Разводът на литературознанието
с литературата?
Не е случайно, че брачната и пост-брачна метафорика твърде услужливо се притичва на помощ, щом се затърсят думи, за да се опишат (или конструират) отношения, в които една от страните е литературата (вж. Никола Георгиев, "Женитбата на литературата със света").1 За всичкото време на съществуването си, независимо дали е била натиряна или страстно ухажвана, тя се е държала като своенравен и непредвидим партньор с "тежък характер"; и ако не самите отношения, в които е участвала, то говоренето за тях най-често се е отличавало с някаква съдбовна вдаденост и драматизъм. И с право, защото трудно може да се измисли по-сложна и с по-резки обрати семейна история от тази на двойката литература - свят. Не само в смисъла, в който я обглежда цитираната по-горе статия, за да проблематизира понятие като "световна литература". Тя, тази история, минава през дълъг миметичен "меден месец", когато домашният мир е бил относително лесно съхраняван благодарение на послушната роля на литературата да подражава на света (или на това, което според различни мисловни модели се е приемало за действителност). Този сравнително безоблачен период е последван от романтическия бунт на литературата, завършил с обявената от нея независимост от външния свят и неговите "готови форми". Еманципацията й (а по каприза на граматическите родове тъкмо тя е женският елемент в двойката) стига до модернистичното й предизвикателство към света, на когото заявява, че не тя трябва да му подражава и да върви след него, а той след нея. Трудната им връзка познава и периоди на хладно безразличие и пълна взаимна дистанцираност, но и на подновяващи се опити да се сближат, да намерят "общ език", на който да заговорят отново един за друг.
Причините за гореописаните перипетии могат да се потърсят и са се търсили къде ли не, но има една, до която изглежда възможно да се сведат всички. И тя е, че не е, ама наистина съвсем не е очевидно, че литературата и светът действително се нуждаят един от друг. Едва ли, когато се пише, когато пише себе си, тя мисли за него. Едва ли той мисли себе си като немислим без нея. Най-баналното, но не и невярно, което може да се каже и припомни в потвърждение на последното, е, че много хора (а нали те са светът) са в състояние да преживеят живота си, без да са прочели нито един литературен ред и без това да им причинява дори смътно усещане за нещо пропуснато, за някаква загуба. Нещо повече, никой няма право да ги съди за това. А и днес изглежда по-трудно от всякога, дори направо обречено да бъде убеждаван който и да било, че неговият свят се нуждае от литература, ако той не мисли така.
От безразличието на света литературата може да се спаси и не веднъж се е спасявала в обятията на литературознанието (тук няма да навлизаме в сложните правни лабиринти на този очевиден казус на двубрачие). В някакъв смисъл дори тъкмо неговото внимание и интерес са я извикали на живот. Такава е поне оригиналната теза на Сергей Аверинцев. Той я развива в статията си "Древногръцката литература и близкоизточната книжнина", където твърди, че появата на теоретична рефлексия върху поетическото изкуство, каквато е Аристотеловата "Поетика", е истинското свидетелство, че това, което днес наричаме литература, действително съществува като самостоятелна и различна от всички други културна област. В този смисъл Аристотел, разбира се, не е родителят, но със сигурност е акушерът на литературата, тъй като стореното от него, за да я има, е много повече от това, че я е защитил от отрицанието на Платон. Той се е заел да докаже именно, че тя е различна (от митологията, от науката, от историята), с което е легитимирал автономното й и независимо съществуване. Нека кажем така: той й дава лице.
Това е първият, поне що се отнася до Европа, истински предан и любовен жест на литературознанието към литературата. Не зная дали това е повод да се натъжаваме, но комай за непосилно дълго време си остава и последният. Както Цветан Тодоров и Освалд Дюкро отбелязват в Dictionnaire encyclopedique des sciences du langage ("Енциклопедичен речник на науките за езика"), "теоретичната рефлексия върху литературата никога повече няма да възстанови автономността, която е имала при Аристотел. От латинската древност нататък описанието на поетическия факт е обхванато от реториката, а [...] след ХVIII век поетиката става подразделение на философската естетика (особено в Германия) и изчезва всякакъв интерес към конкретното функциониране на литературния текст".
Едва през ХХ век школи като руския формализъм, английската и американската Нова критика или френския "структурален анализ" обявяват отново поетиката, т.е. вътрешната теория на литературата, за самостойна теоретична дисциплина. Това, разбира се, е шанс за самата литература, защото бива приютена в едно може би твърде академически хладно, но затова пък сигурно семейно гнездо, след като стана ясно, че на сигурност в отношенията си със света тя не може да разчита. Връзката й с литературознанието в споменатите му по-горе превъплъщения е щастлив период за нея, най-вече защото последното, което тогава на него (литературознанието) би му минало през ум, е, че тя може би изобщо не съществува, че няма собствени граници, че няма устойчиви и непроменими отличаващи я характеристики. Литературата има лице, в което предано и отблизо са взряни литературоведите. Е, понеже "нищо не е съвършено", както казва Лисицата на Малкия Принц, по време на този етап от отношенията си с литературознанието неговата избраница трябва да се примири, че никой не гледа на нея като на плод на божествено вдъхновение, но това може да се отдаде на неизбежното прозаизиране на продължителния семеен живот.
Очевидно е, че никога преди отношенията между литературознанието и литературата не са били така интензивни и разнообразни, както през ХХ век. Погледът към тях от дистанция показва обаче, че винаги са криели в себе си един неотстраним източник на възможни и случили се недоразумения и разочарования. Той може да се опише като феноменологически, в смисъл, че литературознанието, като всяка модерна теоретична дисциплина, изучава не своя обект сам по себе си или, още по-невъзможно казано, такъв, какъвто е в действителност, а своите умозрително конструирани модели и представи за него. Този вероятно вече невъзвратим отказ от фактите (ако тази дума все още значи нещо) в полза на "чистите теоретизации", за който говори и Александър Койре ("О влияние философских концепций на развитие научных теорий") 2, е според него последица от следкоперниканската революция в познанието.
Като става въпрос за тези неща, иска ми се да се позова на една по-шеговита история, но поради изневяра на паметта май ще трябва да я цитирам така, както Вазов го прави в "Митрофан и Дормидолски". Ще трябва и аз подобно на класика да възкликна: "не помня за кой философ ми бяха разказали, че казал не помня какво, но той имаше право!" Приблизително все пак бил казал следното. Когато на негова лекция студенти му обърнали внимание, че теоретичното му построение, изложено пред тях, е наистина брилянтно, но те се досещат за някои факти, които го опровергават, той отговорил: "толкова по-зле за фактите".
Нещо подобно, макар и с много голяма, дори направо изкуствена приблизителност на сравнението, би се получило, ако си представим, че литературата от позицията на някакво свое иманентно самосъзнание се заслуша какво говори за нея любимото й литературознание. Не зная колко й е любимо и не че казва лоши неща за нея, но са толкова различни и често несъвместими едни с други, че горката литература може да получи пристъп на разколебана идентичност. (За едно синтезирано припомняне на тези разноречия, вж. статията "Литературознание и морал" в сборника на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", стр.34-35).
Литературознанието изглежда е обречено да изучава не литературата, а нейните феномени в литературоведското съзнание. Това е феноменологическият проблем, за който преди малко стана дума, и той е причината на литературознанието да му е сравнително трудно да се състои като "чиста и обективна наука". Едни могат да не искат да признаят това или искрено да вярват в утопията за постоянните, познаваеми и устойчиви параметри на своята област на знание, за други това може да е повод за разочарование, за трети - за задоволство. Всяка от тези позиции би била и разбираема, и оправдана, и от нея биха могли да се говорят и пишат стойностни неща. Но така или иначе, сциентистката илюзия е все по-трудно да бъде удържана в рамките на литературознанието.
