Манхайм-Хайделберг 2002
За мен фестивалът в Манхайм-Хайделберг намери обобщението си в една фраза, която прочетох върху пакетче кибрит, оставено на масата в хотелската ми стая. Всъщност това бе девизът на въпросния хотел - "Всичко, освен излишното". Така останаха в моето съзнание и Германия, и немският стил на живот, и самият филмов форум (между другото - първият за мен извън пределите на България).
Иначе международният кинофестивал в Манхайм-Хайделберг си има собствен девиз и вече 51 години успешно го отстоява. Формулата е "баланс между изкуството и бизнеса", тъй като една от запазените марки на фестивала са т.нар. Манхаймски срещи, където се събират продуценти от цял свят. Обсъждат се сценарии, раждат се нови проекти или се финализират вече започнати. Под шапката на фестивала се провеждат и дистрибуторски пазар, и различни конференции... Тоест мащабите съвсем не са скромни, но поради достолепната си възраст и традициите, този фестивал респектира, без да притеснява. Всеки организаторски жест има една-единствена цел - да гарантира удобство и ред. И се оказва, че на пръв поглед непосилната програма (общо 65 филмa, разпределени в 7 програми плюс споменатите паралелни събития) всъщност е почти обозрима. Доказа го директорът на фестивала (точно от 10 години) д-р Михаел Кьоц, който успяваше да присъства едва ли навсякъде.
Кинофорумът в Манхайм-Хайделберг е известен като "Newcommer festival" и се е "специализирал" в откриването на нови таланти от всички краища на света. Това е и смисълът на програмата "Международни открития" ("International Discoveries"), в която тази година участваха 10 филма. И за да не разказвам за фестивала само от птичи поглед, ще спомена моето лично "откритие" от този показ, който няма конкурсен характер. Филмът е "Омагьосаната земя" на латвийския режисьор Виестус Каирис (само 31-годишен, а има зад гърба си няколко театрални и оперни постановки). Той е избрал за място на снимки пусти блатисти полета в Лапландия, из които героите (магнетични актьори с бледи лица, огромни очи и пепеляви коси) скитат, обути в големи гумени ботуши и все нещо губят и търсят, а то потъва в блатата, изчезва, за да се появи незнайно кога... Каирис е почувствал и предал северната мистика със същата покоряваща фантазия, с която Емир Кустурица усети южната, балканската и ми се струва, че можем да очакваме много от този млад режисьор.
Разбира се, гвоздеят на всеки фестивал е конкурсната програма, а тази година в нея присъстваха 24 наистина хубави филма - отново все на млади режисьори, почти неизвестни извън пределите на родината си. Селекцията, освен изключително прецизна, бе и с необходимата представителност - имаше филми от 5 континента. Всички те, без изключение, потвърдиха правилото, че на фестивала участват независими арт-филми. Това понятие, разбира се, е достатъчно разтегливо, ако съдим например по датския филм "Чарли Пеперудата" на Дариус Стайнс, който взе наградата на публиката. Това е изключително зрял филм, но замислен и направен изцяло в традициите на доброто холивудско кино от типа "Усещане за жена" например. Същото важи и за френския "Дяволите" на Кристоф Ружиа, който пък получи Голямата награда на Международното жури. Той се занимава с вечно злободневната тема за две деца, без семейство и за техния отчаян бунт срещу обществото, което все ги отхвърля. Ще си позволя да коментирам решението на журито, определяйки го като консервативно - тъкмо то разби на пух и прах цялата ми изградена през тези десет дни представа за младия дух на форума. "Дяволите" ми се стори твърде зависим от своята независимост, прекалено социално ангажиран, за да бъде истински свободен. Изненадах се, че нито едно жури (а имаше още 3: на ФИПРЕССИ, екуменическо, на притежатели на киносалони) не оцени прекрасния корейски филм "Въртящата се врата" на Хон Сан-су - необикновено съчетание между европейската кинотрадиция с източната чувственост и изящество. Един филм объркан, лъжовен, присмехулен и тотално неподреден, в който мъж и жена се срещат, влюбват се, разделят се, после пак се срещат и ...уж са същите, но не е много сигурно те ли са или са се припознали и пак се обичат, но тя е омъжена. И така, танцуващ, ядосан, несигурен, филмът достига до последната сцена - врата, която се затваря зад гърба на жената и пред носа на мъжа, а наоколо се лее порой (почти като онзи в "Рашомон"). Жалко, че едва ли някога ще видим този филм тук, но кой знае...
Жалко и за още нещо - че явно там, в "излишното" от девиза, с който започнах, попадат и артистичният дух, и невидимият порив, а много често тъкмо те са "всичко".

Ирина Иванова