Критика на битовия разум
"Дневен Труд. Лидерът" е втора книга от поредицата "четвърта вл@ст.bg". Първата - "'24 часа'. Вестникът" - е съставена от Георги Лозанов, Орлин Спасов и Росен Янков и е публикувана през 2001 г. Съставителите изразяват готовността си да продължат инициативата, изследвайки медийни феномени, като "Егоист" и "Култура". В случая Лозанов и Спасов избират три гледни точки към "Дневен Труд": на създателите на медиата, на колегите от другите медии и на интерпретаторите на комуникативните технологии. Изданието заявява, че "далечната цел на поредицата е да покаже доколко медиите в ситуация на преход и отвъд него се различават помежду си, доколко имат собствена физиономия и собствена идеология; дали посредниците стават жертва на кризата или напротив - това е тяхното 'златно време'".

Интерпретаторите

В дял "Стратегии на паметта" Филип Панайотов разказва родословието на вестник "Труд" до промяната през 1989 г., както и обстойно преразказва "скандалната" статия на Богдан Богданов "'Дневен Труд' - един прочит" (вж. сборника "Медии и преход"), усъмнен в метода на учения, който "пак се уповава не на обективни факти, а главно на своите предварителни теоретични построения и отчасти на съвсем откъслечни впечатления". Към края на работата си Панайотов подчертава заслугата на Богданов за превръщането на вестникарските проблеми във висока наука, но пък прибавя, че тя не винаги се опазва от политически пристрастия. В същия дял е публикуван и топлият мемоар на Дамян Обрешков "Запазена марка 'Труд'"...
В дял "Стратегия на властта" Георги Лозанов задава въпроса кой притежава повече власт - електронните или хартиените медии, различавайки ги според отношението им към другите власти, в което те се разбягват по оста институционално - антиинституционално. Той смята, че вестниците рушат институционалната власт, свивайки реалността й. Според него описаният проблем е не само комуникативен, но и ценностен: за независимата преса институциите сами по себе си са репресивни, защото застрашават свободата на словото, която в посткомунистическата оптика се възприема не като норма и културна работа, а като прекрачване на норми и културна съпротива. Независимите вестници "реституират" понятието "народ" от институциите и го отдават във владение на индивидите: така те отговарят на въпроса кой има право да говори от името му. И ако електронните медии представляват продължение на "институционалния" разказ, то именно престъпниците стават главни герои на вестникарския разказ, като героичното в техния образ е резултат от неизбежната им борба с институционалната власт. Това обаче е достатъчно, за да попаднат в двойствен код, например този на понятието 'хайдутин' - и разбойник, и закрилник, пояснява Лозанов. Той описва вестникарското хайдутство, предлагайки две версии за изваждане на независимата преса от формите на легитимация и публичност, присъщи на модерността - Александър Кьосев разполага българската независима преса в патриархалното традиционно общество, докато Орлин Спасов - в посттоталитарен вариант на постмодерната ситуация. Въпросът кой притежава повече власт - четвъртата или останалите три власти, се свежда до въпроса дали тя прилича на тях. Отговорът на Лозанов е отрицателен - властта на медиите принципно се намира извън Властта, тя е притежание не на медиите, а на отделния човек, който просто си я "отнася вкъщи", изваждайки я от публично обращение... Ученият използва социалната рамка на черния роман, за да докаже, че вестник "Труд" осъществява олекотена, синдикално конкретизирана версия на въпросния жанр, в която отделният човек е въведен в ситуация на жертва, защото самото съществуване в свят на богата, т.е. престъпна власт е опасно начинание. Точно това отвежда вестника наляво (за разлика от "24 часа" - издание на "честния частник", от когото днес е останал само частникът).
Пак в дял "Стратегия на властта" Весела Табакова заявявява, че "Труд" е изключителен феномен не само поради факта, че през последните близо пет години той е най-многотиражният вестник у нас, но и поради това, че е единственият вестник, оцелял и преминал без катаклизми и без промяна на името си в посттоталитарно време. Според изследователката аудиторията на "Труд" е изградена от потърпевшите от прехода "хора на заплата", а съхраненото в известна степен синдикално начало по необходимост съчетава както партньорството на вестника с изпълнителната власт спрямо конкретни нейни решения, така и позицията му на опонент на властта. Вестникът обаче се стреми да се запази от интерференцията на "медийно" и "политическо", той не обобщава и не отъждествява отделни личности с цели институции. Табакова смята, че аудиторията на "Труд", въпреки натрупания скептицизъм, делегира надежди и положителни очаквания върху всяка нова власт. Затова разискваният вестник е твърде важен за политиците - дори и заради "личното им присъствие" в него.
В дял "Стратегия на информацията" Орлин Спасов тълкува борбата за приоритети между "24 часа" и "Труд", довела до присъединяването на последния към печелившия хибриден таблоиден формат на часовия всекидневник: "но докато в '24 часа' популярните и игровите аспекти вземат превес над качествените съдържания, 'Труд', обратно, се опитва да хибридизира 'високия' и 'ниския' подход към информацията, отдавайки приоритет на сериозния момент". Според Спасов и двете издания визират читателите главно като клиентела, но докато "24 часа" ги мисли в качеството им на частни лица, "Труд" ги вижда в чувствително по-неопределената им колективна представителност. Изследователят представя обилни доказателства за това, че криминалният код доминира в списването на "Труд". "Светът на вестника е подчертано мъжки, в него има много оръжие, насилие и справедливост", настоява Спасов. "Липсата на независима преса - твърди той - справедливо и дълго е критикувана като основен недостатък в новите медийни развития след 1989 г. Днес опасността е по-скоро в липсата на политически ясно заявени издания. Това не означава, че те трябва да бъдат и партийно ангажирани. Независимостта не е деполитизация, а департизация." Пак в този дял Нели Огнянова посредством бързи примери с "Труд" шпикова твърде обобщителния план на своето изложение, което се занимава със свободата на печата въобще и възможните й интерпретации, с политическата ангажираност, с изискването за достоверност на информацията, с правото на отговор и откровените PR-кампании, с влиянието на рекламодателите върху съдържанието, с разнообразието в изворите на информация, с възприемането на принципа "героите на деня - лично", с достигането до актуална, пълна и достоверна информация, с обсъждането на предвидените в наказателното законодателство състави за обида и клевета, с липсата на електронна версия на изданието... Важно е да се отбележи наблюдението на Огнянова, че "в аналитичните форми изданието залага не толкова на сблъсъци на позиции, колкото на тежестта на авторитетите".