Едно неизбежно следствие от неговото силно усъмняване, че "обектът на чувствата му" изобщо може да бъде разбран и определен, е отчуждението от този обект. Или пределното му разширяване, когато се отстоява възгледът, че ако такъв устойчив предмет като литература не съществува и следователно не съществува затворената и самодостатъчна теоретична област литературознание, то методите и техниките, разработени, за да се прилагат към литературата, могат съвсем легитимно да се приложат и към всякакви други сфери, да речем модата, по примера на Ролан Барт. Ако перифразираме Витгенщайн, според когото "със сигурност няма феноменология, но има феноменологически проблеми"3, бихме казали, че може би няма (или не може да има) литературна теория като познавателно поле с ясно очертан и постоянен предмет, но със сигурност има литературнотеоретични проблеми, които съвсем не засягат единствено литературата.
Настоящият бегъл опит да се огледат от различни страни отношенията между литературознанието и литературата, за да се установи дали действително са пред развод, или все още има някакъв шанс за тяхната връзка, се натъква и на такъв един повод за размисъл. На висок глас са изричани и публично адресирани заклеймявания на литературата, за които в европейската културна история има емблематични свидетелства. Много по-камерни и с много по-слаб резонанс са издевателствата, най-вече от страна на поети и писатели (достатъчно е да споменем Пенчо Славейков), над писмените занимания на литературоведите и филолозите. Дали това не поражда предпоставки за ревност?
Литературознанието би имало основание да се почувства засегнато от това, че на евентуалната вреда от него никога не е било обръщано такова внимание, каквото на вредата от литературата. Примерите с Платон и Русо не се нуждаят от припомняне. Това, за което говорим, е добре илюстрирано и от един разказ на Анатол Франс, озаглавен "Балзак". Ревностен почитател на литературата среща в книжарницата на редовно посещаван от него букинист странен и мрачен на вид човек, с когото се заговаря и който неочаквано избухва в неудържими гневни нападки срещу писателите.
Особено сатанизиран е Балзак, директно обвинен, че така сугестивно е представил френското общество от XIX век като деградирало и покварено, че то несъзнателно се е уподобило на този свой романов образ и му е подражавало, докато е станало действително такова, каквото го е описал Балзак. Накрая естествено се разбира, че сегашният враг на литературата е бил някогашен неин поклонник и самият той писател.
Такава мощ на въздействието не е известно да е била приписвана на литературознанието и не си представям пристъпа на гняв, който би подтикнал към подобно нещо. То изглежда трябва да се примири с общественото безразличие и с неспособността си да съперничи в това отношение на своята избраница, която, дори да не е четена, е публично обсъждана по всякакви поводи и при всякакви равнища на (не)компетентност. За него остава утешителната възможност да придаде някакво трагично величие на съществуването си, като вътре в собствената си кула периодично организира "съпротива срещу теорията" ("The Resistance to Theory" е озаглавил Пол де Ман свой текст от 1979 г.), за да може след това да обяви "триумфа на теорията" (за "the triumph of theory" говори през 1986 г. Хилис Милър).4
Друг много деликатен момент в общуването между литературознанието и литературата е свързан с непостоянната му позиция по въпроса за отношението на литературата към света. И колкото и да е трудно и рисковано да се правят прогнози за това, което ще се случи в литературоведското мислене, може да се предполага, че тъкмо този е един от присъщите му въпроси, които няма да престанат да бъдат спорни и неподвластни на еднозначно решение. От едната страна на спора са защитниците на миметизма, който някои съвременни автори разглеждат в контекста на или директно синонимизират с това, което наричат критически хуманизъм (Bernard Harrison, How to Reconcile Humanism and Deconstruction).5
