Амадеус, не Васко;
Шнитке, не Христов;
Костов и Вълков - да!


Колко разнообразен може да бъде понякога столичният концертен звук? Блестяща демонстрация в това отношение ни бе направена през миналия уикенд. Съчетанието на различните явления безкрайно много ми напомняше едно от определенията на постмодерна (американско, мисля беше) - като кънтриклуб, в който се срещат несъвместимо различни по възпитание хора, както и спортни БМВ-та с напълно излезли от модата стари коли. Най-напред Камерният ансамбъл "Софийски солисти" и диригентът Пламен Джуров ни отредиха прекрасни 30 минути смислен контакт с великолепната музика на Втората симфония на Артур Онегер. Действително възможност за поредно самоубеждение в стойността на това спорно за времето си творение - прието като прекалено монотонно заради възгледа за модерност, който композиторът демонстрира с натрапчивата остинатност на движението. Съвсем различно явление от класическата вече симфония бе новата творба на Димитър Христов - Концертни вариации върху темата "Ероика" от Бетховен за пиано и струнен оркестър. Странна стъпка за композитор като Христов, който беше непреклонен "прогресист", а сега ни демонстрира работа с определен модел доста години, след като явлението бе разпознато и класифицирано в съответните книжки. Преди известно време в предаването "Контрапункт" на програма "Христо Ботев" на БНР той ни каза, че Алфред Шнитке не се срамувал да се покаже пред публиката си по пантофи - поради полистилистичните си увлечения и най-вече заради играта с класиката. Много години по-късно Христов ни предлага същото, но тук и вицът, и деструкцията са твърде завуирани, ментално скромни. (Въпреки професионалната съпричастност на солистката Ганка Неделчева и диригента Пламен Джуров.) И поради това неудовлетворяващи.
Цикълът "Концертмайсторите" продължи с концерта на "Васко, бе, Васко Василев! Наше момче в Ковънт Гардън!" (повторен поради големия интерес). А цитатът е от едно писание в програмата на концерта от Юлияна Караатанасова със заглавие "Музикантът на новия век". Та "нашето момче" в първата част от концерта си изсвири заедно с виолиста Максим Рисанов един вариант на Симфония-концертанте от Моцарт, който според него може би е близък до постмодерното. Че имаше разпад на образа на сериозния музикант, имаше... Ако Васко е искал да постигне само това, както се прокламира в горното писание, може да бъде напълно щастлив. Всъщност "скандализиращата" визия на класиката бе приоритет и на Найджъл Кенеди, който вече загуби интерес към нея. Но той не направи и на косъм компромис с инструментализма си, с културата си (защото я притежава!) и с музиката, която изпълняваше. Тук, при "нашето момче", очевидно има дефицит, който сега, с навлизането в по-зрели години, започва коварно да излиза на бял свят. Другояче не мога да си обясня "изцепките" в динамиката, в най-елементарните изисквания за фраза, евтините ефектчета с лъка, поклоните и плоските шегички с публиката между частите. Но веднага бързам да съобщя, че това няма да му попречи. Той си е атрактивен за масовата публика и явно ще общува с нея на територията на поп-културата. На параниво! Както се казва, всеки сам избира. За Петия концерт на Бетховен (солистка Памела Никълсън и диригент Васко Василев) не ми се иска да отреждам място в колонката. А от Voodoo Violin не разбирам. И си го спестих. Но съм спокойна, защото обезателно ще се пръкнат специалисти, които ще ме въведат в тази "комплицирана материя".
На следващия ден тъкмо бях решила да дам воля на комплекса за старомодност и очаквах примирено поредно явление от рода на афиша "Бос си пипам цигулката" (Васко!), когато виолончелистът Лъчезар Костов и пианистът Виктор Вълков (момчета на 21-22 години) нанесоха смъртоносен удар по горните задявки с високата музика. Това са чудесни музиканти, с наистина модерно съзнание, които чуват творбите по собствен начин. И ако в третата соната някои техни идеи бяха все пак малко щекотливи акустически за реализация и за възприемане, то в Прокофиевата соната за виолончело чух прозрения, които ме карат да си мисля, че не бих пропуснала концерт на дуото. Най-интересното в тяхното свирене е отношението към звука; някъде то се измерва в количество - нагнетяване, освобождаване - както бе в Бетховен-сонатата. Някъде (Прокофиев) създаде зашеметяващи моменти, в които музикалният текст бе разчетен предимно чрез звукоизвличащи идеи (атрактивни при Лъчезар Костов), които имаха невероятно въздействие. Като музиканти са така силни, че не те притесняват "гафчетата", които се случиха. Провокациите им са завладяващи, именно тяхната интерпретаторска визия за музиката може да "срине" консервативното и остарялото. Демодираното. Искрено се надявам, че умът им ще работи в паралелно движение с таланта им. И че Васко Василев няма да им бъде светлият пример в живота.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо