За ставането на нещата

За романа на Албена Стамболова "Това е както става" вестник "Култура" вече писа, при това на два пъти. И Марин Бодаков, и Милена Кирова внимателно се вчетоха в романа и откроиха неговите достойнства. Като поводът за техните публикации беше излизането на романа в списание "Сезон". Но тъй като от няколко седмици вече е факт и самостоятелната поява на "Това е както става", ще си позволя и аз да се включа в списъка на пишещите за дебютния роман на Албена Стамболова.
Ще започна с това, че книгата на Албена Стамболова изглежда изключително добре - оформлението е на Яна Левиева, която е използвала снимка, събираща градското и човешкото в тяхната полустаналост, в тяхното биване и напускане (от женската фигура са останали само стърчащите крака, от сградите - патината), събираща старото и новото, порутеното и лъскавото (сградите и паркираните пред тях коли). Снимката служи и за друго, тя е като географска карта, която като че ли фиксира конкретно пространство, като че ли посочва някоя от старите кооперации в малките централни улички на София, но в същото време и разколебава пространството, което със същия успех би могло да е някое предградие в Париж, да кажем. Така благодарение на тази разколебаност и двоичност книгата на Албена Стамболова се сближава с тези на Модиано, или Дюрас, тя е като всички онези книги, които могат да се купят в европейските книжарници и да се зачетат още в метрото... Или, казано накратко, "Това е както става" изглежда като истински европейски роман, което е рядкост на фона на все още зле оформяните и зле издавани книги в България.
Започнах с европейския вид на книгата неслучайно. Защото държа да подчертая, че романът на Албена Стамболова е европейски и като направа, и като начин на писане и това го превръща в едно от събитията не просто на литературната 2002 година, но и на най-новата българска литература по принцип. Неведнъж съм имала възможността да посочвам като недостaтък на българското романово писане неговия провинциализъм, затвореността му в регионалното и вицовото, във фолклорното, което го прави да изглежда дълбоко анахронично. Недостатък, който продължава да доминира и до днес и от който малцина успяват да се отърсят. Единици са авторите и авторките, които успяват да осъществят някакъв пробив и да предложат писане, достатъчно отворено и модерно, нормално и доставящо удоволствие.
Умелият, много пестелив, много изчистен (това е език на ръба), доста своеобразен и спазващ свои си закони език на "Това е както става" обаче не е единствено белег на въпросното европейско писане, върху което настоявам, той е и съществен елемент в самия разказ. Защото езикът, лаконизмът са тези, които моделират света на романа, в който тайните не могат да бъдат разгадани, в който неизреченото и неизречимото доминират, в който баналното няма място, в който непроницаемото е ключово и в който важна е границата, "границата на този свят, в който се познаваме, и на онзи, в който преставаме да сме толкова сигурни". И пак езикът е, чрез който в романа се осъществява приказният модел, според който нещата просто се случват и всеки има собствена история, от която не може да излезе, защото и азът, и другият са гатанки... И най-сетне, езикът е този, благодарение на който се осъществява монтажната техника на романа, онова натрупване на думи и събития, които се разпадат и събират в целостта на разказа (както е във всеки пъзел), без да могат да застинат и да се фиксират, както е в писането на Дюрас и Модиано, при които винаги нещо остава недоизяснено.
И накрая, няколко думи за прагматиката на този роман. Следя реакциите и изказванията, които той поражда, и не мога да не откроя един парадокс. "Това е както става" бива мислен едновременно като елитарен, но и като роман, който може да има широка публика. Да казвам, че тази двойственост е достойнство, е излишно. По-скоро ми се ще да отбележа, че подобно пулсиране между две наглед несъчетаеми нагласи, показва, че романът си е свършил работата. Защитниците на елитарното могат да търсят в него всички приказни и митологични модели, които той преработва, да четат персонажите като проекции на конкретни митологични или литературни образи, да наслагват нови и нови смисли върху тази загадъчна книга. А другите, които виждат в него един добре написан български роман, просто се изненадват, че нещо, което е написано на български, не е изтъкано от претенциозност и куха реторика, а може да се чете с кеф.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Албена Стамболова.
Това е както става.

Издателство Стигмати.
С., 2002.