Иван Хаджийски, четен днес
Едва ли ще рискуваме много, ако кажем, че днешният български читател ще потърси в съчиненията на знаменития социолог не само начин да задоволи своята любознателност с познания по народопсихология, но и опорни точки, за да си отговори на мъчителни въпроси, които постави последният български преход.
Вторият том, който предлагаме на читателя в подборката на покойния Нешо Давидов, предоставя информация за размишления по остри актуални проблеми: българския национален комплекс и неговото преодоляване ("Оптимистична теория за нашия народ"); демократичния потенциал на българското общество ("Историческите корени на нашите демократични традиции"); съдбата на българското трудолюбие ("Морална философия на българина от новото време"); разрива с традиционния сексуален и брачен морал ("Любов и брак"); противоречивото политическо съзнание и поведение на средните слоеве ("Психология на Априлското въстание"); "кадровия подбор" на историята ("Априлското въстание и Бенковски"); манипулацията на личността и нейното самоотчуждаване ("Психология на военната дисциплина"). Разбира се, това са акценти, които насочват вниманието към някои от студиите, без да омаловажават другите. Нещо повече: за да се оцени всяка една от студиите на Хаджийски, трябва да се съпостави и с другите, да се види в контекста на цялото му творчество и особено на неговото главно произведение. За да се оцени вторият том, читателят трябва да се връща към първия.
В известен смисъл Хаджийски е автор на едно единствено произведение, поне в същия смисъл, в който Балзак е не автор на множество романи, а на "Човешката комедия". Органичната цялост на социологическата "Българска комедия" не е случайна; тя е резултат от мащабен замисъл, възпроизведен проникновено от Мария Хаджийска, дъщеря и духовен наследник на класика на българската социология.
Ако периода след Освобождението можем да наречем начало на Големия български преход - от традиционното общество към модерността, посттоталитарният е неговият финал. Актуалността на Хаджийски произтича и от това, че на финалната отсечка в края на ХХ век ние виждаме и преживяваме особености, аналогични на старта през последните десетилетия на ХIХ век.
Изглежда доста дръзко при отговор на постсоциалистически въпроси да се обръщаме към автор, който не можа да доживее до административния социализъм. Предлагам - за скептичния читател - един малък тест.
Дискутира се в началото на декември 2002, петдесет и осем години след смъртта на Хаджийски, какви са границите във времето на последния български преход. Лансира се тезата, че преходът не е свършил, след като икономическото развитие е направило крачка назад. Отваряме Хаджийски и четем: "Освобождението трябваше да бъде крачка напред не само в политическата област, но и в стопанската. Всъщност Освобождението бе дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистично организувана държава със съответно нов политически, правен и културен живот." Мисловен експеримент: заменете "Освобождение" с "преход" и само фонетични индикатори могат да подскажат, че текстът не е на наш съвременник. Хаджийски изтъква като основна причина за следосвобожденската "дълга крачка назад" загубата на османските пазари. Геополитическата преориентация на страната през 90-те години означаваше точно същото: загуба на големия и сигурен пазар на бившите братски страни, а също и отдалечаване от Близкия Изток, без приближаване към Далечния. За втори път се проявиха нетипичните страни на българското развитие. Този път нетипичен е и целият контекст на бившия Източен блок; и все пак особено фрапиращо изпъква асинхронността на българското развитие.
Известният американски социолог проф. Иван Селени при анализа на трансформацията в бившите социалистически страни през 90-те години разграничи неолибералния преход в Централна Европа и неопатерналисткия в Югоизточна Европа и Русия. Ако първият вариант може да се подведе под формулата капитализъм без капиталисти, за втория важи точно обратното: капиталисти без капитализъм. Има групировки, няма правила. Нека припомним Хаджийски: "Докато буржоазията в някои напреднали капиталистични страни печелеше чрез държавата, нашата буржоазия печелеше от държавата." Терминът "буржоазия", натрупал пейоративни наслоения, сега не е на мода, но дори ако го заменим с ласкателното "елити", аналогията отново ще бие на очи с уговорка относно мащабите:
посттоталитарните политически и икономически спекуланти не просто печелеха от държавата, а я разграбваха. Нека се опитаме да видим сходството в двата казуса отблизо.