В посочената току-що статия на Бърнард Харисън недвусмислено се говори за полемика между humanist и anti-humanist critics, където "хуманистите" са тези, които все още вярват, че литературните творби имат какво да ни кажат за "живота" и "реалността", докато "антихуманистите" настояват, че тези творби не ни въвеждат в познавателно (cognitive) отношение спрямо нещо, намиращо се вън от тях. Харисън привежда като пример за логиката на първите казаното от А. Д. Нютълс за въздействието на "Крал Лир" върху публиката: тя е развълнувана не от блестящото изпълнение или от талантливото отклонение от драматическата норма, а от родителско-синовното (the parent-child-ness) като такова, защото ако то не съществуваше в света, сцената би била празна. Противоположната логика на "антихуманисткото" литературознание намира своя най-синтезиран, афористичен изказ в известното изречение на Дерида "il n'y a pas de hors-texte", казващо твърде много за характера на изпитанията, на които в последните няколко десетилетия са подложени отношенията между литературознанието и литературата. Изпитания, за които отдавна е обичайно да се мисли и говори в термините на кризата. Ценностно неутрална, т.е. ненатоварвана нито с положителен, нито с отрицателен знак, кризата в тези отношения може да се изживява и като предчувствие за предстояща разлъка, при това лишена от всякакъв драматизъм. Обявяването на текста за вездесъщ е покана всяка от трите разглеждани тук страни - свят, литература и литературознание - да върви по свой независим и необвързан с този на другите път. Литературознание, признаващо за единствена реалност тази на текста, копае пропаст между литературата и света, като същевременно, универсализирайки този критерий на текстовостта, вече не вижда никакви неоспорими основания да разграничава своите текстове от тези на литературата. Заличавайки границата между себе си и своя предмет, то се лишава от такъв. Това - наукообразно и сериозно казано. А фигуративно и игриво казано, ако се върнем към брачната метафорика, от сливането на литература и литературознание в полето на текстовостта по-скоро може да произлезе някакъв нов вид андрогин, отколкото двойка. Дано има и силата на андрогините, за които разказва Аристофан в "Пирът" на Платон!
Съвсем незначителен изглежда въпросът за собствената област на едно литературознание, което вижда нещата по следния начин: "Нито един вътрешен критерий не може да гарантира същностната 'литературност' на текста. Литературата няма нито установена същност, нито съществуване" (This Strange Institution Called Literature. An Interview with Jacques Derrida.).6 Тя (литературността) зависи единствено от способа на четене, "това означава, че всичко може да се чете като литература, че потенциално всеки текст е литературен текст".7
Изразената в цитираните по-горе гледища мисловна нагласа очертава нови посоки, в които Сосюровото понятие за l'arbitraire би намерило специфично приложение, щом се признава, че е въпрос на случайност и произволност попадането или непопадането на даден текст в параметрите на литературността. Доколкото все още изглежда възможно и приемливо да се говори за вътрешно, собствено-литературно поле, откъм тази нейна "вътрешност" литературата вече е бивала критикувана за това, че й е присъща произволността. Пол Валери например изказва критиката си по следния начин: "Това, което лесно мога да променя, ме обижда, когато се отнася до мен, и ме отегчава, когато се отнася до другите." 8 Той има предвид, че всяко литературно изречение е всъщност "случайно струпване на единици", до една заменими. Почти учебникарска популярност има даденият от него пример с изречението "Маркизата излезе в 5 часа", където субектът, глаголът и пояснението биха могли да се заменят с какви ли не други възможности.
Тази вътрешно присъща на литературата "арбитрарност" прави да изглежда до крайна степен проблематична нейната референциалност, а открилото се вън от нея пространство на произволността, изразена в това, че всеки един текст може да бъде или да не бъде окачествен като литературен, размива и търсените от "обективното" литературознание нейни иманентни характеристики. С други думи, то (литературознанието) почти не може да познае толкова преобразената си избраница, поради което вероятно вече не е сигурно и в нейното име. Симптом на това, поне що се отнася до езика, на който през последните няколко десетилетия говорят френските литературоведски текстове, е тенденцията към изместване на думата "литература" от думата "ecriture" (почерк, писменост, писане, писмен език). Показателно е и навлизането на словосъчетания като ecriture litteraire или ecriture philоsophique (литературно писане, философско писане), които превръщат тази дума в някакъв вид родово понятие с крайно проблематична определеност, поне засега. Според Дерида мястото за нея е отворено поради "инфлацията" на думата "език" (langage) като лингвистичен знак, поради "инфлацията" на знака въобще. В резултат от тази инфлация всичко, което "се стремеше и успяваше да се побере в името "език", започва да се пренася в името "ecriture".9
