Създай ме отново
или България на фризьор


В неделното предаване "Чай" на БНТ има една любопитна рубрика - "Създай ме отново". В нея жени и момичета, склонни да рискуват и "експериментират със себе си" (този рефрен често се чува в техните думи), се оставят в ръцете на дамски фризьор (или стилист, както е модно да се казва напоследък), за да прави той с косата им каквото си иска. Докато жените-смелчаци* се придвижват към мястото на своята коренна имиджова промяна, те разсъждават за себе си, за причините, подтикнали ги към тая стъпка, за това, което очакват или не очакват да се случи във фризьорския салон. Освен общото място с "авантюристичността", чуват се също гласове на надежда за повече популярност, която да им помогне за по-лесно намиране на работа (учителка от Русе) или пък просто ей-така, за спорта. Интересното във всичко това е, че потокът от желаещи да се "връчат" на хрумванията на коафьора не секва, идващите (само)предложения не спират, писмата просто валят. Нещо повече, сигурен съм, че ако подобна оферта се отправи и към българските мъже, те също няма да се откажат, а ще я приемат с отворени обятия. И ще се втурнат да променят/експериментират с външния си вид.
За голямата вълна желаещи да участват в рубриката на "Чай" май не трябва да се учудваме: тя може да се вземе за пример относно онова, което се случва в/с/на България. 13 години смяна на имиджа: от пръв сателит на СССР - верен съюзник на САЩ; от терористи, стреляли по папата - участници в коалицията против световния тероризъм; от страна, битуваща на границите с ориентализма - "цивилизационен избор" с евроатлатически прицел. Дори и самата покана от НАТО, дошла от Прага, влиза в това желание за смяна на фасона/имиджа - въпросът беше да се покажем чистички, прилежнички, добрички, с приятен външен вид, та да не ни отхвърлят заради чорлавостта ни. Така "Създай ме отново" - макар и на микроравнище - влиза в реда на българското като недоволно от себе си, която определя живота ни през всичките години след 1989. Едно фризиране на облика ни, една настоятелност за промяна на "прическата" заради взискателните очи на мечтания по-богат и развит западен свят - дано ни хареса и реши, че заслужаваме да станем част от него. Опрятане на външността - може би най-кратката характеристика на българския преход.
Проблемът във всичко това е, че единствено и само външността е, която се опитваме да променяме, отвътре пак сме си същите. Както на вечния български "херой", и нам помогнаха да хвърлим ямурлука (в случая ватенката), да си наметнем "белгийската мантия" и да се изпедепцаме като цели европейци. Но отвътре продължаваме да сме си същите, точно както безработната учителка от Русе - това, че се е сдобила с нова форма на косата, не я прави имаща-работа-учителка-от-Русе. Ние тоест се променяме, декларираме чак, че се променяме, но всичко това прикрива желанието ни да си бъдем и останем едни и същи, такива, каквито си бяхме и каквито винаги сме били: с ленив и силно бюрократизиран държавен апарат, с просмукани от корупция политически деятели, с отворил уста като на гладно гардже народ, зинал лакомо към държавата и всичко очакващ от нея. Казано иначе, по-голямата част от нас отказа да промени себе си и поради всичко това днес сме бедни, одрипани, мършави, нещастни, злобни. Защото няма промяна, която да бъде успешна без участието на отделния човек в нея; ние обаче като индивиди се закотвихме в предишното си, затова сега то ни сполетява като носталгия и копнеж. Въпросът оттук нататък опира до това дали ще сме способни с прическата да сменим и манталитета си. А тук вече няма накъде - всеки трябва да стане фризьор на самия себе си, иначе няма да се получи...

Митко Новков

*Въпрос, на който не успях да открия отговор: Как ще звучи съществителното "смелчак" в женски род - "смелчачка" ли? А "храбрец"? Може би "храбърка"?






Петък,
ранна утрин