Пушкин, скандал и мит

За да си представим по-добре ефектите на този скандал в митологичното пространство на руския културен живот, ще се опитам да направя едно грубо сравнение. Представете си, че български историк (със сигурност не Божидар Димитров) "открива" по заплетени пътища таен дневник, който си е водил в последните седмици преди къкринската история нашият национален кумир Васил Левски. Записките го представят в потресаващ ракурс: той е маниак-садист, който постига сексуално удовлетворение само чрез мъките на своите жертви, и в същото време е параноично фиксиран между идеята за величие и страха от предателство. Така горе-долу можем да разберем потреса и скандала, които предизвиква книгата на руския емигрант Михаил Армалински "Тайните записки на Александър Сергеевич Пушкин". Настоявам върху това "горе-долу", защото българската историческа памет не е в състояние да се мери с митологичната фиксация на руския "разум". Когато добавя, че Армалински е изследовател и създател на еротична литература (определението "еротична" в неговото представяне ми се вижда чист евфемизъм, достатъчно е да прочетем заглавието на редактираното от него списание - "Съвкупление"), бързо ще подозрем насоката, в която тече скандалът. Казано с две думи: Пушкин е гениален в литературата, но извън нея - жалък еротоман, заклет фетишист, егоист, който не вижда по-далече от крайчеца на собствения си ... Всъщност оттам минава и целият му живот.
Книгата на Михаил Армалински е сравнително нова. Тя се появява през 1986 г. в САЩ, т.е. тогава, когато постмодернизмът е вече достатъчно узрял, за да приучи културната публика на игра, пародия или гавра с "кумирите", на отстранено или поне подозрително четене. Очевидно е обаче, че има публика, която не може да бъде приучена към "отстранение", защото влага в кумирите твърде много от себе си. И тази публика не е само в Русия (както бихме могли да очакваме), но и в Америка (представете си гавра с неумиращия фетиш Елвис Пресли). Ако успеем обаче да прочетем книгата с българско отстранение (или "непукизъм", все пак не ни е в двора на културната памет), ще видим, че тя дължи големия си успех единствено на скандала. Наистина, еротиката е доста hard, а три специфични думи (една глагол и две съществителни) се повтарят с честота, която може да бие рекордите на всички статистически методи в литературните изследвания. Освен това има разсъждения в стил "и еротоманите имат душа", при това много руска, но и крайно сексистка в същото време.
Зад цялата буфонада на порнографските удоволствия можем да видим обаче и един много по-интересен проблем. Това е проблемът за смяната на митовете или по-скоро за вечното завръщане на мита. И него точно творецът на "сексуална" литература Армалински е уловил много вярно, може би защото самата сексуалност става все повече мит. Очевидно е, че даже "слънцето на руската поезия" не може да грее вечно същото, с традиционната си сияйност. "Демокрацията" започва да произвежда (потребността от) нови митове. Те обаче се оказват много по-често антимитове. Националната идентичност е заплашена да се "хлъзне" в антиутопичното (по руски необятно) въображение. Остава един специфичен изход: да се регенерират старите митове с ново, "демократично" съдържание. А какво по-демократично от развихрената сексуалност за една страна, в която "христоматийните произведения на отечествената словесност ... изцяло осъждат чувствеността"? (Цитатът е от авторитетния предговор на Олга Воздвиженска.) Пушкин-слънце (мит от най-високото, "небесното" пространство на културната идентичност) преминава в мит от долницата на човешкото преживяване. В крайна сметка не е толкова важна посоката. Важно е това, че Пушкин - горе или долу - продължава да грее, да сгрява въображението и мисълта.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Тайните записки на Александър Сергеевич Пушкин. 1836 - 1837.
Превод Любов Кронева.
Издателство Кибеа.
София, 2002.