Преговор на живота

Можете ли да си представите книга между "Сталкер" и "Алиса в страната на чудесата"? Такъв е романът "Юридически казус" (изд. "Факел експрес", корица - проф. Иван Газдов) от Влади Киров, познат като сценарист, но предпочитащ определението писател. Онези, които помнят дъждовно-снежната новогодишна вечер на 77-ма, безвремието на късните 70-те и 80-те, ще са наясно със сюрреалистичното бродене на героя в романа. Първите изречения са написани през далечната 1977, а последните през 2001 година, четем в края на книгата и в тази рамка би могъл да премине почти един живот, макар действието да се развива само в един ден. "Всяко движение е някакъв вид пътешествие, а застрашителните клопки са навсякъде", казва Влади Киров и това може да бъде мотото на целия "Юридически казус". Пребиваването година в мансарда с непознат човек, после обикаляне по софийските улици в настъпващата вечер с болка в ухото, понеже вътре в него се провежда съдебен процес, необходимостта да бъде пренесено едно пиано и невъзможността това да стане, без то да се разруши, наличието на труп на пенсиониран строителен инженер, да не познаеш бившата си съпруга, да се всели в теб дух или "нежит" - това са част от невероятните случвания в романа, наситени с необходимото количество самоирония. Въртенето напред-назад е в омагьосаното пространство между ресторант "Стадион", тоалетните зад Народната библиотека и няколко други (вече несъществуващи топоси на 70-те), Докторската градина, ул."Сан Стефано"... Блуждаенето като сталкер из невъзможното ни съществуване без конкретна цел се превръща в самия живот - колкото нереален, толкова буквален. Всичко това - на фона на годините на мъглявост и униние, в които сякаш нищо не се случваше, а времето си минаваше неумолимо. Години, които още трябва да бъдат обговаряни и описвани. "Нищо не бе истинско. Но кое е истинското?" се пита авторът, но на този въпрос няма еднозначен отговор. "Бях сам, продължава той, и трябваше сам да отговарям на въпросите, които задавах." Не ви ли беше страх, когато четяхте Л. Карол като деца? Безумният диалог по време на съдебния процес, съдийката, пушеща подобно гъсеницата от "Алиса...", човекът с име Автоном, който виси и се върти на въжената линия около една софийска кооперация и прочее абсурдни неща навяват тих ужас и разкривени усмивки. Усещането за пребиваване в Зоната на соц-а присъства от първата до последната страница, затова почти всичко, което сполетява героя, е едновременно незначително, случайно, а в същото време важно и някак неотвратимо. Неговият "съботен път" води от никъде за никъде, а всъщност е метафора на Христовия път. Или по думите на Влади Киров - "усетът за време не е непременно умението да броиш бръчките по челото си с някаква възбуждаща точност, а по-скоро е онази пелена, която пада върху теб, когато си спомниш за смъртта." Приятно пътуване в спиралата.

Силвия Чолева





Себе си, боя се не мога да обясня, госпожо - каза Алиса, - защото, виждате ли, аз не съм аз!