Солун 2002
Неведнъж съм споделял, че Солунският фестивал е наистина прекрасно осъществен проект от цялостна културна идея и поради това мястото му в световния кинокалендар никак не е случайно. На практика той е последната голяма годишна равносметка, а 43-то му издание отново затвърди тази фестивална функция. Филми отвсякъде с подчертан интерес и грижа към младото кино на света - това е работещият модел, който успява да фокусира само в 10 дни 209 филма! Формулата на официалния конкурс допуска само първи или втори филм на млад режисьор. По пътя на тази селекция днес, когато чудеса в киното не се случват, се оказва например, че младият мексиканец Карлос Рейгадо в своя нестандартен и самобитен филм "Хапон" (непреводимо испаноезично произношение на безсмисленото заглавие "Japon") е намерил чалъм да каже принципно познати неща, ала по различен, свеж начин и така да отнесе наградата за режисура. Редом с него обаче са връстниците му от Тайланд (Апичатпонг Уерасетхакул с "Безкрайно твоя") и от Япония (Хиденори Сугимори с "Жена от водата"), които си поделиха Голямата награда "Златен Александър" (и чека от 33 700 евро към нея) за два различни филма, но близки като спектаклово отношение и деликатна чувствителност към психологията на двойката в далекоизточен вариант. И още един азиатец - кореецът Мин Бонг-хун респектира със съвременен стил в узбекски сюжет ("Да не плачем"), който обаче се оказа универсално четлив като тезис за реалните стойности на живота и лекомисленото им пропиляване. В този смисъл наградата му за артистичен принос е емблематична, защото прекосява много географски меридиани, за да изравни образците на доброто изкуство, независимо откъде идват те. По този път от Азия към Солун отново респектиращо силно присъствие отбеляза иранското кино в познатия си прoблемно-тематичен разрез - статута на жената с чадри. "Женски затвор" (реж. Маниех Хекмат), "Аз съм Таранех, на 15 години" (реж. Расул Садр-Амели) и вече хитовият "10" на Абас Киаростами плюс специалната кръгла маса "Жената в иранското кино" се очертаха като самостоятелно събите в рамките на фестивала. Иранското кино може и да е (както казват) част от добре обмислен държавен PR, ала дори и да е така, културната му функция е несъмнена. А какво да кажем за киното на териториално несъществуващата държава Палестина, която представи 2 игрални филма, естествено в горещата тема на националната трагедия. "Божествена намеса" на Елиа Сюлейман е вече с награда от Кан, а "Сватбата на Рана" (реж. Хани Абу-Асад) почти го повтаря сюжетно и губи, разбира се.
Ала все пак балканската публика в Солун (предимно студенти) гласува по най-демократичния начин - със своите билети - за румънския филм "Оксидент" (реж. Кристиан Мингиу) - навярно заради острата му, рефлекторна чувствителност към универсалните проблеми на младите пред суровите изпитания на битието. При това филмът гарантира неизбежна комуникативност с подкупващата си искреност и чувството за хумор дори в най-мрачните епизоди. "Оксидент" впрочем дообогати погледа към балканското кино (11 филма от 11-те страни в региона), за да констатираме отново, че в този размирен район талантите никнат като гъби след дъжд (или след война - справка бившите югославски републики). Шеметната сръбска бурлеска "Студен и мъртъв" на Милорад Милинкович е поредно доказателство за това непресъхващо аязмо на балканска самобитност, която, ако получи и финансова подкрепа отнякъде, май ще даде повод за специално внимание през следващите години. Към нещо такова се прицелват учредените сега в Солун "Балкански сценарен фонд" (стартов бюджет 150 хил. евро) и "Балкански проекти в развитие" (бюджет 300 хил. евро, 75 % от които гръцки дял).
Специалните авторски панорами всяка година поднасят по няколко (пре)открити режисьорски имена, които дори добре информираните експерти невинаги познават задълбочено. Пълна ретроспектива с 27-те игрални филми на Марко Белокио (председател на журито); подбрани шедьоври на другия голям режисьор в журито Боб Рафълсън; 11 заглавия на унгареца Бела Тар; 6 на абсолютно непознатия у нас мексиканец Хайме Хумберто Хермосильо; фестивални глезотии от нощния цикъл "Orgasmic Cinema"; и, разбира се, пълната годишна продукция на гръцкото кино (22 филма, сред които най-акламирани бяха "Тежки сбогувания" на Пени Панайотопулу и "Мисли повече" на Катерина Евангелаку) - е, това вече е разточителство... Наред с уважението, което декларира към доброто авторско кино и демократичния си подход в селекцията на всички програми, фестивалът в Солун показва още и актуален рефлекс към нови, авангардни пространства - както в художествените търсения, така и в технологичната област. Сега бе организиран любопитно-провокативният шестдневен "дъщерен" преглед "E-magic" (cibermedia events) - "електронни магии" или дигитален форум на киното от бъдещето. И защо не, след като вече Кан и Берлин имат подобни секции. Така че Солун съвсем не е някаква арт-носталгия, а щастливо пристанище на доброто кино от вчера, днес и утре.

Божидар Манов