В дял "Стратегия на пазара" Георги Господинов подробно развива тезата си, че "Труд" разчита на остатъчната литературна памет на читателя от христоматийни текстове на Йовков, Елин Пелин, социално-битовата проза от края на XIX век. През Юрген Хабермас писателят доказва, че посланията на вестника са насочени към публика, която получава своето наследство по-скоро от литературната публичност, отколкото от политическата. По-късно Господинов ни убеждава, че "по-бавната технология при правенето на вестника (в сравнение с електронните медии - б.м.) го изключва от надпреварата за новини, но пък му дава предимството да разкаже отново, в подробности случилото се вчера". Авторът смята, че този "пре-разказ", превръщащ новината в история, е силната страна на "Труд".
Разисквайки пазарните стратегии, Тотка Монова се възпротивява на изискването "Труд" да е школа за повишаване на езиковата култура, както и един вестник да бъде смятан за пансион за възпитание на благородни девици - той е и комерсиално предприятие, твърди тя, и естествено се стреми към печалба. Според нея "Труд" разказва чрез новината, репликата, интервюто, а обсъжда чрез коментара, разследването, статията, експертната оценка - налице е много добър жанров баланс, ориентиран изцяло към пазарния успех. Запазвайки всички характеристики на таблоидния масов вестник, в конкретни случаи "Труд" реагира с текстове, носещи всички характеристики на качествената преса. Това, според изследователката, се дължи на факта, че мнозинството неприятни факти, анализи и прогнози се представят не толкова от журналистите на вестника, колкото посредством интервюто.
В дял "Стратегия на стила" Йордан Ефтимов заявява, че у нас вече не съществува съществена стилова разлика между отделните вестници. Според него вестник "Труд" разчита на езиковата усредненост - разговорността е само демократичен знак в заглавията, докато иначе изданието иска да излъчва определена интелектуалност. Докато "24 часа" е символ на празничността от началото на 90-те, то "Труд" символизира езиковото уталожване в края им. Наричайки изданието "свенлив, фамилен вестник", Йордан Ефтимов смята, че то подрежда различните гледни точки в силно предвидим ред, определящ за който са стереотипите на най-широката прослойка българи и постсоциалистическите им комплекси. "Онези, за които клишетата на националната идеология за историята са на пиедестал, но чиято собствена политическа (или по-скоро полисна) памет се простира в границите на последния сезон. Това са онези читатели, които отдавна са си изградили едно катастрофично инфантилно отношение към света, в който живеят, и за които държавата представлява дотолкова безспорна злина, също колкото е ясно, че с тази злина се живее." Посланието на "Труд" е параноично, но само по структурата си, твърди Ефтимов. Що се отнася до рубриката "Моралът не започва от утре", авторът заявява, че тя е територията на писателите-интелектуалци - отговорници за морала в джунглата. Авторите й по правило са възрастни хора или се държат, сякаш са най-малкото на Адамова или Аврамова възраст, продължава той. Те имат своите резервати, където, вкаменени като паметници на достопочтеността или раздразнително ръкомахащи като ощипани пророци, олицетворяват морала. Йордан Ефтимов настоява, че във въпросната рубрика писателят като библейски звяр изнася свои беседи пред простолюдието. Зад истеричните и хиперболизиращи морализации обаче стои желанието на "Труд"-овите интелектуалци да репресират аудиторията.
В статията си "Изчезването на означаемото" Лиляна Деянова детайлизирано подкрепя тезата си за "странно отлепване" между означаващо и означаемо, т.е. между "вестник 'Труд'" и понятието "труд", протичащо от 1948 г. насам. Изследователката реторично пита дали "Труд" допринася за превръщането на трудещите се маси в работещи граждани?
В дял "Стратегия на забавлението" Ивайло Знеполски твърди, че 48-те страници на вестника могат да бъдат разглеждани като документ на типична акултурация - защото преобразеният в демократически плебс социалистически труженик не притежава устойчиво конструирано и отчетливо съзнание; напротив, то непрестанно търпи ерозии от прехода. Ученият описва не само телесната и интелектуалната показност като принцип на списване на вестника, той се занимава и с читателските идентификационни стратегии, които съвместяват еротичната красота и бруталната сила (физическа, властническа) с помощта на успеха и финансовите му измерения. Знеполски проблематизира скопичния фетишизъм на в. "Труд", изразяващ се в надзъртането към женското тяло и "тайните" на властта. Коментирайки фундаменталната разлика между новина и произшествие, авторът доказва, че в "Труд" новината, политическият и социалният коментар се поднасят с "пикантните подправки на произшествието-психологическа компенсация".
Ивайло Дичев разисква превръщането на "Труд" от активистки в популистки тип медиа: рационализирането на информацията е пренебрегнато в полза на мобилизацията на мощни колективистични емоции, представените мегасъбития се оказват кьорфишеци; "вестникът на народа" прави "неделим" същия този народ чрез национални светини, като войската и православието; той е "трудов", защото се бори срещу новите капиталисти, "внушавайки омраза към злодеи управници, които разкъсват литургичното тяло, съпротива към внесените отвън промени". Дичев заявява, че "Труд" "съчетава несъчетаемото - най-борбената политическа проблематика с най-жълтите небивалици, патриотичните светини с голите девойки...", което го дефинира като "национален таблоид". Посланието на вестника е самият драматизъм, смята ученият, коментарът все по-често липсва... Дичев ни убеждава, че "Труд" е естествен приемник на патриархалния комунистически печат, изчистен от неговите външни идеологически ограничения: "докато значително по-'западният' '24 часа', разбива модела, внушава цинизъм, индивидуализъм и сеирджийство, 'Труд' е много по-близо до културните очевидности в тази страна: морализаторства, сопаджийства, раздава оценки, концентрира масовидни енергии".

