Ако един музей е наречен виртуален, то той в известен смисъл бива предположен като музей "без тяло" - виртуалността на проекта стъпва върху самата реалност, в която музей на съвременното изкуство собствено не съществува. Но как да стане така, че да има музей без тяло и все пак да има музей? Можем ли да мислим за един музей, в който "липсващото тяло" не е форма на инвалидност? Как да не пренесем тази липса, която без съмнение е налице в реалността - защото продължаваща несбъднатост на проектите за музеи, галерии и пр. с право може да се възприема като не-завършеност и не-съвършеност на културния проект? Ето това е въпросът.
Виртуалността, свободно етимологически изведена от латински, съдържа в себе си все пак намека за някаква добродетелност (virtus), за сърцевина, която би могла да бъде използвана като основен дух, пък макар и дух, лишен от своята органична телесност.
Липсващото, "празното място", генерира някаква по-голяма липса, осъзнавана, а също и номинализирана вече като комплекс. Добре, така е. Но е съвсем излишно да се опитваме да разрешим тази своя неудовлетвореност и неизпълненост, като напълним с артефакти виртуалното пространство, директно внасяйки ги от реалното. Такъв проект подозрително ще заприлича на компенсация. Самото празно място на една липсваща галерия е вече достатъчно виртуално (по принуда), за да избираме едно друго виртуално (по природа) пространство, в което да се видим като това, което другаде не бихме могли да бъдем.
Виртуалността не бива да ни помага да подменяме. Виртуалността е по-щедра, когато я възприемем като първа реалност, не като реалност в кавички, като реалност-заместител. Иначе и там (за пореден път) ще се случваме по формулите на заместването и недействителното съществуване.

Георги Тенев