Книги и поуки
"Български младежки съюз Отец Паисий" е книга на Издателска къща "Гутенберг" от тази година. Издаването й става благодарение на паисиевеца д-р Панайот Панайотов - журналист и дипломат, останал на Запад. В края на своя предговор проф. Георги Марков, директор на Института по история при БАН, съветва представителите на младата интелигенция "да бъдат преди всичко българи, а сетне граждани на Европа и света. Заветите на паисиевците да бъдат възкресени и запомнени".
Голяма част от книгата заема "Моят живот и Българският младежки съюз Отец Паисий" на Светослав Нелчинов - а тези страници са интересни и без в тях да е влагано "художествено майсторство". Нелчинов е от поколението на създателите на съюза - хора, родени между 1914 и 1918 година. През 30-те години той е бил негов "челник", т.е ръководител.
Ние, хората от следващото поколение, наричахме "бемесопци" своите познати - участници в ученическия литературен живот между 1937 и 1943 година. Весела Василева, Кръстю Мирски, Тодор Хаджиев и други разгръщаха литературна и културна активност сред тях като сътрудници на двете софийски литературни списания "Ученически подем" и "Звън". Общувахме и извън редакциите в приятелство и спорове. В "Подем" поначало се "левеехме", но имаше и индивидуалисти като Александър Вутов (Вутимски), анархисти като незабравимия Антон Куманов... Редколегията на "Звън" беше още по-"пъстра".
В разказа на Нелчинов за благородните трудови задачи на БМСОП да помага на селското население се среща и името на Весела Василева, вече студентка... (Ако не беше загинала трагично във Виена в края на 1943 г., тя щеше да бъде може би най-голямата българска поетеса.) След випуска, напуснал чиновете през пролетта на 1941, не помня какво стана със "Звън", но в състава на "Подем" влязоха Димитър Стайков (родственик на Григор Чешмеджиев), Илия Икономов (по-късно хирург) и др. Запазила съм впечатление, че повечето членове на БМСОП произхождаха от родители-преселници; може би с това се обясняваше тяхната убеденост, че Македония е българска и "трябва да си я вземем"...
Изброените мои познати бяха толерантни, възпитани, със свое - макар и различно от нашето - разбиране за тогавашната демокрация. Но колко голяма беше отликата между тях и легионерите, ратниците и бранниците, които с брутални действия се опитваха да внедрят у нас хитлеровата диктатура и въобще фашистката идеология. Общото между всички тях беше възстановяването на "Велика България" по Сан-Стефанския договор... И отецпаисиевците се надяваха на силите на Оста, към която България в края на краищата се прикачи. Но за разлика от легионерите на Дочев, ратниците на проф. Кантарджиев и др., голямата им активност се състоеше в мирни протести срещу Ньойския договор. (Отляво пък към тях се отправяха ожесточени упреци, че са "патриотари"!)
Българското участие в окупирането на Македония и Беломорска Тракия изглежда им е звучало като обещание да "си ги получим след победата..." В челния състав на окупационната ни войска, заела мястото на заминаващите за Източния фронт германци, пряко се включиха и членове на БМСОП. По това време младите офицери разчитаха на победата на хитлерова Германия, а по-нисшите чинове и редовите войници дезертираха, някои от тях дори се присъединяваха към местните партизански отряди.
Историческите процеси се повтарят само относително, фактите почти винаги се преценяват идеологически, но всички признават съпротивителните движения във Франция, а и в тогавашна Югославия, като важни етапи в борбата срещу фашизма. Някогашните националисти не правеха голямата разлика между национализъм и нацизъм, докато днес техните синове и внуци хем са привърженици на глобализацията, хем демонстрират стария национализъм, дори в монархическия му облик. (Би било интересно да се проведе мащабна анкета сред българския народ "за" и "против" глобализацията, а и "за" и "против" доста неадекватните за новото време монархически "изблици".)
След края на войната бивши легионери, ратници, бранници, царкрумовци и прочее се вмъкнаха както в структурите на БКП, така и в разузнаването... Но повече от половин век голям брой граждани и селяни бяха отстранени от нормалния живот, професия, развитие. В своята история Светослав Нелчинов разказва за себе си и за мнозина от обезправените. Например, след Весела Василева никой по-късно не се изяви с литературно творчество. Може би защото непосредствено след 9.IX.1944 се разрази повсеместното истерично преследване и жестоко ликвидиране.
Законът за т.нар. "Народен съд" "заработи" 6-8 месеца по-късно и осъди най-напред "безследно изчезналите", както казва Нелчинов, миналите през "мелницата"... Тя завъртяла и него пред "VI върховен съдебен състав срещу дейци на идеологическия фронт". "Народни обвинители", определящи присъдите, са били и писателите Димитър Полянов, Веселин Андреев, Никола Ланков, театралът Георги Костов, журналистът Славчо Васев, Бернард Мунтян, Димитър Георгиев и др., определяни на ОФ събрания. Само председателят на съдебния състав бил юрист. Богомил Тодоров, обвинителят на Нелчинов, поискал за него "доживотен затвор или най-малко 15 години"... Но пък свидетелстването на писателя, математик и теософ Георги Томалевски изиграло роля на защита в процеса му...
Четейки присъдата, председателят най-напред произнесъл имената на убитите преди това Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Климент Далкалъчев, Йордан Бадев и др. После кой от живите получил доживотен затвор, кой - 15 години, 10 години, 5 години... В края на краищата Нелчинов бил осъден на една година затвор. Но - след излежаването на присъдата и отнетите граждански права - от юрист, съдия и адвокат, за да изкарва прехраната, като мнозина той станал физически работник.
С паисиевските идеи за (малко абстрактна) "свобода на обществото и личността, самостойност, самобитност..." все пак ми се струва наивно сега Нелчинов да смята, че те вече се осъществяват в нашата демокрация. Че тя "сочи пътя към тези вечни ценности".
