За Родопите ни трябват японци
Група студенти по архитектура, поведени от преподавателите си от Катедра по история и теория на архитектурата към ВИАС, тръгват на кратка обиколка из Източните Родопи. Маршрутът минава през Кърджали и Ивайловград и обхваща историческите забележителности, които дългият път и постоянният дъжд позволяват да се посетят. Целта е студентите не само да видят на място стари и нови архитектурни паметници, но да се запознаят с района и населените места в него и като бъдещи архитекти да дадат идеи, а дори и да направят проекти в полза на необятната свръхзадача - разработването на културни маршрути в България. С тях по случайност е и редактор от вестник "Култура".

Кърджали. Отблъскващата гледка на панелните блокове, с които са застроени новите квартали на града. После човек открива, че той има една много стара част с истински сокаци и измазани зидове и една по-нова, централна част, където по някоя странна чупка и реновиран със съвременни материали (и разбиране за вкус) еркер или чешма човек се досеща за архитектурните първоизточници. В тон с всичко това е и наново издигнатата църква "Св. Йоан Предтеча". От хълма, на който се намира, се открива убога гледка към панелния град с изровените брегове на реката. Но от някоя извивка на планината или завоя на шосето, очертан от крайпътните дървета на отсрещния хълм, човек се досеща за миналото величие на гледката. Същото е и със самата сграда. Приближавайки се от ниското към нея, посетителят е вдъхновен от стройните и съразмерни пропорции, заети от атонските църкви. Доближи ли се обаче, вижда, че стените са от материал, който наподобява възможно най-евтин и безвкусен театрален декор. А високите дървени врати, които по стил подхождат за кабинета на някой магистрат в Съдебната палата, довършват впечатлението от делото на известен столичен архитект. Но в Кърджали следи е оставил и друг архитект - Померанцев (по чийто планове е изграден и храм-паметникът "Александър Невски"). За града руският архитект (след пътуване до Близкия Изток) проектира грамадна каменна сграда в ориенталски стил, която през 20-те години е била предназначена за медресе - духовно училище. (За справка - Кърджали влиза в пределите на България октомври 1912 г.) Медресе тогава тя не става. Сега е исторически музей - с много богата сбирка: етнографска, минерална, но най-вече историческа. Културната карта на района е цялата нашарена с означения за крепости, църкви, гробници. Навсякъде текат предполагаеми връзки, които тепърва ще се изследват от историците - между тракийските светилища, между епископските центрове, между античните находища и предсредновековните пластове на крепостите. Колкото до колекцията, антропоморфните фигурки, както и една фамозна нефритена свастика, намерена в неолитното находище в центъра (в момента на изложбата на "Европалия"), вдигат много високо летвата на нивото на провинциалните музеи у нас.
Перперикон. Два големи, свързани и разположени един зад друг хълма насред обширно плато. Отгоре пасторална гледка на 360 градуса към села, планини, долини и пасища. Води ни директорът на Кърджалийския исторически музей Павел Петков. Сътрудниците му, които обикновено вършат тази работа, са заети; в музея не са получавали заплати от август; самият той бърза за среща с бизнесмен. Но разказва с удоволствие - първо за плановете си, после и за находището. В плановете му влиза асфалтирането на пътя към хълма и паркинг по средата му, където сега има дълга селска чешма с постави и лечебна вода. Лесно осъществим план - но жалко за хубавата гледка. А пътят и без това нито е дълъг, нито е труден. Близкото село би могло да побере всичко, необходимо за комфорта на туристите. Друг план - поддържане на културен фестивал, състоял се вече на 24 юни (Еньовден). Също осъществим, сигурно полезен за популяризацията. Трети - безкрайно важен и неосъществим в скорошно бъдеще - построяване на дървено скеле, по което да минава потокът туристи. И сами забелязваме, че скалата на Перперикон е толкова мека, че се рони под подметките ни. Ако нашествие от посетители изпогази и озоба мястото, вземайки си по камъче за спомен, Перперикон също ще остане спомен. Меката скала, между другото, е характерна и за друго тракийско (или предтракийско) светилище, изсечено в скалата пак на едно такова високо място, намиращо се до с. Татул. От същия камък, парченце от който се рони като захар между пръстите, са и квадрите от градежа в Старосел. За археолозите това е знак за вероятна връзка между тези места, за държавата обаче би трябвало да е знак за вземане на мерки.
На Перперикон изсичанията в скалата личат ясно - стълби, прагове на врати, очертани стени, т.нар. трон, където попада първият слънчев лъч при пролетното слънцестоене, каменните клетки на заровен надълбоко предполагаем трезор, основа на колона и най-свещеното място - кръгло огнище, където се смята, че се е извършвало гадаенето по дима на огъня. Съответства на описанието на тракийския ритуал, оставено от Херодот, а местоположението на Перперикон - на сведенията от гръцките извори за светилище на Дионис в Свещената планина (Родопите), равностойно по важност с това на Делфийското светилище на Аполон.
Няколко метра по-нагоре започва средновековната история на Перперикон. Първо основите на църква (но под нея базилика, а под базиликата - пак тракийско светилище), запазена стена от кръгла крепостна кула, десетки метри висока. На един камък пък (ако не е нечия лоша шега) личи издълбан прабългарският знак на Тангра. По-нататък в гората в открит гроб лежи купчинка човешки кости и череп (също средновековни). Пак в гората други изсечени скали - приличат на кръгли плоски съдове със зъбци отстрани. Дали в тях се е ляла жертвена кръв или орфическо вино, никой на знае.
Засега от 17 декара са разкопани два. Охрана няма, а и да има, няма да е ефикасна, защото след 24 часа заловените иманяри по закон се освобождават. На това му се казва силно парламентарно лоби. А те понякога работят със замах. Скалите в околността са златоносни и по тази причина някои са хвръкнали във въздуха, защото не толкова опитните с техниката са решили, че зад тях се крият съкровища.
Ивайловград и селата. Ивайловград е малко градче от къщи с градинки. Къщите не са издържани в никакъв стил, но (с малки изключения) не носят и следи от парвенюшко богатеене нито от социалистическо, нито от постсоциалистическо време. Бюст на Левски с пресни цветя в парка, плоча на Петко войвода на стената на къща, друга плоча, също на български войвода от Балканската война. В църквата за Архангеловден пее женски хор от 50-60-годишни жени. Попът е с десетилетие по-млад. Говори се, че е бивш каратист. Млади хора се мяркат малко. Следи, както навсякъде по селата, от обезлюдяване, бедност и вкопченост в българското, която обаче също изглежда обречена поради видимата незаинтересованост на центъра от граничната периферия.
В с. Долно Луково под мазилката над вратата на общината ясно личи надпис: "Жива е паметта. Жив е българският дух". В селото са прекарали телефон едва преди три години, макар че сред настъпващия пущинак наоколо то е вече второто по големина. Толкова се цени нечия жива памет или дух. Иначе никой не се оплаква от агресивност, от верски или етнически напрежения. Пък и те няма срещу кого да се проявят - старци и старици, свикнали с медии и чуждестранни гости. Жените пазят стари носии (много различни в отделните села), но някои са готови да разпорят по шевица или дантела, ако от музея им поискат. В друго близко село - Мандрица, известно с големите си и богати някога къщи, Димитър Везиров, потомък на докторски род, ни заведе в къщата на прадядо си. Строена в 1898 г. - гръцка фасада, тавани с дърворезба, изписани стени. В стаите се търкалят стари куфари и галоши, фотографии на жени с дълги рокли и мъже с бомбета. Същият лекар-гинеколог - д-р Атанас Пейков (забелязвам, че в една брошура името му е на гръцки, Атанас Пейнидис), е построил някога и училището - бяло, с големи прозорци. Сега в него живеят цигани. Димитър Везиров се впуска в заплетени истории от житието на селото. Основано е през XVII в. от трима братя, албански християни, мандраджии, които срещу заплаха от потурчване се съгласили да продоволстват турската войска. В замяна им дали да си изберат земя, където искат из сегашна България, и ги освободили от данъци. Женили се за българки, но за да няма съмнение в автентичността на разказа, един от селяните ме заговаря на албански. По-нататък Везиров разказва за преселения в Анадола и обратно, за производство на коприна, за жестоки църковни борби, за отровен от гърците български епископ, за младотурската революция... Този край помни турски кланета, изселени гърци и заселени в къщите им българи от Тракия и Македония. Помни какво ли не, пластове история като в онзи отворен гроб на Перперикон, където археолозите преброили 18 културни пласта.
