От концерта до събитието

Един от абонаментните цикли на филхармонията носи заглавието "Концерти-събития". Причината за това заглавие са съответно юбилеите на Веселин Стоянов, Радосвета Бояджиева, Игор Стравински, Съюза на българските композитори и на Рихард Вагнер. Лично за мен в цикъла има събитие от друг характер - това е вторият от трите абонамента, в който има обещание за гастрол на главния диригент на филхармонията през май. Разбираме, че той ще открие "Софийски музикални седмици". Действително едно не може да му се отрече на този диригент, Юлиан Ковачев (и той с това ще остане в оркестровата история на България), че от сезон на сезон неговите концерт с оркестъра, за който той е поел някаква отговорност, стават все по-голяма рядкост. Което пък от своя страна естествено възбужда въпроса: "За какво му трябваше на Ковачев да поема този пост - само да му пише в СИВИ-то, че е шеф на Софийската филхармония ли?" (Защото друг подобен оркестър в момента той няма, не ръководи.) И още: ако на Ковачев така много му изнася, той все пак има някакви началници, които се намират в Министерството на културата. От много време в тази сграда не е имало толкова музиканти, колкото сега. Може би все един от тях ще намери характер и време да обърне внимание на лекомислените гастролни игрички на главния диригент на филхармонията. Само някой да не започне да обяснява, как по цял свят било така.
И така на първия от "събитийните концерти" бе почетена стогодишнината от рождението на Веселин Стоянов - едно име, което, слава Богу, все още се среща, макар и спорадично, в българското музикално-изпълнителско пространство, доколкото има негови ученици, които с удоволствие изпълняват негова музика. Като диригента Иван Маринов. Че той познава наизуст и Рапсодията, и гротескната сюита "Бай Ганю" (както е определена в джобната партитура, издадена от СБК през 1960 под редакцията на Марин Големинов) в това никой не се съмнява. Но вече започва да се чува неприятно ясно, че в поредния прочит на тези произведения главна роля започва да играе инерцията. Иван Маринов винаги е знаел и е можел да доведе творбата до публиката в нейния общоподреден вид. Някъде по-успешно, някъде по-малко - но той знае как пиесата трябва да прозвучи. И тук двете пиеси на Стоянов прозвучаха. Най-общо. Питам се обаче, дали гротеската означава само дебелашки звук, грозно, непоносимо силна динамика и първична радост от щастливо достигнатите кулминации. И в хиперболизацията, и в плътността на контакта, и в патетиката (Рапсодия) може да се изработи и да се покаже един друг ракурс - по отношение на звука, на динамичния баланс, на характера. От тези партитури има още какво да се извади, а въпросът с наследството не би трябвало да опира само до неговата консервация. Но затова трябва да има мераклии. Каквито между новата диригентска генерация напълно липсват - защото българският композитор не е нужен на младия гений за световната кариера, която му се полага.
Втората част на концерта ни припомни "Стабат матер" на Росини - със солистичния квартет Надя Клинчарова-Варионова,, Александрина Милчева, Николай Варионов и Пламен Бейков и Филхармоничния хор "Светослав Обретенов" (диригент Люба Пешева). Реквиемната публика посрещна изпълнението с огромен възторг; творбата отново си "стоеше на краката" - и по отношение на темпа, и по отношение на характер... Но и тук звукоизвличането (този път на хора) не работи - най-малкото в контекста на съвременната изпълнителска практика. Хорът звучи грубо с неравен, открит звук; няма хомогенност, чуват се непрекъснато отделни гласове. Тази материя е пренебрегната според изобщо като изискване за сметка на постигане на интонационна точност и най-обща ансамбловост. Изключително малко бяха моментите, в които можехме да се насладим на деликатни динамики, на изработени щрихи, на изпълнението на словесно-музикалната същина на нещата. Изобщо тук става дума най-вече за една по-съвременна естетика, която днес изповядват и умеят да постигнат много малко хорови диригенти в България. За съжаление. От солистите Александрина Милчева, тази невероятна с културата си, интуицията си и моженето си певица, бе недостижима и единствена. Тя продължава да е в прекрасна форма и за нея няма проблеми с пианисими, с фразиране, с вибрато, интонация и съзвучие с останалите. А нейната каватина бе огромно изживяване. Басът Пламен Бейков бе достатъчно нюансиран, внимателен към звука (в речитатива с хора), но малко плах и поради това в някои моменти неточен. Колкото до високите гласове - сопранът драматизираше твърде сценично за жанра с прекалено вибрато, за разлика от тенора, който пеше почти винаги нонвибрато, нестабилно и с много малък обем. Все детайли, все "дреболии" - но тъкмо тяхното изпълнение определят равнището и на самото събитие. Ако изобщо се е състояло.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо