Тончо Жечев, критикът-писател

Когато за пръв път се появи (минаха вече двадесетина години), "Историята и теориите на един Пигмалион" изглеждаше странна и екзотична книга, случайно попаднала сред вълните на социалистическата литературност. Тогава в нея почти шокираше смелостта да разказваш със страст, която може да дойде само от личното преживяване; завоалираният катарзис, в който естетическото поглъща и възвисява болките на бита.
Сега издателство "Слово" в своята поредица "Нова българска библиотека" е подготвила сборник (със съставител Добрин Добрев), който представя Тончо Жечев чрез два романа, няколко статии и три интервюта. "Историята и теориите..." - трябва да отбележа не без известно удивление, продължава да стои малко необичайно дори върху фона на съвременната литературна разкрепостеност. Страстта да пишеш "по себе си" очевидно ще бъде винаги екзотична за неизживяната патриархална срамливост на българските писатели. (В този смисъл между книгата на Тончо Жечев и "Естествен роман" на Георги Господинов има някаква аналогия; успехът на втората се дължи не на последно място на способността за непосредствено вчувстване в литературното преживяване, която българският читател пази още от времето на възрожденските си "позорища".) Любопитно е все пак, че най-патриархалният български писател през последните петдесетина година написа своето най-добро художествено произведение именно в гордостта на индивидуалистичния отказ от задръжките на патриархалната норма за свян. "Пигмалион" е добре композиран, успява да поддържа интригата на своя сюжет, разказва в овладян и равен стил, умело вплита три паралелни истории - тези за Пигмалион, за Молиер и за възрастния професор-археолог - в целостта на едно упорито, страстно-приглушено, изстрадано внушение за "безсмъртната същност на човека", която става възможна в любовта чрез "сливането и безсмъртното единение" на мъжа и жената. Може би най-необичайни за литературната култура на българския писател и днес продължават да бъдат философската задълбоченост, културната широта и теоретичната ерудираност на Тончо Жечев. Неприключилата странност на неговия роман идва от удивителната способност за сливане на бита с теорията, за вчувствуване в сантименталното през моделите на абстрактното мислене и чрез опита на необозримо древните времена.
Сдвояването на "Пигмалион" със "Смъртта на лебеда" в едно книжно тяло позволява да направим по-ясно някои заключения. Вторият текст (него вече трудно бих нарекла "роман") представлява послеслов към първия, в някакъв смисъл "изпуснат" до неговия размер. Тук не успяват да се случат точно онези качества, които изграждат "странността", за която говорих. Напуснала образа на героя/мъжа-прототип, "страстта" не успява да проговори с гласа (и още по-малко с душата) на една (литературна) жена. Мария-Радостина изразява само неспособността на този тип мислене да се вживява извън границите на себе си. Ерудицията и любовта към философията, от друга страна, се прибират на обичайното си разсъдително място и не се случват като художествен текст. "Пигмалион" в никакъв случай не печели от своя дълъг "послеслов", написан две години след него.
На фона на неслучилия се втори роман обаче по много симптоматичен начин стоят статиите на Тончо Жечев. Те са истинското продължение (и истинската среда) на неговото художествено битие, на способността му да пише литература. Лични, преживени, философски развълнувани, исторически компетентни: Тончо Жечев е един от много малкото "писатели" в българската литературна критика. Ако можех да надникна в бъдещето, щях да се опитам да разбера как по-точно ще се измерват неговите заслуги и място. Като критик в литературата? Като писател в критиката? Но по-скоро си мисля, че тази граница тогава вече изобщо няма да съществува.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Тончо Жечев.
Историята и теориите на един Пигмалион. Смъртта на лебеда
.
Издателство Слово.
Велико Търново, 2002.