Боян Биолчев на 60
Боян Биолчев е ректор на Софийския университет, професор и юбилейното писане за него би следвало да е тежко, почтително, официозно, за да е в духа на академичната традиция, която предполага дистанцираност, сдържаност, строга йерархия между професорите и асистентите. И аз като човек, който е част от тази система и владее правилата й, не бих си позволила да наруша академичния тон. Още повече, че едно от нещата, които безкрайно мразя, е фамилиарниченето, показността, желанието да се демонстрира близост, в дадената ситуация - с ректора на университета, в който преподавам. Казвам всичко това, за да оправдая говоренето, което ще последва.
Защото случаят с Боян Биолчев е друг и точно за тази другост, за нестандартността ми се ще да поговоря.
Добре си спомням запознанството си с Боян Биолчев. Срещата ни беше по повод "Литературен вестник", чийто член на редакционния съвет е той. Заедно с други колеги бяхме поискали тази среща, за да обсъдим възможността за финансиране на вестника и по-тясното му обвързване със Софийския университет. В хода на разговора Биолчев настоя да не се обръщаме към него с професор, за да не го караме да се чувства като човек от друго поколение и наложи взаимно говорене на "ти". Описвам този наглед маловажен факт, тъй като зад него стои умението на Боян Биолчев да снема границите, да равнопоставя, да създава около себе си общности от млади хора, които говорят с него като с равен и биват чувани от него. Всеки, който познава нравите в българските университети, който е чувал какви ли не разкази за взаимоотношенията между професорите и техните асистенти, може да си даде сметка за какво става дума. Поддържането на нормална атмосфера, зачитането на чуждото мнение, третирането на младите не като заплаха, а като пълноценни партньори, подкрепянето им, лансирането им дори, е постижимо за малцина от професорите в българските университети, и Боян Биолчев със сигурност е сред тези малцина. Затова и във Факултета по славянски филологии не един или двама асистенти са му лично задължени за моралната подкрепа, която им е оказал в един или друг момент, за доверието в аванс, което им е било гласувано. И пак там неслучайно се помнят (и обговарят в разкази, и митологизират) организираните от Биолчев конференции на докторантите и асистентите в Гьолечица и Синеморец, инициирали не малко текстове, семинари, нови конференции, и което е не по-маловажно - и много нови приятелства. В този смисъл никак не е чудно, че Боян Биолчев е и сред предпочитаните от студентите преподаватели, сред тези, за които се говори с уважение, но от които не се трепери, при които в час се влиза не защото текат проверки, има списъци или лекциите трябва да се учат наизуст, за да се вземе изпитът, а се влиза отново заради кефа да се общува, да се чуят неща, които няма къде да бъдат прочетени... И понеже удоволствието очевидно е споделено, и като декан, а сега и като ректор, Боян Биолчев продължава да работи с пълния си норматив и да си взима всички часове. При това той е готов да експериментира и да се отказва от лесните курсове, тези, в които могат всяка година да се четат едни и същи лекции. Така в момента той не води основния си уводен курс по славянски литератури, за да чете лекции на магистри, като един от курсовете му е с бъдещи преводачи и редактори, с хора, изкушени от словото и от писането. И изисква друг тип активност и ангажираност, изисква не просто теоретизиране, но и практика, индивидуална работа със студентите. И за всичко това ректорът Биолчев се оказа готов и желаещ да отдели време.
Обяснението за разкрепостеността на преподавателя Биолчев не опира само до личността му, но се корени и в другото му основно занимание - писането. Защото Боян Биолчев е колкото университетски преподавател, толкова и писател - и всяко от тези занимания е негово призвание. Макар и да не е от саморекламиращите се непрекъснато български писатели, макар и заради ректорството му, някои и да позабравят, че той е автор на множество книги, сред които "Очите плачат различно", "Нищо за продан", "Сатурнов кръг", Боян Биолчев продължава да отстоява едно все още неовладяно в българската литература писане. Това е европейското писане, на което е чужд българският провинциализъм, което не дълбае в селската тематика, а по-скоро изпитва човешките състояния... За възпитаника на Ягелонския университет и на католическа Полша универсалността, а не регионалността, е мяра за всичко. В този смисъл не е случаен фактът, че и последната книга на Боян Биолчев "Сладко нищо" веднага беше преведена на няколко езика.
На фона на халтураджийското и графоманско писане, на фона на кичозните имитации на масови романи, Биолчев е сред малцината имена на български писатели, които не публикуват всичко, което им мине през главата, а мерят думите, съхраняват нивото и които в крайна сметка знаят, че литературата не е само безцелен експеримент, но е и нещо, което трябва да става за четене и да доставя удоволствие...
И най-сетне, вече трета година Боян Биолчев е ректор на Софийския университет и трета година се опитва да напълни със съдържание и достойнство този пост, опитва се наистина да го превърне в мисия. В тези години Софийският университет започна да дава годишна награда за литература, започна да събира ректорите на европейски и балкански университети и да гради общи програми с тях, отвори се за изложби, премиери, защото ректорът си спомни, че традицията на този университет пази спомена за времето, в което той е бил място за срещи на интелектуалците на България. В Софийския университет по-активно се заговори и за ролята на образованието за бъдещето на държавата, студентският съвет се превърна в реален партньор на академичното ръководство, наложи се вестник "Софийски университет". И изобщо, най-старият български ВУЗ престана да се държи, сякаш е положен отвъд времето и пространството. Нещо повече, в ситуации, в които управляващите се опитват да унижат академичната общност - а такива при новите управляващи не липсват - университетът в лицето на своя ректор и академичния си съвет показа, че може да протестира и че поредната гражданска активност може да тръгне отново от него...
И така, на 11 декември Боян Биолчев става на 60. В неговия случай не можем с почуда да не повторим въпроса на Никола Георгиев - как стана това? И да си отговорим, че както и да е станало, то е без значение, защото за хора като Боян Биолчев календарните години малко значат. А значат другите, онези, в които времето тече по други закони и отмерва други юбилеи.
Честит рожден ден, Бояне!

Амелия Личева

Култура се присъединява към всички благопожелания към своя приятел Боян Биолчев, като ги умножава по 60!
К