически изстъпления съсипват животи в името на Бог, а разтърсващият документален реализъм на филма и фантастичните актриси (Ан-Мари Дъф, Нора-Джейн Нуун, Дороти Дъфи, Айлийн Уолш) го издигат до хуманистичен експлозив. Експозицията на "Сестрите магдаленки" е досущ като тази на нашия "Емигранти" - 3 епизода, озаглавени с името на героините, ни въвеждат в сюжета. Приятно съвпадение. Неприятно е, че тези зандани са съществували в Ирландия до 1996. Но във филма се прокрадва и смях. Един от забавните епизоди е, когато Ингрид Бергман се появява на екрана като монахиня, а прожекцията на филма е в чест на игуменката, чийто грях бил, че 13-годишна си падала по уестърни (това го съобщава като изповед, разбира се). Излят филм е "Сестрите магдаленки".
"Необратимо" на Гаспар Ное пристигна в НДК с оглушителната слава на "скандала в Кан": заради делириумната камера, зверското убийство и най-вече - заради дивашкото изнасилване на Моника Белучи в 8-минутен кадър. Който обаче не е припаднал или пък напуснал в първия половин час, навярно е успял да улови смисъла на филма. А той, колкото и перверзно да е закодиран, е катарзисен (вж. страница 4).
"Подгряване на вчерашния обед" и "Емигранти" естествено се вписват в тенденцията "насилие". Първият го обглежда в геополитически и исторически аспект, а вторият се опитва да го "пробие" в днешното му мафиотско измерение.

Филм във филма във филма

Повече от две десетилетия минаха от заиграването на Антониони с видеото в "Обервалдска мистерия" или въвличането на видеокамерата като драматична екранна сублимация в "Секс, лъжи и видео" на Стивън Содърбърг. През всичките тези години то радикално преобърна възгледите за параметрите на кинематографичната изразност - достатъчно е да се вгледаме във филмите на Вим Вендерс и Атом Егоян, представени на Киномания. Едни от най-радикалните авангардисти в киното, те имплантират видеото в оптичната лента като житейски или емоционален контрапункт, трансформиран в естетически експеримент.
Усъвършенстването на новите технологии е толкова шеметно, че нахлуването на дигиталното изображение върху терена на филмовата изразност е вече едва ли не норма. Мобилността на камерата, пищността на цветовете, звуковият синхрон, интимизирането на връзката режисьор-актьор и разните монтажни и компютърни ефекти предоставят безброй изкушения за киномайстори и новаци. Цяло направление в киното се яви ("Догма 95"), разпадна се, та и епигони отгледа.
Поне от "Американска нощ" на Трюфо до "Подгряване на вчерашния обед" сме гледали какви ли не вариации на тема "филм във филма". Но на Киномания видяхме два варианта на "филм във филма във филма". Във "Война" шоковото въздействие е постигнато не само чрез максималния автентизъм на наратива, а и чрез мултиплициране на информационните потоци - документални кадри с чеченските зверства през монитор на лаптоп и снимането на англичанин на паралелен филм с дигитална камера. На другия край на света Егоян прави почти същото в "Арарат". Заснетият от момчето материал не влиза в костюмната суперпродукция. За него обаче пътуването се оказва не само авантюра подир синовен дълг, но и шанс да трогне с арменската история (през монитора на камерата) митничар пред пенсия. За Егоян пък натрупването на различните визии (оптическа, дигитална, фотографска, живописна) дава възможност за по-синтетично "разиграване" на сюжета за паметта и времето.

Агата Кристи

Добрата стара английска кримка от типа "убиецът е сред нас" е вдъхновила двама големи издеватели в киното - алтернативният американски ветеран Робърт Олтман и продуктивният френски младок Франсоа Озон.
"Госфорд парк" ("Оскар" за сценарий и още 11 награди) е поредният саркастичен кикот на Олтман. Този път на мушката е британската аристокрация с нейните железни догми и още по-железни камериери. В унисон с порядките, разказът е конструиран на два етажа: господарски и слугински. Обитателите им понякога се смесват и дори чифтосват, а зрителят търчи нагоре-надолу като луд с пробита кофа. Параноичната атмосфера, изисканият колорит, трескавият диалог, прелестните актьори и острите фабулни обрати са сочен фон, на който Олтман се гаври с английските гордост и предразсъдъци, прегрешения и престъпления, та и с Холивуд дори. Майсторът е заредил "Госфорд парк" с мощна естетска енергия, но филмът е скучноват, за разлика от творчеството на "музата" Агата Кристи или неговото собствено. Важното е все пак, че го видяхме (благодарение на Британския съвет).
Затова пък "8 жени" на Озон е тържество на филигранната френска перверзия, опакована като булеварде а ла Агата Кристи и изиграна от осем "диви" (вж. "Култура", бр. 42-43).

Японско кино

Панорамата "Японско кино на десетилетията" (Японска фондация със съдействието на посолството на Япония) представи страната на Куросава с 6 филма, създадени от 1957 до 2000 ("Елегия за насилието" на Сейджун Судзуки, "Къде изгрява луната" на Йоичи Сай, "Лице" на Джунджи Сакамото, "Опетненият кодекс на Якудза" на Кинджи Фукасаку, "Патилата на мошеника" на Юдзо Кавашима, "Японско селце" на Шинсуке Огава). Студенти и бедни киномани се възползваха от редкия шанс да гледат безплатно филми и успяха да понатрупат впечатления за спецификата на японското кино без Куросава.
Мен лично ме плени "Японско селце" - 210-минутно документално наблюдение върху бита, нравите и природата в планинското село Фуруяшики. Сниман две години, произведен през 1982 и разделен на две части, той въздейства почти като транс. Отначало се запознаваме с климата на района, ставаме свидетели на оплождането и цъфтежа на ориза (само час и половина), а после се появяват копринените буби и хората с техните фамилни, военни и бизнес-спомени... През лицата, теглилата, остроумието, находчивостта и оцеляването на тези младолики планинци постепенно изскача съдбата на Япония и генезиса на нейната цъфтяща икономика. Уникално преживяване.
Както всяка година, програмата бе изготвена така, че познавачите да предпочитат кино "Люмиер" с естетските търсачества, а любителите на пресни хитове - зала 1. Но когато последната се напълни за Олтман, организаторите трябваше да понесат доста негодувание заради кошмарната прожекция. В София вече има достатъчно места, по-комфортни от НДК, където можеш да изхрупаш чувал пуканки пред някой тъп блокбастер. А Киномания има смисъл с алтернативните филми. Нали става дума за престиж...

Геновева Димитрова