Възможен ли е виртуален музей?
Сорос център за културни политики се ангажира с реанимация на идеята за Виртуален музей на съвременните изкуства. Казвам реанимация, защото идеята е шлагерна за целия преход. Най-напред, ако спомените не ме лъжат, тя тръгна от Димитър Грозданов като идея за реален Музей на съвременното българско изкуство - със стени и портиер. По-късно, може би и поради нейната неосъщественост, бе превърната от Лъчезар Бояджиев и ръководения от Яра Бубнова Институт за съвременно изкуство в идея за виртуален музей. Заслужава си да се отбележи, че споменатите фигури, вероятно и поради собственото им място в културното производство, насочват музея - реален или виртуален - към визуалните изкуства, докато Сорос център ще се опита да го отвори към всички артистични практики. Тъкмо според това най-общо задание беше обявен и конкурсът за концепция.
Но по-важното е друго: какво да направим, за да може идеята най-после да престане да бъде само идея. Струва ми се, че първото изпитание, в което виждам и смисъла на нашата среща, продължава да е словесно.
Понятията "виртуалност", "музей", "съвременност" и "изкуство" отключват вериги от противоречия, разиграват шумни дебати с трудни и често сменящи се консенсуси, а близостта помежду им допълнително ги руши, стопява ги - като бучки лед, поставени върху длан.
Най-напред самият музей. Съвременните практики като че ли не само укрепват териториите му, но непрестанно завладяват нови, почти всичко и почти веднага влиза или би могло да влезе в някакъв днешен музей, тече процес на разширена и ускорена "музеизация" на културата; новите обекти, форми и средства стават все по-разнообразни, зрелищни, непредвидими и повличат със себе си и старите... Така музеите вече не само и не толкова излагат застиналите резултати на ставащото, прекъсват потока на събитийността, колкото сами произвеждат събитийност. Равносметката е: раздисциплиниране на музейното пространство (а и време), разклащане на централната му опора - рампата (червеният шнур), която го отделя от всекидневието, случайността, произвола.
При това положение докога ще можем да поддържаме (и заслужава ли си) традиционните обеми на понятието, заедно с интуициите за консервативност, сериозност и сакралност, които носи? Комуникативните революции от ХХ век не разбиват ли Музея, както Френската революция от ХVIII век разби Бастилията? След многото краища не идва ли време и за край на музея? Или тези нетърпеливи питания се дължат на общата ни технологична изнервеност, която се опитваме да пренесем дори на места, където имаме редкия шанс да си починем от нея... Всъщност, виртуалното пространство със своята гарантирана паралелност (отвъдност) по отношение на реалното не е ли само по себе си музейно пространство? Поне не е ли в по-голяма степен, отколкото "разбитият музей"?
И така виртуалността. Тя обаче (предварително, по условие) не минира ли с фикционалност всеки документ, не е ли гибелна за задължителната за музея документалност? Разбиване отвътре?
Но дори да оставим настрана метафизическите въпроси, съществуват и съвсем конкретни: ако пренесеш един артефакт от реалното във виртуалното пространство, можеш ли да твърдиш, че си го "изложил"; в каква степен той се е съхранил, останал е тъкмо той? Или се е превърнал в нещо друго? Виртуалният музей не е ли музей на "другото"? Каква е възможността в него да изложиш палитрата на Майстора, например? И има ли въобще такава възможност? От гледна точка на реалния той не е ли "невъзможен музей"? И още по-конкретно: не е ли невъзможен само за някои изкуства или дори за отделни направления?
Въпросите може и да са деморализиращи, но и залозите са високи. Най-малкото - интерактивността, анимирането на зрителя, включването му в играта на всички нива; шансът му (най-после) да пипне експонатите, без обаче (както и преди) да може да ги пипа. Не знам дали усещането ми е споделено, но ми се струва, че българският зрител е особено свенлив в отношението си към произведенията на изкуството, стои респектиран (с ръце на хълбоците) пред тяхната непристъпност, чуждост и недосегаемост. И това поведенчески, а оттам и интерпретативно го дезинтегрира от художествената комуникация на последните две десетилетия. Ако не друго, виртуалният музей ще му помогне да преодолее рецептивната си свенливост.
Още малко ще останем в местен контекст. Съвременното изкуство има поне три битиета: на собствената му предметност, според самото му ставане; музейното, ако влезе в музея; и медийното, ако влезе в медиата. Като именно медийното битие все по-настойчиво, включително и като авторска стратегия, набавя основните ресурси на художествената комуникация. В това отношение българското изкуство определено е ощетено, жертва е на твърде слаба медийна пропускливост. Без да коментирам причините, ще отбележа само, че виртуалният музей, Мрежата, новите медии могат да му осигурят онзи вход в медийно пространство, който традиционните медии му отказват. Не знам дали артефактите със сигурност ще могат през новите медии да се включат и в традиционните, но поне рано или късно традиционните медии ще се включат в новите.
И най-важното: тъкмо новите медии, новите комуникативни технологии са в състояние да подменят идеологическия с технологически подход при подреждането и йерархизирането на артефактите.
Но? Но може ли неидеологически да се "отцепи" парче културно време, да се конструира възглед за съвременно изкуство. Понятието "съвременност" не ни ли хвърля веднага в пропастта на политиката или в най-добрия случай на общата история, в изтощените дебати за нашето забавено или ускорено развитие, за това има ли български модернизъм и въобще модерност в България и дали случайно не можем да мислим посткомунизма като постмодернизъм? Не е ли по-безопасно да обърнем перспективата и вместо предварително да чертаем границите на съвременността, да тръгнем от точката на сегашност, която съвпада със създаването на музея, и да се движим назад и напред по оста на времето, пък докъдето стигнем.
Или друга идея. Да поставим границата между класика и съвременност, според това дали понятието за изкуство (вече говорим за него) предхожда художественото произведение, възпроизвежда се в него, както в първия случай, или обратното - то е следствие, продукт на произведението, както във втория случай. Ако приближим съвременността до сегашността, струва ми се можем да твърдим, че съвременното изкуство е силно автотематично, че неговите произведения не намират извън себе си отговор на въпроса "Какво е изкуство?" и трябва сами да го дадат, да бъдат самият отговор. Тогава, разбира се, ще се окаже, че много произведения, които принадлежат на сегашността, не принадлежат на съвременността, но нали там е проблемът: календарното време не съвпада с историческото, историческото с културното и т.н.
При това положение музеят за съвременни изкуства може би непременно трябва да бъде виртуален, защото какво по-добро място за артефакти, които проблематизират собственото си битие, от "проблематичното битие" на виртуалната реалност?
Умишлено риторизирах изложението си, наблъсках го с "висящи въпроси", опитах се да нагнетявам интерпретативно напрежение, защото, заедно с несъмнените финансови, технически и организационни трудности, проектът за Виртуален музей на съвременните изкуства ще трябва да преодолява и концептуални. За да се появи такъв музей, първо собствената ни културна среда трябва да е в състояние да го изговори, защото той няма как да бъде нещо друго, освен нейна виртуална проекция.

Георги Лозанов