От гледната точка на тези, които Харисън определя като anti-humanist critics, предпочитанието към думата ecriture е съвсем разбираемо. От една страна, тя от само себе си изключва каквото и да било питане за референциалността на текста, тъй като очертава една област, в която съществува само знак на знака, по-точно, означаващо на означаващото (signifiant du signifiant). От друга, удовлетворява напълно деконструктивистката интуиция за безграничността (външна и вътрешна) на пространството от взаимопрепращащи едно към друго означаващи - пространство, непрестанно произвеждано и възпроизвеждано чрез писането, и което, на свой ред, задава променливи контексти на всякави възможни "вписвания". Такова "вписване", винаги повече потенциално, отколкото реално и снабдено със собствена специфика, се явява и литературата. По-лесно е да се докаже, че даден текст е бил "вписан" в пространството на означаващи като "литературен", или че би могъл, по силата на прочита, да се "впише" именно като такъв, отколкото да се твърди, че той е такъв иманентно. Следователно и литературознанието е лишено от свой самоочевиден и предзададен предмет, така че не му остава нищо друго освен непрестанно самото то да си го конструира. С други думи, ако все пак не иска да се развежда с литературата, ще трябва постоянно да си я доизмисля.
Понеже заговорихме за своеобразното терминологично съперничество между litterature и ecriture (превеждана в англоезични изследвания като writing или съхранявана във френския си вариант), не може да не стане въпрос и за "приключенията" на думите, към които посяга намиращият се винаги в състояние на необходимост от попълване литературоведски понятиен апарат. Преди Дерида и деконструкцията, Ролан Барт в "Нулевата степен на почерка" (Le degre zero de l'ecriture, издадено на български от "Наука и изкуство", 1995, превод Стоян Атанасов) терминологизира ecriture, но не като понятие, което по някакъв начин да измести или да банализира добрата стара дума "литература", а напротив, като понятие, което описва и обяснява това, което тази дума означава. На литературата в това есе на Барт се гледа като на триединство от Език, Стил и Почерк (ecriture), където Езикът и Стилът са дадености - първата социална, втората биологична, но почеркът, индивидуалното писане е най-съзнателната, морално ангажирана с личностен избор на словесна форма страна на литературата: "Езикът и стилът са слепи сили; почеркът е проява на историческа солидарност. Езикът и стилът са обекти; почеркът е функция."10 В употребата на Барт думата е въведена със значения, които все още могат да обслужват понятийните нужди на едно литературознание, неотричащо, че литература съществува, па макар и такава, каквато е тя от Маларме насетне, т.е. "самоумъртвяваща се", упорстваща да се промени дотолкова, че да не носи белезите на никакви наследствени форми и да не свидетелства за нищо друго извън себе си, за нищо друго освен за самоцелното "Страдание на писаното слово".11 Докато Дерида измества и разширява значенията на същата тази дума до степен да й припише способността да обхване цялата деконструктивистка теория за знака, според която в човешкия свят знаците нямат и не могат да имат друго предназначение, освен да пораждат други знаци.
Неяснотите около трудно преводимата френска дума ecriture онагледяват, разбира се, само един частен случай от съвременната проблематика на отношенията между литературознанието и неговия предмет. Този случай е представителен единствено, доколкото илюстрира в каква степен на тази теоретична дисциплина не й е съдено да се успокои и да вегетира върху някакви традиционни и повторяеми познавателни схеми, които да гарантират относителна безпроблемност на нейния академичен живот. Освен това "теоретичният сюжет", завихрил се около въпросното понятие, сигнализира и за винаги голямата острота, с която в хуманитарното пространство стои въпросът за референциалната стойност на знаците на изкуството, иначе казано, за неговата съпричастност към пътищата, по които човекът познава себе си и своя свят. Обикновено преломните периоди във взаимоотношенията между