Защо не пиша масова литература?
Влакът се носи по релсите. В полупразно купе седи мъж - писател. Срещу него е седнала дама. Той я поглежда изпод вежди, защото е хубава, тя не обръща внимание. Той си мисли, че трябва да изчака поне малко, преди да я заговори - по-удачно би било. Тя вади от чантата книга - нещо като знак, че не желае да общува - разтваря я по средата и започва да чете.
Писателят потръпва от радост - книгата е написана от него. Изпълва се отвътре с вълнение, издува се, във въображението му дамата се издига във въздуха и като в картина на Шагал заема хоризонтално положение - съвсем сигурно е.
Казва нещо незначително, без да чака, и дамата вдига очи от страницата. В дъното им се таи остатъчен копнеж - току-що е прочела как жена пътува в купето на влак, срещу нея седи мъж, а отвън бяга пейзаж - есенен - и вятърът носи листа по безкрайно поле, където дори няма дърво, за да може погледът за миг да поспира и всичко е толкова странно, мъжът се оказва писател, който я заговаря... - и влакът хоризонтално се носи по релсите...


Това е "изречение". "Масово" ли е изречението? Трудно е да се каже. Няма код - или по-точно казано, координатна система - за разчитане. Съвсем успешно може да е участък от булеварден роман, също тъй успешно - от висок литературен жанр. Мъжът може да има велики мисли, случайно хоризонтално-креватно пресечени. Жената - велики чувства, не случайно хоризонтално споделяни. Може вместо листа без дървета, навън да бушува война. Което направо е "висота". Едно е сигурно - участъкът, който не цитирам, а измислям, е тавтологичен и в този смисъл "метафоричен" по отношение на онова, което разбирам под "масова литературност". Тавтология литература-живот, живот-литература, в която литературата глезено се опипва с живота, носена хоризонтално по релсите му, а животът, ексхибиционистично-мастурбирайки, литературно се самопредлага на себе си. Което не означава, че масовата литература "отразява" по някакъв начин живота като такъв, нито пък, че играе с него. Това не е по силите й. Тя просто минимализира света като свят, постоянно минимализирайки себе си, безсилно подсмихната или също тъй безсилно озъбена. Понякога оптимистично ведра. Миш-машът на ежедневното случване, пораждащ илюзия за блудкави чудеса.
Мога ли да кажа нещо по-неприятно или по-презрително? Вероятно да, ако се понапъна. Но, струва ми се, няма нужда. Достатъчно е, за да стане ясно - не, трудно понасям масовата литература. Остава да се разбере и коя литература в моя код на четене е масова. Защото описанието, което дадох по-горе, е просто една пристрастна бъркотия, изливащо се негативно желание, прекомерно отдалечено от рационалната наукообразност, която поставя въпроси, защото знае отговорите, и отговаря, преди да е зададен въпросът, и която не позволява така да се говори. В днешното демократично-толерантно време човек може да си позволи най-много да отрича чалгата. Тя е признатият продукт на долницата, способна да поеме необходимата за разтоварване доза омерзение. Масовата литература обаче е много симпатична. И толкова "голяма", че ако край нея случайно просъществува нещо друго, то отдавна не са останали думи, посредством които да бъде това друго описано, навярно защото все по-трудно е да бъде прочетено. Масовата култура просто е погълнала думите, "глобализирала" ги е до не-оразличимост, а с тях и "кодът", посредством който биха могли да се оценяват/оценностяват явленията на което и да е изкуство, сякаш е мъртъв. А в литературата, поради спецификата й да се пресича с идейни/идеологически полета от най-разнороден порядък, тази липса на код/способност за оразличаване си е направо трагична. В писанията на критиката могат оценъчно да се редополагат произведения, между които единствено общото е, че се състоят от изписани върху листове думи, а лично у мен подобно "скупище" предизвиква истински световъртеж. И тъй като срещам това редополагане навсякъде, у хора, които "разбират", и у хора, които "не разбират", вече смирено съм се уверила, че в мен има нещо сгрешено, със сигурност кодът или координатната система на моята естетическа съдна способност е безнадеждно архаичен и задължително се извинявам за това, оправдавайки се с писателския субективизъм и нарцисизъм, който неизбежно преформира наличното в някакъв свой образец.