Сега в съседното на Мандрица село Сив кладенец (тук всички села имат много хубави имена) не е останал нито един жив човек. Американците дошли там да снимат филм за Афганистан, защото им е по-евтино. Американците, между другото, са добре осведомени какво става в Ивайловград и околността. Имат си свой представител, 21-годишно момиче, полуиндусче-полуамериканче, доброволец от Корпуса на мира към Държавния департамент на САЩ. Казва се Рани Ан Батачария. Оправя се с българския и на въпроса "Кое най-много не й харесва в България", отговаря "Кафе-културата". Има предвид пиенето на кафе в работно време. Кипи от желание за работа и подканя такива като нас, т.е. като студентите - хайде, работете, за да има и ние какво да работим. Помага й българче, горе-долу на същата възраст, Красимира Кюмюрева. Двете знаят всичко за проектите на общината, участват във всички природозащитни и културни програми (като "Дни на Европа в Ивайловград"). Събират хербарии, приобщават деца към природата, помагат при организацията на всичко, издават информационни материали. Общината си има за секретар млада, самоуверена жена - Дияна Овчарова, която заявява, че за 1 година са спечелили 10-15 проекта, че сами се справят с кандидатстването по тях и знаят какво им е нужно. Някои от проектите: информационен център по българо-швейцарска програма за опазване на биоразнообразието (за 5000 швейцарски франка), Интернет-център към читалището (по ПРООН), обновен парк и 2-3 детски площадки (по програма ФАР), сключено шефство със съседната гръцка община Еврос за опазване на културното наследство (програма ФАР аксес). И двете погранични общини са бедни, идеята е, че туристите от едната ще посещават и другата. Овчарова признава, че засега от съвместния проект печелят главно гърците (с 2/3 от финансирането), като там пари се дават и за реставрация на обекти. Примерът е с една стара гръцка мелница, превърната в конферентна зала. Докато у нас средствата стигат едва за информационни материали. Затова пък материалите са богати на снимков материал и са впечатляващи и от двете страни.
Културните маршрути в Ивайловградско са очертани: гробници, римски бани, традиционни къщи, църкви, крепости. Произволно споменавам единствената по рода си униатска църква край с. Покрован, където живеят католици от източния обряд, или пък църквата в с. Долно Луково (1806 г.), която посетихме и ние: ниска каменна постройка, вкопана в земята в края на селото, имитираща някога обор. Изписана е от майстор-наивист и сцената със Страшния съд например напомня за тази от Бачковския манастир. Олтарът е от самоук резбар и е трогателен както с паянтовия си вид, така и с архаичните, много самобитни форми на дърворезбата. Най-внушителният обект е крепостта Лютица край несъществуващото вече с. Рогозица - най-добре запазените у нас крепостни зидове. Вероятно епископски център, но има данни и за предсредновековното им минало.
"До културен туризъм едва ли ще доживеем", неочаквано завършват сказката си хората от общината. Напълно трезво заключение, защото в Ивайловград няма дори свестен хотел, а хора, които да разбират от хотелиерски бизнес пък, изобщо. Редките посещения на политици и отзвукът, който популяризаторската дейност има пред институциите в София, не вдъхват никаква надежда.
Благодарение на едни плакати в читалището разбирам какво уникално природно богатство представляват Родопите. Растения и животни, за които не съм чувала никога, а под снимките на повечето от тях надписи: защитен вид, единствен в България, или "най-рядкото дърво в Европа, среща се в Близкия Изток, Турция и Гърция" - става дума за триразделнолистен ериолобус. Разбирам и друго, а и сама виждам - лятото е имало пожар, който унищожил 70 000 декара гора. Засегнато е и, отново единственото у нас, находище на средиземноморски бор. Но поне е оцеляла местността "Дупката" с няколкото вида редки орхидеи. Разказват ни за костенурки, които в пожара ровели дупки, за да спасят малките си. Разказват ни и за доброволните бригади от чужденци, които идвали лятото да помагат за съхраняването на редките видове. За причините за пожара на никого не му се говори.
