Grande?

Представлението на Камен Донев чистосърдечно и добронамерено иска да ви забавлява. И ако не сте виждали актьорски етюди в НАТФИЗ, а къде да сте, може и да ви е забавно.
Затова съвсем набързо се налага да разкажа за етюда. Понякога актьорските етюди в НАТФИЗ не са много изпипани като техника на изпълнение, но са много интересни като идеи, визия за избрания образ или развитието на ситуацията, взаимоотношенията между хората в нея и т.н. Всеки етюд си има тема, ситуация и образи, които се задават и се изисква - пластически или с помощта на импровизиран диалог - актьорът (понякога сам, понякога с партньор) да представи, според въображението си и научените техники, съответния образ и неговите реакции в ситуация. Чрез етюда се поставят различни цели за изпълнение в обучението на актьора, но най-важната е, той да развива своето въображение. Защото тъкмо по този начин упражняваното негово въображение ше го насочи към формата, към пластическия изказ на сцената, а театралното изкуство, като всяко друго, е изказ, форма. Съответните техники трябва да направят тази форма постижима, осъществима.
Ако се върнем отново към представлението на Камен Донев "Finale Grande", което е фактически верига от етюди, трудно може да се каже, че те са особено интересни тъкмо като идея, визия, пластически изказ. С една дума, то не показва забавни и изненадващи игри на въображението. Не става дума за актьорското въображение - актьорите съвестно изпълняват образите, не импровизират в ситуацията - а за режисьорското. Поне да беше оставил актьорите откровено да импровизират върху зададената ситуация (той е виждал как води този процес Стефан Москов и сам е създавал с него бляскави образи). Режисьорът е задал и темите, и ситуациите, и начина на изпълнение на образите - той "разиграва" на практика етюдите. А те са откровена пластическа илюстрация на неговите собствени персонажи от драматургичните му занимания.
И дори да забравим, че илюстрацията на сцената е забранена, как да си затворим очите пред факта, че "онемели", тези хора съвсем няма какво да кажат - толкова скромен е техният визуален образ. Той е илюстрация (с елемент на пародия) на поведението им в ежедневни места и тази илюстрация, естествено, съвсем ги е сплескала.
Например, цялото очарование и комизъм в сцената с избора на кексчета в "Самолета беглец" е в натрупването на отново-и-отново-същото в диалога до крайното му изпразване от смисъл, на което ние умираме от смях. Подобен тип персонажи в "Finale Grande" само илюстрират "диалога" си - а той е твърде постен в комбинацията си от три жеста. Накратко, превърнати в анимационни образи, те имат нужда от друг тип визуален разказ - не от кривене и "кукленизиране". В този си вид те съвсем не са забавни, а твърде, твърде досадни и скучни.
А колкото до немите филми, от които бил вдъхновен спектакълът, е странно как режисьорът е забравил, че точно тяхната "немота" е причината за техния велик киноезик. Немотата в театъра изисква съответен театрален изказ (банални примери: балет, пантомима, танцов театър - множеството му разновидности и пр., и пр.), а не илюстрации на мимики и жестове, подредени във верига от скромни етюди.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

"Finale Grande" от Камен Донев. Режисура, хореография и музикално оформление Камен Донев, сценография Владимир Шишков, костюми Марина и Виржиния Додови, авторска музика Стефан Вълдобрев. Участват Анастасия Ингилизова, Кристина Янева, Юлиана Сайска, Мария Атанасова, Ненчо Илчев, Стефан Вълдобрев, Георги Къркеланов, Деян Донков, Пламена Гетова, Елена Райнова, Емилия Радева, Меглена Караламбова, Мирослав Косев, Вълчо Камарашев, Иван Налбантов и Васил Михайлов. Театър "Българска армия". Премиера 11 октомври 2002 г.