литературознанието и литературата са белязани от обосновано по един или друг начин усъмняване, дори отрицание на нейните свойства да казва валидни за света извън нея неща, да носи познание или да се отнася към "истината". От друга страна, мисленето за литературата е не по-малко изобретателно и в изнамирането на аргументи за нейното "хуманизиране", както и за хуманизирането на теоретичната рефлексия върху нея. И това са аргументи все в полза на идеята, че на изкуството, в частност на литературната фикция, не може да й се отрече познавателен принос (cognitive gain), по думите на Харисън. Той например открива във възгледа на Мерло-Понти за литературния език като конститутивен (или конституиращ) много силен аргумент в полза на литературно-теоретичния хуманизъм и отстояваната от него наличност на връзка между литературата и действителността.
Понятието langage constituant (конституиращ език) е употребено от Мерло-Понти в последната му, незавършена и издадена след смъртта му книга, озаглавена "Прозата на света" (La prose du monde). То е противопоставено на понятието langage constitue (конституиран език), така, както са оразличени понятията и в още една подобна двойка: langage parle (говорим език) - langage parlant (говорещ език). Тъкмо в литературните творби, според Мерло-Понти, се реализира най-пълно и осезаемо свойството на човешкия език да бъде не само говорим и вече конституиран, но също така говорещ и конституиращ. То се проявява, когато в акта на четене се сблъскат "тържествуващото и неприкосновено тяло на моята реч и на тази на автора".12 Конституираният език, с който читателят е навлязъл в този опит на четенето, "се оказва внезапно лишен от досегашната си центрираност и уравновесеност и трябва да се преподреди отново, за да научи читателя - и дори автора - на това, което до този момент не е знаел и можел нито да мисли, нито да казва. Езикът ни води към нещата в степента, в която, преди да има значение, той вече е значение".13
Във връзка с тези идеи на Мерло-Понти Харисън заключава, че конституиращият език на литературата ни показва реалността, единствено като ни показва на самите нас.14 Възможният извод е, че не е неоправдано съществуването на такава познавателна област, чието предназначение е да изучава именно начините, по които литературата променя езика ни и така ни прави "по-видими" за самите нас.
Може би малко прибързано, приближавайки към своя край, настоящото писане (ecriture!) клони към известна готовност да изкаже следното допускане: може би има по-голям шанс за отношенията между литературознанието и литературата, ако в тези отношения се намери място и за света. И по-добре е това да се случи, отколкото да се разчита, че след развода - ако все пак се стигне до него - литературознанието и литературата ще останат поне добри приятели.

Миряна Янакиева


Миряна Янакиева е хоноруван асистент по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски"; преподавател по литература в столичната Френска гимназия. Преводач и съставител на сборника "Фигури" от Жерар Женет, автор на учебници по българска и френска литература.









1) сб. "Мнения и съмнения", С. 1999
























































































































































2) "Очерки истории философской мысли", М. 1985






























































3) Wittgenstein, Remarques sur les couleurs, ed, Trans-Europ-Repress, France, 1983






























































4) J. Hillis Miller, Theory Now and Then, Harvester Wheatsheaf, 1991












5) B. Harrison, Inconvinient fictions, Yale University press, New Haven and London, 1991

























































6) Цит. по Михал Марковски, "Ефектът на вписването. Жак Дерида и литературата", Сонм, 2002


7) Пак там















8) Цит. по Жерар Женет, "Фигури", изд. Фигура, 2001, с. 126



































9) J. Derrida, De la grammatologie, Paris, 1992, p. 16



























































10) "Нулевата степен на почерка", с. 23










11) Пак там, с. 20






























































12) Merleau-Ponty, La prose du monde, Gallimard, 1969, p. 21







13) Пак там, с. 22





14) Пак там, с. 51