Анна Хен-Йосифова -
една от първите...
- Анна Хен-Йосифова е напълно забравена художничка. Какво ви накара да изследвате нейното изкуство? Как ще коментирате избраното заглавие: "Една от първите..."?
Милена Георгиева: Срещала съм името й в стари каталози - участвала е главно с флорални натюрморти в изложбите на дружество "Съвременно изкуство"... Но никой не познаваше нейни работи - те липсват от колекциите на държавните ни галерии. През 1992 подготвях изложба за "Лада" - Съюза на южнославянските художници. Знаех само, че тя е сред малкото жени художници, които участват в изложбите му. Тогава в жилището на нейната внучка видях абсолютно непознат за мен свят - прекрасни цветя с акварел и масло, етюди и декоративни работи от училището в Брауншвайг. Първокласна художничка - откритие, което не се прави често, и име, което заслужаваше да се завърне в аналите на изкуството. Така се зароди идеята за нейна самостоятелна изложба. По-късно се обърнах към Виолета Василчина за съвместна работа по този проект, тъй като освен с живопис, Анна Йосифова се е занимавала и с приложно изкуство.
Виолета Василчина: Три са пунктовете, които защитават названието на изложбата: тя е една от първите жени, които правят в България професионална живопис; утвърдила се е най-рано като законодателка на жанра на натюрмортите с цветя, в който нямаме собствена традиция; тя е безусловно и първата, която преодолява декоративното проектиране и прави авторско приложно изкуство.
- Родена е в Германия, завършила е образованието си там, но по-голямата част от живота й преминава в България... Идването й тук променя ли нейното изкуство?
М.Г.: Анна Йосифова има доста интересна биография за жена художник от края на ХIХ век. Тя е потомка на известни в Брауншвайг родове, от които излизат видни представители на немската литература. Нейна братовчедка например е Рикарда Хух - популярна писателка и поетеса, чийто стихове са преведени от Пенчо Славейков и включени в антологията му "Немски поети". Младата Хен е възпитаничка на реномираното Художествено-индустриално училище в Брауншвайг (днес Художествена академия), което й дава много добра подготовка в областта на декоративното изкуство. Продължава образованието си в Холандия. По това време рисуването на цветя е вече салонно, дамско изкуство, но то продължава и по-старите холандски традиции. Специализацията в Холандия и успешното й участие в престижни немски изложби след това показват, че Анна Йосифова е имала възможности да се развие като много добър немски художник - членувала е в Брауншвайгското, Саксонското и Мюнхенското дружество на художниците, има и откупки. Трудно е да се прогнозира нейното несъстояло се немско бъдеще...
Дошла в България като завършен художник, тя попада в среда, където художественият живот тепърва се формира. Нейният усет за актуалните в Европа тенденции в изкуството я свързва със "Съвременно изкуство" - най-модерното тогава сдружение на млади художници, на което предстои бляскав възход в нашия художествен живот. Именно тук познанията й в изящните и в приложните изкуства намират добра почва. Тя е неизменна участничка в проявите му, особено в тези зад граница - изложението в Лиеж, представителни изложби в Белград, Загреб и др., а участията й неизменно са съпроводени с откупуване на всичките й творби. А дали е българско изкуството й? Не е, но става българско. Още Андрей Протич навремето изказва опасение, че много чужденци, пристигнали в България, донасят механично своите влияния от школите, в които са учили, а това често води до шаблон. Така да се каже, българското изкуство от края на ХIХ и началото на ХХ век е волево създадено, националният стил се търси с много лутания и под силно европейско влияние. Анна Йосифова също донася своите влияния. Но съвременниците й я признават за наша художничка, защото се социализира именно тук. Идвайки на Изток, тя започва да показва на Запад свои творби вече като представител на българската художествена общност. Самите й колеги и критиката неизменно са подчертавали, че тя е "българска художничка". Дори бащиното й име Хен не се споменава.
В.В.: Приложните работи показват още по-красноречиво адаптацията й към българската действителност. Ще дам пример с мебелите й. Запазени са нейни проекти за мебелна интарзия, правени в училището. Любопитно е, че когато пристига в България, където няма условия за практикуването й, тя намира своя много особена техника, която й позволява да търси ефекта на интарзията, без да я имитира. Художничката индивидуализира още една модна в Германия и въобще в Европа техника - пирогравюрата, която ние по-популярно наричаме пирография. Като я комбинира с цветна рисунка, деликатно синтезирайки внушенията на сецесиона и търсенията на "Съвременно изкуство", тя постига богати орнаментални и живописни ефекти.
- Тази изложба се отличава и с това, че (с едно изключение) всички показани творби са частни притежания. Как работихте с наследниците и частните колекционери?
М.Г.: Естествено, без добронамереността на собствениците подобна изложба не би могла да се реализира. Има два вида собственици - едните се стремят по-бързо да се отърват от "овехтелите" си притежания или пък се интересуват какво могат да спечелят. Другите, напротив, събират и ревниво пазят своето наследство. В нашия случай внучката на Анна Хен - проф. Емилия Стайчева, имаше по-специално отношение към миналото и приносите на своя род. Първата публикация в България за художничката е нейна - изследване на връзките на Анна Йосифова с писателката Рикарда Хух върху основа на писмата от богатия семеен архив. Но архивът е запазен още от предходното поколение, т. е. става дума за фамилия, в която респектът към наследството е култивиран грижливо. В България е уникално явление потомци да съхранят в такава голяма степен наследството, завещано им от техните предци. Нямаме усет за ценността на ежедневието като материална култура. Тъжно, но и поучително е, че точно автентично съхранената къща на семейство Йосифови (1903) - първи проект на младия архитект Пенчо Койчев, издържан в новия стил на времето и обявен по-късно за паметник на културата - бе разрушена (1987), за да се разшири IV градска болница. И до днес мястото е незастроено...
В.В.: Покрай такава изложба човек се сблъсква с най-различни версии на отношенията между притежатели и изследователи. Преди доста години в антиквариат попаднах на пиедестална масичка с рисувани рози, по-късно и на стенно шкафче със сецесионен орнамент. Макар различни като стилистика (различни периоди от търсенията на Анна Йосифова), можах да ги атрибутирам и благодарение на това те бяха запазени и реставрирани. За съжаление, същото не можа да се случи с един късно открит неин рисуван параван, чийто собственик го беше вече "разфасовал" и преоформил като две живописни картини. Открай време се тормозя от липсата на отношение към историчното у българина, което не може да се обясни само с невежество. Единственият запазен параван на Анна Йосифова би бил по-ценен, дори и като стойност, отколкото това, което е направено от него.
- А как решихте да работите заедно?
М.Г.: Прецених, че са необходими усилията на повече изкуствоведи. Виолета Василчина направи много ценни наблюдения върху приложните творби на Анна Йосифова и тяхното време. Тя издири и други работи на художничката, с което допълни представата ни за нея. Освен това, на Виолета дължим прекрасното аранжиране на експозицията, за което ни благодарят някои зрители.
В.В.: Подобно сътрудничество е много полезно, защото се срещат различни възгледи и гледни точки за дълбочината на изследователската работа. Аз се стремя към по-лаконичен и обобщен образ на представяне. От друга страна, Милена Георгиева, с нейната всеизчерпателност, успя да достигне до съществени наблюдения и установи чрез сравнения важни факти, неизвестни досега. Въпреки понякога горещите спорове помежду ни, мисля, че именно поради намерения баланс, представянето на Анна Йосифова притежава както дълбочина, така и категоричен визуален и документален израз.
- С какви трудности се сблъскахте?
В.В: С различни - от старонемския език до големия обем на архива; от липсващите податки за датировки до трудно намерените витрини за излагане на документи; от невъзможността да отпечатаме подготвения каталог за изложбата до недостатъчния сравнителен материал (за съжаление, по времето на Втората световна война почти изцяло е унищожен архивът на училището в Брауншвайг - в този смисъл, оцелялото в архива на Йосифова дава безценна информация за историята му)... Единодушно предпочетохме да осъществим ретроспективната изложба дори и без каталог, защото тя беше чакала 72 години! Продължаваме да търсим помощ, за да доведем докрай нашата работа и да предоставим на публиката един дългоочакван и, надяваме се, полезен научен труд за Анна Йосифова, който след изложбата ще остане като ориентир за всеки, интересуващ се от творчеството й.
- Каква е вашата вътрешна мотивация за тази изложба?
M.Г.: Анна Йосифова привлича с една особеност - тя не прави резки скокове в стилово отношение, а задълбочава постепенно изработения си стил в ширина - в различни видове изкуства, техники, художествени интонации, композиционни и колоритни аранжировки. Едно класическо изкуство на нюансите и вариациите, нелишено обаче и от модерно излъчване. Тя има голям принос в работата с акварела - малцина са българските художници, които така смело използват акварелната техника в началото на ХХ век. Анна Йосифова извлича максималните й възможности именно като художествена техника, при това в големи формати, каквито не съм виждала при нито един наш художник от същото време. Освен това, при натюрмортите с цветя, колкото и да търсим следите на различни традиции - холандска, немска, та дори и минималната българска - виждаме как Анна Йосифова поставя рамката, изгражда "канона" в този жанр. Оттук нататък всеки, който се опитва да я следва или отрече, неминуемо трябва да се съобразява с вече направеното от нея. Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова например започват след Анна Йосифова, но именно техните заслуги в жанра са се наложили в масовото съзнание. Личи си обаче, че двете добре са познавали изкуството на Йосифова, за да могат да вървят по-нататък.
- Защо тогава Анна Йосифова е забравена, при това за толкова дълго време?
В.В.: Тя не е единствена. Отделни художници от първата половина на миналия век все още не са оценени по достойнство. Тяхното "забравяне" не е израз само на преднамерена идеологическа изборност, проявявана през първата половина на ХХ век. Като че ли промяната в основните художествени тенденции от началото на 30-те (не само у нас) има по-големи заслуги за това игнориране - новите поколения малко или много загърбват предишните. Отделен е въпросът, че след 1944 към тези естествени основания се прибавят и други, свързани с промяната на политическата обстановка в страната. Немският произход на Анна Йосифова и поддържането на роднински контакти с Германия, нейната близост с двореца (откъдето тя често има откупки и получава поръчки, или участва в различни благотворителни акции) утежняват допълнително въпроса за признанието й. Най-удобно е било тя да бъде забравена.
- Оправдават ли се усилията, вложени в този тип изложби?
М.Г.: Струва ми се, че тяхното бъдеще не е само в преоткриването на отделни забравени художници. По-интересно е като че ли лансирането на концепции. Защото изложбата е послание, но и научен текст, чийто разказ се възпроизвежда с картини, архиви, предмети, проекти. Той може да бъде "разказан" по много убедителен невербален начин. Една дисертация например, освен всичко друго, може да бъде и разказана във вид на изложба, но сещаме ли се за потенциала й в тази посока? На мен би ми се искало да видим изкуството на Анна Йосифова сред всички, рисували цветя, в подходящото за нея обкръжение, да погледнем и надперсонално на жанра, но това е следващ етап в развитието на кураторските изложби, свързан с работата и усилията на много повече колеги.
В.В.: Подобни изложби наистина изискват голяма подготовка, но вярвам, че те са много важни от по-обща гледна точка - дават шансове да се преосмисля "наниз" от ценности, който само на пръв поглед изглежда вече подреден. С изваждането от небитието на някакви художествени факти и поставянето им в контекста на тяхното си и нашето време, неговата привидна яснота може да бъде смутена, потвърдена, допълнена или атакувана, но в крайна сметка това е естествено движение.
Има още много бели петна в собствената ни културна история - не само от по-старите епохи, но и от съвсем ново време. В този смисъл сигурно предстоят и други изследователски приключения - те ще пораждат полемики, ще опровергават утвърдени тези или ще коригират някакви по-общи или частични оценки. Винаги има надежда да се открие нещо ново и то да се окаже значимо.

