Браво за Емигранти!...
Такава бе спонтанната реакция на юбилейния, 25-и варненски фестивал на българския игрален филм, на който "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров отнесе "Златната роза", както и на Киномания 2002 в НДК - София. Сега се опитвам да си дам сметка какво по-точно в този филм, на вид непретенциозен, скечов, с вицов привкус и заровил се в делнично-битовото, изтръгва искрено и радостно одобрение от зрителските ни души.
Но възможните приближавания към творбата се оказват толкова вплетени едно в друго, че различните изречения в главата ми буквално се застъпват и настъпват едва ли не в унисон с неочакваната "шантавост" на епизодосблъсъците, повтарящи се в нея с неизменен ритъм до степен на заковаването им като художествен похват.
Тръгвам христоматийно:
Темата - рови в най-големите болки на деня: отчайващата безпътица за младите.
Драматургията - калейдоскопична или, ако щете, мозаична, но с много як, "вътрешен" цимент.
Филмовата направа - с нюх за кино.
Жанровото решение - лирико-комедийно-трагедийно, с безброй изненадващи синкопи във взаимопревръщенията на трите начала.
Актьорите - умно-прелестни.
Посланието - от вечните: за мъчнотията да си човек в нечовешки периметри и не само.
Място в българското кино - носталгична дан към старите му традиции и заедно с това "отскок" към съвсем ново негово битие в дните... (защо пък не) на "рап"-а.
Даже ми хрумна и следната мисъл за "Емигранти": превод на "рап"-а на езика на ценностите или на езика на културата. Тя, разбира се, е допустима само ако не се свеним да погледнем на феномена "рап" като на вид нечленоразделно себеизразяване на онази, уви, съвсем не малка част от тинейджърското поколение, която иска да се изрази и не може - заради отсъствието на ценностни опори и културни ориентири в заобикалящото я наше живеене. Подобно, всъщност, на невъзможността безработните млади герои на филма Мъро, Шпера и Юри да видят себе си в бъдещето или да емигрират, където и да било, освен от самите себе си.
С тази съществена разлика, разбира се, че точно тези герои май могат и май знаят как да се себеизразят и как да се себереализират. Но тъй нареченото ни общество не ще да им даде ни най-малък шанс за това. И не възнамерява да им го даде, нищо, че от Мъро би могло да излезе примерно писател; нищо, че Шпера свири виртуозно на пиано - висшист е, с диплома; и нищо, че у Юри пулсира бая енергия за какви ли не ползотворни неща. Явно делата господни в татковината ни са стигнали до там, че се оказва възможно "римуването" както на знаковостта на образа на нашенския Пианист с тази на Пианиста от филма на Роман Полански "Пианистът", така и на спасителната роля на тази знаковост - било от калташка разправа с полицията в нашия случай, било от нацистко посегателство върху живота на евреин в другия. Паралелът стига дори още по-далеч. (Иначе двата филма са съвсем различни.) Оцелелият по чудо във варшавското гето Пианист, оставен жив от нацистки офицер - ценител на музиката, доживява до дълбоки старини. А съдбата на нашия виртуоз, след хлапашкото набутване на момчетата в тайния живот на депутато-мутренския ни елит, е поставена под въпрос с превърналото се в кървава пихтия негово лице от нанесения му побой (от когото трябва) в края на филмовия разказ. И само един варел, поел по водните простори, ще пази в търбуха си Мечтата - неговата и на приятелите му, мечтата-писмо до чичо му в Аржентина, който може би се казва Иван...
Ето, че вече скочих в трагичното, а то излиза на чист преден план, даже малко смущаващо директно (но простимо-обяснимо-необходимо) едва на финала на филма. Докато в цялата му останала тъкан дълбоката трагика на днешното съществуване на всички тези, толкова готини Мъровци, Шперовци и Юриевци, е амалгамирано в прелюбопитни характерологични зарисовки и психологически човъркания, в жизнелюбива игра със ситуациите, във взривоподобно предизвикване на смях, с уникално свежо и снайперистки уцелено чувство за хумор.