Следосвобожденската ситуация в описанието на Хаджийски: Буржоазна революция без участието на буржоазията. Държавата се ръководи не от капиталисти, а от дребни собственици. Дребният собственик е политически силен, но икономически уязвим. Всъщност принуден е "да избира една власт, която създава един ред, който го обрича на стопанска смърт". Това противоречие поражда стил на демагогия и политическа лъжа. Дребният собственик е постоянно разочарован. Всяка партия в опозиция му обещава каквото иска. Идването на власт означава неизбежно изхабяване. Партийната борба се изражда в партизанщина. Опозицията е напълно деструктивна. "Опозицията почва да следи стъпка по стъпка правителството и всичките му неуспехи, зависещи и независещи от него, се приписват на политическата му негодност. Критиката е безогледна, партизанска. Тя има за задача не да обясни и осветли общественото мнение, а да го настрои срещу правителството. Тази критика с ревящо гърло се простира и върху деяния, които критикуващата опозиционна партия сама е вършила, когато е била на власт." Властта става източник на обогатяване. "Видното обществено положение в опозиция или на власт бе павиран път към управителните съвети... Политиците станаха наши хора, а интересите на дружествата станаха интереси на политиците, които при идването на власт знаеха как да се погрижат за тези интереси." "Наш човек" става фундаментално политическо понятие. Гротескно въплъщение на нашизма (термин, въведен от руските политолози) Хаджийски намира (той е винаги конкретен) в образа на един севлиевчанин, който без стеснение обявява публично: "Аз съм винаги от нашите... За мен всяко правителство е добро. Хората на опозицията мразя, тъй като, ако те бяха добри, нямаше да паднат от власт." Публиката натрапчиво се вглежда в канчето на управляващите. "Един видял едного чиновника в гостилница "Враца" да яде две порции месо." "Много мляко, каже, се продавало по улиците. Това всичко било само за чиновниците." Обезличаване на елита. Фронт на посредствеността.
Посттоталитарната ситуация: Буржоазна революция без съществуването на буржоазия. Държавата се ръководи от представители на средните слоеве. Те са политически силни. Преходът ги обрича на разслоение и (за мнозина) декласация. Още в началото демагогията става стил на политическо общуване. Управляващата партия обявява курс към "демократичен социализъм", като пропуска да обясни, че в модерната политическа практика формулата на демократичния социализъм е капитализъм плюс ефективна социална политика. Демократичната опозиция отправя филипики против социалистическата уравниловка, без да обясни какво социално неравенство може да донесе пазарната алтернатива. Редуват се предизборен популизъм и следизборни разочарования. Преходът започва с остра, идеологически мотивирана конфронтация. В действителност българската дилема се оказва по-различна: тя е между партизанския и държавническия тип управление. (Сравнете разсъжденията на Хаджийски за разликата между политическото управление в България и Великобритания.) И десният, християндемократически, и левият, социалдемократически, път биха могли да изведат страната до равнището на интеграция в ЕС с много по-малки от понесените издръжки. Въпросът е в това, че в нашите условия и единият, и другият път получават специфичен коефициент: нашизъм. Политическата промяна има и обратна страна: замяна на едни с други шуреи и баджанаци, на приятелски кръгове - с братовчеди.
Сходството в ситуациите е относително, но социално-психологическото наследство го увеличава. Дистанцията, която се получи между България и страните от Централна Европа, би била необяснима, ако не вземем предвид и пренасянето на стереотипи, вградени в традицията, описана от Иван Хаджийски.
В българския език има понятие, чийто балкански колорит е непреводим на европейските езици: шуробаджанащина. Хаджийски описва генезиса и същността на това явление. Мрежата на родово-семейни и съседски връзки оплита гражданското общество и деформира държавата.
Началото на прехода разделяше хората преди всичко на червени и сини. В неговия край пролича колко по-дълбоки са онтологичните различия: преди да бъдат политически оцветени, хората са мъже и жени, млади и стари, талантливи и посредствени, умни и глупави, почтени и непочтени. И по-важно от онова, което ги разграничава, се оказва най-често това, което ги обединява: социално-историческата почва, на която са израснали.
Така стигаме отново до Иван Хаджийски. Той разглежда изходната точка на българския път към модерността и портретира основните действащи лица на българската обществена сцена - селянина, еснафа, дребния собственик. Една от най-силните страни в неговите анализи е умението да види общото в редица особени форми, да проследи превъплъщението на историческите типове. Психологията на българския еснаф живее и в либерала, и в социалиста, в собственика и в наемния работник, в чиновника и (полу)интелигента.