Разговора води Светла Петкова


Д-р Милена Георгиева е старши научен сътрудник в Института за изкуствознание - БАН. През 1995 с помощта на австрийската фондация КултурКонтакт реализира в НИМ изложбата "Съюзът на южнославянските художници "Лада" (1904-1912). Българското изкуство на южнославянските изложби", придружена от едноименна монография. Има публикации у нас и в чужбина върху модернизма в българското, сръбското, хърватското и словенското изкуство от първата половина на ХХ в.

Д-р Виолета Василчина е старши научен сътрудник в Института за изкуствознание - БАН. Работи в областта на приложните изкуства и предметната среда, върху които има множество студии и статии. Куратор на изложбите "Котки и колоси. Светът на Венко Колев" (1995), на ретроспективната изложба "Георги Бакърджиев" (1999, съвместно с НХГ) с каталог, на цикъл изложби в НДК "Културата на малкия български град" (2000, 2001) и др.

Разговор с
Милена Георгиева и Виолета Василчина



Благодарим за навременната помощ на СГХГ, Центъра за музеи, галерии и изобразително изкуство към Министерство на културата, на Немското посолство, благодарение на които успяхме да реставрираме и заснемем картините; на Гьоте институт; на Музея на провинция Брауншвайг, който ни изпрати някои архивни материали; на НХГ и Института по изкуствознание за картините и материалите; на Луфтханза за подкрепата за бъдещия каталог (все още сме в процес на събиране на средства), като се надяваме на същото и от фондация "Св. св. Кирил и Методий".
М.Г. и В.В.