По формулата - нищо не е такова, каквото изглежда.
Благодатна формула, наистина, стига да имаш талант умело да я приложиш. Защото ти позволява едва ли не безгранична художествена вместимост на всичко, което взимаш за свой предмет. Но и стига да имаш какво да вместваш като смисъл в този предмет.
Вижте първия сюжетиран епизод. Вицов старт - съпругата на Мъро го сварва в леглото с най-добрата си приятелка. Смях в залата, с предчувствие за банален скандал. Но не. Унижената съпруга, за да не намрази и двамата, които обича, постъпва по възможно най-неочакван начин, не позволявайки на приятелката си да стане и да си отиде часове наред. И вицът внезапно престава да бъде виц, превръща се в драма на малките-големи човешки предателства, при това поднесена с психоаналитични прозрения за дълбоко скритото в женската психика, а малко по-късно - и в разшифроване на самата любов, истинската, събираща двама не за ден-два.
Същото кълбо от болезнени смисли "търкаля" и шокиращия епизод на Сточна гара с работодателя-ром, при който Мъро, Шпера и Юри се наемат да носят чували с цимент срещу някой лев. Какво ли не ни съобщават в него авторите на филма, наред с анекдотичното му поднасяне! Кои сме, какви сме, с кого живеем, какво ни е отношението към "другостта" и как бихме се почувствали самите ние при една смяна на ролите, а с това - дали и не трябва да скъсаме с представите си за отредени роли.
Спирам с преразказа. Филмът не е от онези, които печелят в преразказ. Затова е и кино, защото е пълноценна вторична действителност, всеки елемент от която трябва да се види на екрана.
Не е възможно примерно с думи да предам стихията в актьорската игра на Иван Радоев (Мъро), на Деян Донков (Шпера), на Валери Йорданов (Юри), на Параскева Джукелова (съпругата Светла) и изобщо на целия актьорски ансамбъл. Очевидно драматургичната неординерност, житейска, мисловна и художествена плътност и поразителният диалог в сценария на Людмил Тодоров, наред с несъмнената изобретателност на режисьорския тандем Христов-Тодоров, са им подействали като допинг, за да се впуснат в такова всеотдайно разкриване на персонажите.
А ако се опитам още малко да си доизясня съставките на този "допинг", който, разбира се, се чувства и в операторската работа на Стефан Иванов, и на целия екип, то сред тях най-важната е може би онази мисловна прозорливост, че нищо на този свят няма само едно "лице", че винаги зад едното - стига да искаш и да можеш да го видиш и да го покажеш - се крие и друго, и друго, и друго. Което значи, че всяко си е с емоцията - весела, тъжна, ужасна, приятна или не, и творческото хрумване във всяка сцена да се оркестрира такова множество от емоции е голямото постижение в "Емигранти". А това, вече в контекста на съвременното българско кино, е особено радостен знак за преоткриване на действителността по нов начин (и косвен, може би, най-после за някакво начало на нормализация на живота ни).
Наистина към финала на филма, отново ще кажа, простимо-обяснимо-необходимо, е налице известно отстъпление от множествената емоция към трагичната или лиричната й компонента. Къде от носталгия към традициите в българското кино и собственото предишно творчество в него, къде от желание за по-лесно разбиране на посланието от зрителя, къде от нетърпимост спрямо, най-банално казано, неправдата. На това може би се дължи и фактът, че "Емигранти" изразява светоусещането не на едно, а на няколко поколения, и от по-предишните (не забравям за "рап" поколението), което пък винаги крие известен риск от не стопроцентово привличане на едно от тях в киносалона, но това да му е бедата.

Искра Димитрова

Искра Димитрова е завършила кинознание във ВГИК, Москва, където е защитила дисертация "Съвременната тема в българското игрално кино" (1975). Дългогодишен редактор в списанията "Филмови новини", "Филм" и "Филм мания". Автор на стотици публикации във всекидневния и специализирания печат. Член на редакцианния съвет на "Демократически преглед".