И все пак, въпреки това признание, ако измисленото от мен изречение бъде разгърнато в по-цялостен текст, със сигурност в себе си ще отсъдя: "да, това е масова литература - или не, това е Литература." И също тъй сигурно някой друг ще твърди друго и ако наистина го твърди, съмнително е, че "вкусовите" ни убеждения ще намерят пресечна точка.
Как отсъждам? Какво за мен представлява литературният текст, който аз се стремя да напиша и който се явява незримата мяра, посредством която моята съдна способност автоматично се задейства спрямо всеки, попаднал в полезрението ми "частен" текст, за да кажа - това е литература, това не. (Текстът, който определям като масова литература, за мен просто не е литература.)
Първото равнище, в което текстът декларира себе си като "литературен", е "наративността" като част от конвенцията за литературен текст. Със сигурност обаче именно "разказността" като някаква говореща във и отвъд себе си сюжетност не може да ми послужи в оценяването/оценностяването на текста, дори напротив, тази първа, задължителна съобщителна конвенция е най-подвеждащата. Наскоро това беше показано (не доказано) по прекрасен начин в "Изповедите на Хела Хел" на Уни Друге, която дублира сюжета на "Лолита", но въпреки феминистично-важните изводи, които книгата й може да предизвика, си остава един масов блудкаж, за разлика от "Лолита", която също, ако бъде анализирана от гледна точка на сюжетните си митологеми, може да бъде оценена като "масова", но не е. (По този повод искам да вметна, че използването на изрезки от вестници от Йовков не го прави "масов" или "не масов". Доколкото знам, Достоевски е правел същото. С което искам да кажа, че всеки сюжет, сам по себе си, е блудкав и може да се деконструира до тривиално-масови функционални единици.)
Второто ниво, в което неизбежно се разполага този, който отсъжда (включително модерната критика, въпреки че обикновено отрича това), е в полето на въпроса "какво", т.е. "какви велики мисловни открития споделя с мен текстът (авторът)?" Или - "какви са идеите, тенденциите, които се защитават; и те достатъчно "модерни" ли са?" Струва ми се, че дамата във влака, който хоризонтално се носи по релсите, трябва да си е извадила и моливче заедно с книгата (нещо, което авторът на горното "изречение" е пропуснал да отбележи), за да подчертава мислите-пътеводни-нишки-в живота, както и готините фрази, които писателят е споделил с достатъчно чувство за хумор - задължителен аксесоар на хоризонтално-влаковата литература. И най-"злобеещата" масова литература, която включва у читателя механизмите на отврата към живота (много "пичова" литература, впрочем, но сега не ми се задълбава в постиженията на Калчев и Томов), винаги съдържа свеж хумор - "черен" или "бял". По тази точка българските писатели навярно са си обявили състезание. Това им дава възможност да се потупват по рамото и подсмихнато-разбиращо да се похвалват - "това много гот си го казал. Умрях си от смях". И ако моливчето, подчертаващо пътеводни мисли, е критерий, то най-най-писателят на XX век е Паулу Коелю - един писач par excellence на масова литература (в моята координатна система). За сметка на това при Пруст например, моливчето просто е за изхвърляне. Там отделна мисъл не съществува. Ако въобще има "мисъл".
Остава последното, днес най-обсъждано и разтягано във всички възможни посоки - онова "как" на изкусността - или езикът като начин на употреба. Най-мъглявото и най-невъзможното да се застопори в нещо що-годе отчетливо. Тук бъркотията е и най-голяма. Защото "езикът" наистина е разковниче, но единствено като симптом, и ако самият той "причиняваше" себе си, много "игри" с него щяха да бъдат не словесни блудства (каквито най-често са) или просто "добър стил", който е напълно постижим и наличен в някои образци на масовата литература, а истински литературен текст, т.е. изтръгнатост от езика.
Най-после стигнах дотук и го изписвам, настоявайки тази дума да бъде видяна: изтръгнатост. И с това искам да кажа, че в моята координатна система, посредством която чета и пиша литература (тъй както умея), влакът не може да се носи хоризонтално по релсите. Не знам дали точно този влак би могъл да смени някак посоката, нито какво точно би станало с дамата, нито как бих отказала писателя от хоризонталните му попълзновения. В едно обаче съм убедена - това пътуване не поражда от себе си смисъл и просто не си струва. А това означава, че вярвам (колко безпомощно-смислена дума!), че литературата е Литература, когато напуска територията на думите и се отправя към една дълбина/висота, която мога да нарека Слово. Отправя се към един Смисъл, който не е разположен в хоризонталата на ежедневното случване-описание и не се разгръща просто между автор-читател или текст-читатели, които масово храносмилат поднесената словесна порция. Струва ми се, че литературата - тази, която не се консумира на крак в обедната почивка - се изтръгва от словесния ред в посока, различна от хоризонталните релси, по които безопасно пътува влакът, изтръгва се към едно Място отвъд хоризонта, което за някои може да е Бог (веднага бих припомнила Достоевски) или липса на Бог (веднага бих припомнила вселената-Камю, която винаги, всеки миг експлодира от липсата на Бог), но е Нещо/Нищо, което отвътре придава обем на думите, про-извеждайки про-изведение, т.е. изтръгнатост от хоризонталното случване на човешкостта, а оттам и от хоризонталното случване на езика. А това означава, че Литературата е твърде сложна "игра" между автора (текста), читателя и онова "Трето око"/Място, което създава пластичния обем на словото, изтегляйки го постоянно към себе си в менлива форма, годна самата тя да произвежда от себе си смисли: един остатъчен смисъл, който е Същ във всяко Друго и който се улавя със сетивата на едно желание за Нещо (дори като изпразнено от себе си), което над-хвърля усредненото животуване, а с това и усреднената масовост на езика.
В тази опасна посока думите са обемни. И трудни. Имат своя хоризонтална и своя вертикална структура. И живеят в пресечната точка между двете, многомерни като света, в който поне някои хора все още се опитват да живеят. Винаги различни и негодни за ежедневна консумация, което по друг начин ги прави безсмислени. Нещо като пътуване без писател, без дама, а в най-лошия случай - дори без пейзаж. Но точно тази литература не е бягство в елитарна "кула от слонова кост" - нещо, в което винаги е упреквана. Тя е изтръгнатост в самия живот по посока на Нещото (или липсата му), което го/я надхвърля и с това придава смисъл на този натрапчив акт на изпълване на белите листи с думи. Освен ако не приемем консумативно-количествената мяра за единствен критерий на потребите на човешкото.
В тази (моя) координатна система за съдене, българската литература, погледната отгоре или от прозорец на влак, който се носи по релсите, без нюансите, които, слава Богу, съществуват и благодарение на които окото все пак може да се фокусира, стои доста безнадеждно - като онзи измислен пейзаж, в който вятърът гони листа, но просто няма дървета, за да отпочине окото от завличаща в низините тъга - тъга със сгрешена посока. Поне на мен по този начин ми въздейства вездесъщият битовизъм, в който тя (литературата) - и възрожденски, и постмодерно - затъва. А битовизмът е най-безвкусната проява на "масовостта", защото точно битовото съзнание не е способно да разбере своята масовост, бърка си ролята и сякаш несъзнателно е обладано от мисълта, че трябва да задоволи някакви социални, много важни потребности, да описва колко неприятно/приятно се живее, да свидетелства "историята" на ежедневието, като с това единствено освидетелства себе си. Причините за тази язва са дълбоки и, боя се, неизкореними: изначалната еретичност на съзнанието, липса на усет за метафизическата вкорененост на човешкото, липса на чувство за телеологизъм... все "липси", резултат от историческа недоизживяност, които днес, в глобализиращия се свят, все по-хоризонтално-затъпяващ, е невъзможно да бъдат попълнени. Липси, които наистина раждат копнеж по някакъв "голям", невъзможен роман, срещу който никой не би могъл да възрази, роман-консенсус, където българското, като Много Голямо, с един удар ще се появи. И всички ще кажат - Да!
