Едип като инспектор

Спектакълът на Пантзис съдържа недопустимо елементарно противоречие. Той иска, от една страна, да бъде почтителен към величието на прочутата антична трагедия и, от друга, да я покаже като история от ежедневието. Да я държи на респектиращо разстояние, застинала в нейната "благородна простота и тихо величие" (Вилкелман) и в същото време да я покаже на зрителя като история "отблизо". Вместо, както са постъпвали всички, които са се интересували от великата трагедия, от древния Рим до наши дни, да я "преведе" на драматургичния, театралния език на своето време. Това, разбира се, никога не е било лесно, но пък тъкмо затова е било примамливо за всеки, който иска да се съизмерва с големите.
Пантзис в театрално-статуарен поклон пред Софокъл е решил да го почете и, макар със сведен поглед, да разкаже сюжета за Едип като актуална криминална история. Ако беше вдигнал глава и се замислил, сам щеше да си спомни как са постъпвали преди него. Затова в началото казах, че противоречието е недопустимо елементарно. Разултатът е, че когато гледаш в ниското, няма как да очакваш към "прочетеното" там величието само да снисходи.
Спектакълът е поставен в "антична" рамка, декоративно обрамчваща показаната, по същество, криминална история. Красивият мизансцен, пластическите композиции в разположението на хора, особено при влизането на Тирезий (не е възможно в този миг всеки, който е гледал Наум Шопов в "Животът е сън," да не си спомни за ролята му там), работата с осветлението укрепват предимно тази "антична" рамка. А също - сценографията и костюмите на Елена Иванова и Анна Кирилова. Не е тук мястото за пространен анализ на работата на Елена Иванова. В познатия й стил на работа няма драстична промяна. Костюмите далечно напомнят (чрез материи и силует) актуален стил - например хорът показва цялостна авторска "колекция" от висока класа. Изобщо смесването на жанровете, на класическия театрален костюм с други сценични жанрове и изкуството на дрехата, със съвременния дизайн и визуални кодове, е специфично за търсенията на Елена Иванова. Костюмите в "Едип цар" фактически съдържат сериозен "прочит" на западноевропейската, но и на балканската култура. Дискретен палимпсест на стилове, те обаче изграждат впечатлението за "античност" чрез усещане за свободното, надиплено падане на хитона, без никъде да има и намек за неговото илюстриране. Заедно с това те съдържат и функционалност, и характера на героя. Плетените шалове, например, които покриват главите на хора, в бяло, синьо, сиво, лилаво, охра и пр. се постилат като пътеки. При Йокаста лилавият шал, освен завивка за Едип, се оказва и примката, в която е попаднала, и нейна смърт (спомнете си Вестителя: "царицата увиснала на шията със примка"). Накратко, "рамката" е красива.
В същото време всички актъори изграждат психологически образи, защото реагират на всяко събитие според логиката на посилното, на ежедневното поведение, тъй като сам режисьорът води действието в логиката на едно банално разследване. И опитът интонационно и пластически да компенсират тази ежедневност чрез изпълнението на Софокловия текст - в нареждане или пискливо викане; в гърчене или падане - естествено изглежда комичен. Така и самият текст на трагедията се превръща в декоративна рамка, а иначе стройният и красив хор - в "античен" орнамент.
Търсенето на истината за убийството на Лай от Едип е представено като упорито, почти вманиачено разследване. Образът на Едип също е психологизиран, т.е. въведен в логиката на индивидуалното ежедневно поведение, и в тази му логика Валентин Танев се справя с него. Но така образът автоматично се "минимализира" и съотнесен към хора и мита за Едип (към това, което чуваме), започва естествено също да изглежда комичен. Когато инспекторът в едно разследване открие, че сам е извършител на престъплението, колкото и да припада по сцената и да рецитира Едип, това няма как нито да го превърне в Едип, нито да накара зрителя да го възприеме сериозно, а камо ли като трагично събитие. А Едип в този спектакъл е инспектор. Представете си Мегре в римски сандали, разбирайки, че сам е убиецът, трагично да казва: "Уви! Сега е всичко ясно, ясно е! Да те погледна, слънце, за последен път!".
Логичният въпрос при това положение е защо му е трябвал на режисьора Софокловият "Едип цар" при наличието на толкова добри, че и велики модерни пиеси, в които се поставя по близък за зрителя начин проблемът за търсенето на истината.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Едип цар от Софокъл (превод Александър Ничев). Режисьор Андреас Пантзис, сценография Елена Иванова и Анна Кирилова, композитор Никос Кипургос, хореография Димитрис Сотириу. Участват Валентин Танев, Жорета Николова, Стоян Алексиев, Наум Шопов, Марин Янев, Антоний Генов, Николай Мутафчиев, Борис Луканов, Иванка Бенчева, Сашка Братанова и др. Народен театър "Иван Вазов". Премиера - 27 ноември 2002 г.