Сплотяване на общността

В книгата си "Въобразените общности" Бенедикт Андерсън казва за вестника, че на много места той изиграва ролята на онзи социален продукт, довел до съзнанието на индивида факта, че не е сам, че има много още като него, които заедно с него вършат едно и също нещо по едно и също време. Да четат вестник например, като в общността на езика и на еднаквите проблеми, които ги интересуват, да откриват всъщност общността помежду си. Така вестникът се явява спояващ материал за нацията, благодарение нему множество хора, привидно различни един от друг, се възприемат като част от едно цяло. Ние, българите, прочее, по същия начин начеваме да издаваме в началото на Възраждането вестници, за да съумеем да се припознаем в края му като единна и "неделима" нация.
Днес обаче на територията на българското струи друга една тревога: за разпада на социалното, за невъзможността за превод на високите национални цели на езика на обикновения човек, за това, че между различните страсти няма усещане за общност, че се гледаме на кръв и само чакаме да забием нож в гърба на най-близко стоящия. Един вид, нацията ни се разпилява, скапва се: не случайно толкова често в публичното пространство срещаме пресмятания кога точно, аджеба, ще изчезнем от лицето на земята. Че този проблем съществува, няма съмнение, ала на мен ми се струва, че той е малко по-преувеличен, отколкото реално е: вярно, че българското е разделено, но също така вярно е, че има нещо, което го обединява, държи го в заедност и това нещо се нарича телевизия. Също както преди повече от сто години сме се вглеждали във вестника, за да се познаем като българи, така и днес вечер заставаме пред телевизора, за да се препотвърдим като такива. Новините, времето, филмите, телевизионните игри и шоута - всички те са онези идентификационни механизми, благодарение на които ние продължаваме да стоим здраво в ареала на българското, да се чувстваме и мислим като неотделима част от него. (Тук няма за засягам въпроса за Интернет, макар че много наши сънародници в чужбина се припознават тъкмо като наши сънародници поради това, че имат възможност да четат online варианти на тукашната преса.) Важен елемент от този процес на постоянно (само)доказваща се идентичност представляват и различните шоута, излъчвани в ефира - фактът, че - пътувайки често из страната, в различните места при срещите ми с различни хора все ще стане дума за някое от тях, показва, че гледайки едно и също, ние се възприемаме (или си въобразяваме, по смисъла на Андерсен), че сме едни и същи.
Впрочем предаванията, състояващи нашата българска идентичност и (респективно) сплотяващи общността, не са кой знае колко много; броят се на пръсти дори. В Канал 1 безспорен лидер е "По света и у нас", останалите нямат ресурс да бъдат такъв обединяващ фактор. Е, може би само Сънчо, но за него се сетихме чак когато поискаха да го заличат, вероятно защото сме свикнали с него така, както с масата в кухнята ни. "Всяка неделя" се опитва да се включи в този списък, но нейната едностранчивост доста сполучливо компрометира усилията й. В bTV (че и в целия тв ефир) никой не може да се опре на "Шоуто на Слави", в "Нова телевизия" играта "Стани богат" отвява всички конкуренти - вечер, докато сутринта "Здравей, България" държи палмата на първенството. (Другите оператори - и ефирни, и кабелни, нямат нито творчески потенциал, нито технически капацитет, за да извадят на изброените по-горе предавания достойни съперници. При тях идентификацията се случва само на регионално равнище, не на национално.) Интересно е обаче да видим жанровите специфики на "първенците" в различните телевизии: новините на БНТ са гласът на институцията за народа; Слави Трифонов е глас, говорещ на народа; Милен Цветков е глас, говорещ с народа; само Ники Кънчев малко излиза от традиционната "вокализация", доколкото е глас, изпитващ, но и съблазняващ народа. Съвсем не случайно всеки от тримата най-популярни водещи се придържа към публично поведение, което е твърде фриволно, фамилиарно и народническо: ние сме част от вас, ние сме вие и в това хич не бива да се съмнявате, защото - "елате ни вижте!" - държим се също като вас (тук, разбира се, водещите на "По света и у нас" задължително трябва да се изключат). Тяхното поведение се превърна в норма за българските телевизии - няма водещ, който да не фамилиарничи и народничи. (Друг е въпросът доколко едни успяват, а други - не.) Така нашето "национално" е, ако мога да се изразя така, прекалено народно, твърде "вулгарно" - демофилията се явява важна част от българския усет за общност, а този, който не я притежава, просто изпада от нея. Народничеството тук е онова качество, даваща ти право да се включиш в българското. Сплотяването на (въобразената национална) общност "българи" задължително се състоява преди всичко и най-вече като "народ".

Митко Новков







Петък,
ранна утрин