Защото "масовото" винаги копнее по масовостта и най-вече - по Нобелова награда. Няма друга посока, няма къде другаде да се разполага. Затова днешният писател е абсолютният недоволник и то съвсем основателно: какво по-потискащо от това - да бъдеш масов без маси, които да разгръщат книгите ти във влака с тенденция към хоризонтално положение. Инерцията на социалистическата литература - призвана да обслужва "народа", поднасяйки му идеологически здрава храна - сякаш завеща този извечен копнеж на социализираното битово съзнание, което или се възприема безкрайно сериозно, мрачно застинало пред величавостта на своята не съвсем ясна мисия, или, модернизирайки се, просто сменя знака пред скобите и тревожно, малко истерично присмивайки се, минимализира света до кошче за битови отпадъци, за да оправдае собствената си "минималност".
И при целия този копнеж към хем "голямо", хем масово, никак не е чудно, че родната литература, за разлика от западните й събратя, масово не се чете. Защо не се чете? Защото масовостта й е извратена.
Грандомански/графомански настроена, тя не е в състояние да се справи дори с основната си и единствена задача - да даде на масовото съзнание поне малко "дързост и красота". Което би било истинско постижение и ако бих срещнала на българска почва такъв роман, с удоволствие ще ръкопляскам, въпреки неумението си да се погаждам с подобен род четива. Напротив, в желанието си да не бъде това, което е, тя садистично измъчва потребителите си с любовна прегръдка, в която няма нито "интимност", нито "сърдечност", нито "непосредственост" (ако отговоря направо на един от въпросите, зададени от Милена Кирова). И не прониква никъде другаде, освен в онези малки "приятелски кръгове", завещани ни от "Ангел Кънчев" 5, под формата на не много масово самозадоволяване.
За каква "масова литература" говорим тогава? Няма читател - няма литература. Та камо ли "масова". Проблемът е решен и всъщност отдавна не съществува. В дълбочината си българската литература винаги е била "масова" (имам предвид най-вече прозата) и винаги са й липсвали маси (точно поради тази причина). Най-страховитите дълбини/висоти, до които е стигала, са на нивото на патетично-психологическата житейска драма (психологическо разработване на характери, както някога го наричаха), социално-битовото платно, историческата проза (която задължително отговаря на много важни въпроси на съвременността), или от последните десет години - ироническа разфасофка на недотам приятния свят. Т.е. литература без Свят, защото й липсва онзи усет за Свят-ост, в хоризонта на който и към който се възправя Изкуството, дори и когато разказва историята на добрия войник Швейк. По друг начин казано - на българската литература, с много малко "класически" изключения, й липсва "любовност" - онази "любовност" към думите, която е способна да ги въведе в Слово. Колкото и патетично, и архаично, и немодерно да звучи, при това изречено без никакво подсмихване.
И защото започнах с "цитат", измислен от мен като опит за илюстрация-образ на някаква мисъл, ще завърша отново с цитат - като илюстрация-извинение - този път истински:

"Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще му бъде неприятно."
Бих предложила този цитат в шоуто на Ники Кънчев - въпрос за 100 000 лева: Кой е авторът и какво иска да каже?

Емилия Дворянова

Емилия Дворянова е завършила философия и история в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на романите "Passion или смъртта на Алиса", "La Velata", "Госпожа Г.", определяни от критиката като ключови за разбирането на българската проза през 90-те години. Дворянова е доктор на философските науки с дисертационен труд, посветен на естетическата същност на християнството.