Колегията

На въпросите
иска ли и успява ли вестник "Дневен Труд" да участва в преразпределението на властта в българското общество; кой и как оцелява в борбата между фактите и фикциите (хипотезите) на страниците на вестника; на какво "Дневен Труд" дължи лидерството си на вестникарския пазар и кой е най-лесният начин да го загуби; има ли и трябва ли да има вестникът собствен стил; успяла ли е медийната максима "да се забавляваме до смърт" да го завладее с различна професионална компетентност и нравствена мотивация отговарят Андрей Райчев, Владимир Танев, Димитър Цонев, Димитрана Александрова, Диляна Грозданова, Иван Гарелов, Иво Инджев, Лили Маринкова, Мартин Карбовски, Милена Милотинова, Милен Цветков, Петър Волгин, Слави Трифонов и Тома Томов.
С едно-две изключения отговорите са крайно банални или угоднически (сред вторите особено блести Слави Трифонов).

Главният редактор

"Вестникът с характер" е заглавието на пространната беседа на съставителите с главния редактор на "Дневен Труд" Тошо Тошев. Въпреки прецизните въпроси, от разговора човек не може да добие ясна представа за идеологията на вестника и моралните й параметри: фиксацията на главния редактор е единствено върху пазарния интерес (тук сравненията с медийните концепции на Валери Найденов са неизбежни). Очебийна е и надменността на лидера спрямо всякакви чужди рационализации...
... Важна, твърде важна книга.

Марин Бодаков



'Дневен Труд'. Лидерът.
Съставители Георги Лозанов, Орлин Спасов.
Книгоиздателска къща Труд.
София, 2002.
Цена 10 лева.