Подготовката на този том съвпадна с обявяването на резултати от международна анкета, според която България е между трите страни с най-недоволни от живота си граждани. Пресата информира със заглавия като "Българите - 1 по песимизъм". Ръководителят на правителството говори за българското черногледство. Неговият предшественик също се беше сблъскал с българския песимизъм и беше потърсил неговите исторически корени още през средните векове - в богомилството. Естествено е да се очаква, че държавниците са заинтересовани от положителното мислене, най-малкото поради това, че конформизмът на населението създава по-голям управленски конфорт. Но не само логиката на властта, и логиката на дейността изисква оптимизъм. Ако искаме да направим широка крачка напред, ние трябва да повярваме в своите сили така, както онзи, който иска да преодолее бариера, трябва да знае, че може да я прескочи. Увереността увеличава силите, както и обратно, песимизмът парализира, обрича на пасивност. Има и още нещо: негативното мислене е психологическата основа на заядливостта, завистта, вменяването на виновност, обясненията на събитията в духа на световна (или антибългарска) конспирация и т. н., с една дума, пренасочването на енергията от дейността към междуличностни и междугрупови борби за надмощие.
Иван Хаджийски е първият, който подлага на специален анализ българския песимистичен комплекс в своята студия, публикувана в настоящия том. Различни аспекти на проблема са засегнати и в други негови произведения. Неговата изходна точка е: трябва да се признае наличието на факти, които мотивират песимизма, той не е просто измислен. Не трябва да си затваряме очите пред тези факти. Само рационалното отношение към тях може да ни изведе на друга позиция. Критичният анализ означава преди всичко да се поставят в точен исторически контекст. Заслужава да се припомнят негови демитологизиращи изводи:
"Не е вярно, че турското робство е създало някаква си мнима робска психология в нашия народ."
"Пораженска мисъл е, че на нашия народ - от образуването му до ден днешен - липсват характери... Не от липса на характери страда нашият народ (това показва остротата на политическите борби), а от изобилие на такива характери, на някои от които не е чужд един непромислен фанатизъм."
В този том е включена и първата книга на автора "Авторитет, достойнство и маска". На днешните студенти може би ще изглежда чудно, че е излязла от перото на Иван Хаджийски: за разлика от неговите студии и особено от неговата народоложка сага "Бит и душевност", тук авторът не тръгва от фактите, а се спуска към тях от предварително формулирани теоретични схеми. За да бъде разбрана, книгата се нуждае от историческа мяра: трябва да се чете с очите на левите студенти от началото на 30-те години. Тогава ще проличи, че неговата демаскираща ирония, неговият смях е по-скоро отдушник на политическото напрежение. Автентичният Хаджийски, който ще създаде българската социология и социална психология, ще се изправи в пълен ръст след края на сектантството.
Основателността на учения и вътрешната свобода на човека го извеждат от територията на схемите. Хаджийски продължава да съчувства на лявата идея. Но той е описал "социализма в Троян" без всякаква идеализация, като част от "приключенията на дребния собственик в социалистическите партии". Схемата на класовата борба придобива и комични черти. Запомня се еснафът, който участва в демонстрацията, но все пак е на тротоара, а не на платното, и някак си се разграничава от нея. Българският социализъм израства на реална историческа почва и в еснафски град като Троян неговите адепти не могат да бъдат нещо различно.
На прага на Европа ние изглеждаме на историческа височина, която ни отделя от последната година в живота на Хаджийски много повече, отколкото е календарното време. И тъкмо днес той ни е особено близък, особено нужен. Дълго съществуваше илюзията, че най-важното е да се смени политическият дизайн. Сега е по-ясно, че на прага на Европа ние трябва да погледнем по-дълбоко самите себе си, да видим онези свои черти, които ни сближават с Ориента.
Ориенталското отношение към времето е в основата на онази социална недисциплинираност, за която говори Хаджийски. Българското общество трябва най-после да надживее традиционната еснафщина и патернализма, заели толкова съществено място в бита и душевността на нашия народ.

Петър-Емил Митев



(Текстът е предговор към втория том на Иван Хаджийски, който току-що се появи по книжарниците.)