Точка трета: София старее предвидимо

Или Как да премахнем комплексите по закона за запазване на енергията

- Какво разбираш под "стареене"?
- На бул. "Цар Освободител", до бившата сладкарница "Варшава", на мястото на бившия Музей на революционното движение, между два калкана, се строи бизнесцентър. Отдавна беше време, още от 50-те години, там да се строи. В центъра на града, колкото и да е ценна едноетажната сграда, тя просто си е изживяла живота. На ул. "Алабин" пък беше "Музеят на революционната бдителност". Двата музея, както бившата Градска библиотека, както ужасните сгради на "Леге" срещу хотел "Рила" отдавна са си изпели песента, те не са от ценностите, които си струва да пазим.
Трябваше да са съборени веднага след войната. Без да се строи нищо на тяхно място, с изключение на първия пример. До колелото на "петицата" се вдигна офиссграда, която излезе на старата строителна линия, т.е. стесни завинаги "Алабин", след като 60 години устискахме бъдещото й разширение. Ако имаше трезво отношение към старостта, още преди 30 години (или по-рано) старите сгради, които станаха музеи точно за да бъдат запазени, трябваше да станат градини. Без сантименти, да, паметта на града е важна. Но по-важно беше там, зад Съдебната палата, пред "Рила" и в Градската градина да стане зелено и просторно, а на "Цар Освободител" да стане високо и културно. Не стана, защото хората, които трябваше да го направят, нямат градска култура и не се интересуват от бъдещето.
София трябва да старее трезво, закономерно, предвидимо. Като не може "да не старее", колкото и да е хубав девизът, значи трябва да вложим смисъл в тази дума.
Но "да старее обмислено" в никакъв случай не се отнася само до сградите, въпреки че те са главният фонд. Старее транспортът (като качество и концепция), стареят навиците, старее училището, всичко старее. Трябва да се примирим, че не само няма трайни неща, но самата трайност все повече се съкращава и животът се забързва ужасно. Горбачов беше казал: "Историята наказва тези, които закъсняват". Едно от малкото верни неща, които е казал. Ние - все наказани - според Горбачовата теза - заслужено. Отлагаш летището - наказан си; отлагаш метрото - наказан си; отлагаш си решението за комплексите - наказан си; отлагаш да затвориш Кремиковци - пак. Айде, стига толкоз...

- А трябва да гледаме нещата в очите?
- Точно така.
- В този план има ли нещо за съдбата на панелните комплекси?
- Няма. Защото каквото и да се каже, все ще е страшно. Страшно от гледна точка на манталитета: "Цял живот съм се борил за жилище, още го изплащам, нищо ли няма да оставя на децата си?". А децата отдавна ги няма. И внуци няма. Значи е ясно, че хората, които застаряват и ще останат до последно, всякак ще имат по една-две спирки, годни за обитаване. Като се говори, че е трагедия "блокът" да бъде срутен, това беше валидно през 60-те години. През 80-те вече не беше така, а сега съвсем не е. Най-рационалното решение е тези, които останат живи и нуждаещи се, да се местят дотогава, докогато има годни блокове.
- Да, но собствеността?
- Собствеността може да се заменя, комасира, преразпределя, продава, а също може насилствено да се отнема (което вече започна, защото хората не могат да си плащат сметките). Ако сме народ, ще кажем: който се премести да живее там, където живеят такива като него, в подобно жилище, но в друг район, ще им пускаме парно и ток без пари, но условието е да се преместят. Народ, който не може да избере жизнеспасителна алтернатива, просто не заслужава добър живот.
- В тези комплекси живее половин София...
- Какво да стане с комплексите? Те очевидно и сега са рехаво населени. Има хора, които държат апартаментите празни и дори под наем не ги дават, защото е гайле. Има нужда от закон, който казва: "Ако не живееш там и там, за празното жилище плащаш данък десет пъти повече. То не ти трябва, искаш да си богат човек с недвижима собственост? - Плащай!" Сега стигнахме до чисто физическия аспект на нещата - стотици хиляди тонове стар железобетон. Бедните цигани от "Меден Рудник" край Бургас изчукват бетона, за да извадят някое желязо да го продадат. Действие, несъвместимо със закона за запазване на енергията. В Перник (спомни си, че за плана той е друга държава, извън "зоната на пряко влияние на град София") има топкови мелници, те си седят запазени, гресирани и необрани. Те могат да очукат част от панелите - нарязани, свалени и закарани там, колкото и да е скъпо. Вярно, ужасно скъпо е, но е възможно. И ако сложим това решение в единия край на скалата, ще видим какви други междинни решения има.
Междинно решение е събарянето с взривове - после добавяш пръст, садиш дървета и строиш върху могилата нови жилища. Или - сваляш панелата цяла и я подлагаш под настилката на пътища. През времето, в което те не стават за жилища (но още не са паднали, нямаш пари да ги транспортираш, да ги трошиш, да ги настилаш), използваш "блоковете" другояче. Развиваш в тях хидропоника, примерно. Блокът е празен, той има водни инсталации, стълбите са опасни, асансьорите не работят, но в южните стаи можеш да гледаш краставици, примерно - принципно е възможно. Никой не споменава тези четири алтернативи. Защото преди тях е твоят въпрос - какво става със собствеността? Заменяш, продаваш и се местиш или загиваш - ако се осъзнае това, тия четири алтернативи идват на дневен ред.

- Но нали собствеността по този начин не изчезва?
- Тя се трансформира.
- Как? Продавам ти панелката и се махам, но нали ти отиваш на мое място, ти ставаш собственик.
- Не го продаваш на мен. Продаваш го на Общината, продаваш го на фондове. На тези, които знаят какво ще правят после с панелите. Разбери - ремонтът на блоковете, на всички блокове - е илюзия. В най-добрия случай - палиатив. Всички те един ден ще бъдат съборени. Няма нищо вечно, а те по замисъл са временно решение - лагер, "кемп".