Синтаксиси на гласа

В "Бебето от Макон" на Питър Грийнауей има епизод, в който чудотворният младенец отваря розовата си устица и от нея се разнася, изисквайки и предизвиквайки кървава сеч, хрипкавият мъжки глас на суфльора - важна фигура в тази драма на неясни граници между действително и фикционално. Ако си представим как вместо един мъжки глас, от младенческото гърло се излива колаж от гласове - мъжки и женски, детски и възрастни, едни, които хокат, нареждат, увещават, други, които се сърдят и цупят, трети, които без свян размишляват за "теоремите на смисъла" и за "тъждеството на подлога и/ допълнението", ще добием представа за оня unheimlich ефект, който Амелия Личева произвежда с новата си стихосбирка "Азбуки". Изследователката, която в "Истории на гласа" ("Фигура", 2002) разгръща мащабно панорамата на един теоретичен проблем, в модуса на стиха се обръща към опакото на тези истории, към агресивното им събиране в една експлозивна точка.
Коя именно точка? Общо място в съвременното мислене е да се определя тази точка като клокочещото място, където някаква идентичност (а тази дума и този проблем по вече споменатия безпардонен начин се появяват в словесната амалгама на "Азбуки") се стоварва с всичките си зъбци, игли и прочее писци върху кървавата пихтия на една безнадеждна съпротива. У Личева тази съпротива е въведена като някакво бебе-чудо - като момиченце-прощъпулче, едногодишна "Кукла! Сладурче! Принцеса!" - накратко казано, като нулева степен на писмовността (по Лиотар), която все пак периодически се обажда и ни стряска, подобно на бебето от Макон, изревало с мъжки глас, с непомерната си учена проницателност относно всичко, което се отнася до "азбуки"-то:

...грамотността е патология,
да пишеш правилно,
туй значи
да си мислиш,
че писането е опашка,
мимезис някакъв,
че то не сублимира,
че не ни извайва...

(Занималня)


Неугасимият гняв на този именно персонаж, чиято възраст не се мени под всичките възрастови дегизировки и модификации, се приплъзва под сглобката от монолози, които струпват в неизменно дидактичния си патос уроците си по идентичност: букви, цифри, граматика, пунктуация, облекло, съдба, може би дори любов... Стиховете на Личева неуморно слепват и разлепват интонациите на гневното дете с учените дискурси, чрез които езикът сам себе си глаголи: проблемът е там, че гневното дете не разполага с изказ, различен от онези, които тъй много го терзаят и че то не разполага с каквото и да било, което да не е "азбуки". Стиховете на Личева изваждат неговото несъгласие и неприемане на натрапваните образи и думи като неотстранимо измерение на "буквите", "граматиката", "пунктуацията" - те садистично се обръщат към него, за да го мачкат и кастрят, а то се съпротивява, като мрачно отправя в пространството (но към кого?) все същите... думи. Така битката се оформя като битка кой да има властта да говори все думи, думи, думи... те на мен или аз на никого? Дори непроговорило, ядно оттегленото в себе си несъгласие не говори, защото "структурите обследва" - неговоренето е тук една вдаденост в самата най-дълбока мъртвина на езика, в езика като мъртъв, в мъртвия език като такъв... ("Класическо образование")
Под тази драма на език без изход има ли все пак аутистично тяло, което "дърпа се,/ крие се,/ свива се,/ свива се..." или то винаги вече знае, че трябва да си тръгне "преди гласът/ да ме разпадне/ и олипси", т.е. няма как да си тръгне поради прекомерната си вече яснота относно предстоящото му олипсяване, а и какво ли ще да е това, което се олипсява, ако не знанието за него? В последното стихотворение от книгата "гласът,/ с който така убедително/ изричахте възможностите/ е ням"... и това онемяване на възможното (но към кого ли е адресирано то? Защо възможното се явява тук като територия на писмовното само? И къде остана невъзможното?) се отваря, с неочаквания си нюанс на тъгуване и раздяла, на "траур и меланхолия", като врата към един нов, нов тъкмо защото се отваря най-сетне като неназован, неназован в самото си неназоваване, опит. Все пак нека добавя и това: книгата на Амелия Личева води диалози с неназовани събеседници, които си струва при случай да бъдат назовавани: не можем да не поставим нейната възхвала на съгласните между възхвалата на гласните у Георги Господинов и Прквф на Георги Рупчев. Стихосбирката й е остро и полемично включена в езотеричните общувания на българската поезия и, в цялата си метафизична студенина, е стоплена от страстите на тези общувания, любов към и във езика, пак и отново езика. Тази стихосбирка, трета за поетесата, в която толкова индивидуалният "синтактичен глас" на Личева добива може би най-завършеният си засега израз (какво би могъл да бъде гласът, лишен от гласни, ако не фигура на собственото си синтактично разчленяване отвъд звука), заслужаваше повече грижа от издателите си. Поднесли са ни я във вид, който ни връща в епохата на самиздат. Но това е тема за друг разговор.

Миглена Николчина





Амелия Личева.
Азбуки
.
Издателска къща Златорогъ.
София, 2002.