А следващите по-кратки писания в книгата, колкото и документален характер да имат, носят пристрастието на унижените и оскърбените някогашни младежи... И някои от тях са доста оспорими, въпреки че тогавашният БМСОП бе привлякъл в себе си членове и симпатизанти на различни партии. (Между тях се намираха и земеделци, и безпартийни, и либерали, и със "социалистически разбирания", като театралния критик Любомир Тенев, режисьора Стефан Сърчаджиев, композитора Парашкев Хаджиев... Скоро обаче те преминаха в БКП.) Ходът на историята неумолимо определи последствията от войната за следващата половина на века - и за нас, и за другите страни от Централна и Югоизточна Европа.
Светослав Нелчинов ни убеждава с искреност, непосредственост и благородство. В него няма злоба и мъст.
* * *
Съвсем друга е книгата на Владимир Свинтила "От Маркс до Христа", издадена посмъртно от "Кибеа" тази година. В предисловието Христофор Тзавелла превъзнася и него, и написаното. Александър Бешков в "Литфорум" изразява възторг преди всичко от... "бездруго антикомунистическата мъст на Свинтила"...
Твърдението за мъст ме върна към далечния януари 1957 година, когато се роди вестник "Народна култура" с главен редактор Александър Обретенов, зам.-главен редактор Теню Стоянов, метранпаж Михаил Шакле и редколегия, съставена предимно от бивши журналисти от "Работническо дело". Обретенов почти не взимаше участие, може би вече беше болен, а Теню със задачи в ДС и ЦК вършеше "осторожно" всичко - от подбора на сътрудници до съдържанието на всеки брой. След разпадането на Сценарната комисия с ходатайството на министър Иван Башев ме назначиха в т.нар. "външен отдел"; заедно със Свинтила, който дотогава сякаш не бе имал биография. Доверяваше под сурдинка, че натрупал неприятности, свързани с "разни стечения на обстоятелства и връзки с немци преди войната", но писал веднъж на Живков и се "оправили с него"... (Наистина в печата се появиха тези доста унизителни писма до Живков, в които Свинтила го уверяваше в своето верноподаничество и призоваваше за закрила.) Владееха го някакви параноични страхове, странеше от колегите, извън редакцията беше на нож с всички тогавашни преводачи. Носеше се мълва, че Свинтила експлоатирал някои от тях като "негри", например "Студеният дом" на Дикенс и много стихове били преведени от Георги Славов, който по-късно емигрира и работи в "Свободна Европа". За окултните науки Владо говореше като за своя "специалност" и често изтъкваше знанията си. Обичаше да има аудитория, където и да се намира. В редакцията водеше странни хора... Така един от тях представи като син на Ненчо Савов. Никой така и не разбра пише ли или превежда този писателски син. Аз се стараех да изпращам поздрави на бащата, но веднъж попитах самия него дали ги получава, а благовъзпитаният човек се възмути и отрече изобщо да има син.
За събитията в Унгария от 1958 Владо беше безусловно съгласен с официалната формулировка на БКП; било "контрареволюция"(!) В тази връзка Свинтила се прояви доста неприятно...
Но в автобиографичната книга няма и помен от писмата до Живков, нито от други негови "дела". Тя е написана "на нов лад", авторът се е стремил да докаже "антикомунистическата си ярост" и християнския екстаз. (Впрочем, напълно противоположни състояния на духа!) В движението си към православие, "измъчени, но озарени", той и другите, за които Свинтила пише, тръгнали към иконите на Христа и пресветата Божия майка, защото "...в агонията на духа бяхме намерили спасението".
Който познава Свинтила, остава с едно смущаващо впечатление за оправдаване и преднамерено комбиниране на "спомени" за избрани хора. Някои от тях, например писателите Константин Петканов, Атанас Далчев, Константин Константинов, едва ли са имали потребност да се "изповядват" именно на него... Някога той публикува подобно интервю с Борис Ангелушев и бе опроверган...(Сега Ангелушев, разбира се, не е сред "Озарените"...) Владо е променил до неузнаваемост дори биографията на собствения си баща, пролетарския журналист Георги Николов, един от разведчиците на някогашната БРП(к). Най-напред му добавя пряка съквартирантска връзка с Ленин в Женева, а после го връща в православното лоно с аргумента, че бил притежател на Лутеровата библия, но я изпъстрил с бележки, в които нямало "никакъв атеизъм"(!?) Съобщава и как баща му бил "инквизиран и екзекутиран от михайловистите в 1923" и продължава: "Той остава жив по чудо, разбрал пълния крах на движението, към което принадлежи, и затова избра за изход евтаназията". (През 40-те години баща му престанал да се лекува от туберкулоза и умрял.)
Авторското предисловие удивлява повече от всичко останало. В него Свинтила се е изтъкнал като "публицист, есеист, художествен и литературен критик, кинокритик, историк на българската култура, културолог, народопсихолог, социолог, поет, белетрист, драматург..." Съобщава за повече от 4 хиляди публикации в печата и 20 книги, изброява заглавия, изкуствоведски албуми с художествени анализи, безброй преводи...Знае ли ги читателят? Към края на това свое предисловие Свинтила обявява: "Завинаги пълен крах на материализма и атеизма". А в последните редове четем: "Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна църква по дългия и труден път на покаянието".
Но покаяние ли е това или индулгенция?
Не съм привърженичка на благочестивото "De mortuis aut bene aut nihil", но ако поне този път е бил искрен, дано православният Бог му прости греховете!

Невена Стефанова


Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, дисидент, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988 г.
Дебютира с поемата "Без име" през 1945 г. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опити за автобиография".

(Извадки от бележника)