Вила "Армира". Намира се на естествена природна тераса край с. Свирачи. Каменни основи, които очертават помещенията на огромна сграда. Най-ясно личат големият вътрешен басейн и откритата на едно място подподова хипокаостна система (за отопление). Покрита е с много грозна и отблъскваща метална конструкция. Отпред ни чака археоложката Гергана Кабакчиева. От нея лъха елегантност, чар и страст, трансформирана в несломима професионална воля. Казвам го неслучайно, защото по тези места това е важно. Болна, с пресипнал глас, тя се изправя пред студентите в мразовитото помещение и се заема да им обяснява защо е чак толкова ценна за нас тази вила. Защото е един от най-добре запазените частни домове у нас от ранноримската епоха. Обръща ни внимание на подробностите. Вилата отговаря на всички изисквания за строителство на частно имение: да бъде разположена в красива местност, на южен склон, близо до важен път - в случая разклоненията към виа Егнация (през Тесалоники за Мала Азия, а по-късно и за новата столица Константинопол), но не непосредствено на пътя (заради разбойници); да има икономическа ефективност (имало е кариера за мрамор, конкуриращ паруския по качество); собственикът да притежава римско гражданство. Предполага се, че е бил тракиец и е получил това гражданство за военни заслуги. Стените са били облицовани с мраморни плочи, прозорците са били остъклени (голяма рядкост за онова време), подовете - покрити с мозайки (също редки, черно-бели, някои със срещащи се само тук изображения). Хермите (човешки фигури) от балюстрадите на басейна също са уникални, защото всички лица са различни (за сравнение - хермите от Ефес са еднотипни). Вилата има външна баня с цели 12 помещения. (През по-късната епоха баните в Рим станали по-семпли.) През 1992 г. вилата е ограбена. Главите на хермите отсечени, мозайките - тези с изображението вероятно на първия собственик и с горгоната (символът-закрилник на семейството) от огромната зала за пиршествата са изчегъртани парче по парче. Това обаче е по-малкото зло, защото всичко е върнато от Интерпол (с изключение на мозайката с горгоната, една херма, продадена от Сотбис, и два капитела) и се съхранява в нашите музеи - над 20 000 мраморни детайла. Или поне би трябвало да се съхранява. Находката е добре документирана - с това се е занимавала лично Кабакчиева, когато като млад специалист е асистирала на Янка Младенова, водила разкопките през 60-те. Кабакчиева се е преборила за издаването на двете книги на Младенова, сега иска да се пребори за възстановяването на вилата. Засега то, както и съответно охраняването й, изглеждат напълно нереална задача, още повече, че навсякъде се лансира историята, че вилата е безвъзвратно ограбена и там няма за какво да се дават средства.
Могилата край с. Свирачи. Освен издаването на книгите, Кабакчиева има спечелена по-голяма битка - разкопаването на могилата край това село. Горгоната върху една камея, скъпите съдове свидетелстват за пряка връзка с вила "Армира". (Рядко от този период се срещат следи едновременно и от жилище, и от некропол.) Смята се, че могилата е гробница на обитателите й. Същевременно четирите скелета на коне и този на куче между тях, маската на Дионис еднозначно свидетелстват за тракийския характер на находката. Открит е само един гроб с женски скелет, както и 170 амулета (най-голямата досега колекция у нас), което кара Кабакчиева да предполага, че погребаната е жрица. Археоложката има и друга хипотеза - че става дума за маскирано като некропол тракийско светилище. Маската на Дионис си обяснява с това, че след завладяването от римляните, траките - при които е било забранено изобразяването на Бога - са нарушили забраната, за да запазят вярата си. Всъщност могилата представлява цял хълм, който в момента е буквално преместен - за година и половина. Кабакчиева сама ръководи разкопките, сама пише проекти и кандидатства за финансиране. Пари от София й се отпускат с размахване на пръст и изискване за невъзможни срокове. Предстои й да върне хълма обратно. Не бих се учудила, ако засади отново и дъбовата гора върху него. Засега вила "Армира" и могилата край Свирачи са извадили късмет с археолог като нея, както Перперикон с екипа на Овчаров. Но този късмет е крехък като ронливия камък на тракийските светилища.
В Родопите е необходима не само координираната работа на всевъзможни специалисти - от природозащитници до историци и архитекти. В Родопите е необходима направо японска загриженост за най-дребния детайл и подробност и японска воля и себеотрицание.

Ирина Илиева