Противотанкова граната под възглавницата. Няма проблем!
- Господин Мур, във филма ви "Боулинг за "Колумбайн"" изходна точка на пътуването през американската култура - една култура на насилието, става касапницата в Литълтън, където през април 1999 двама ученици убиха 12 от съучениците си, един учител и накрая се самоубиха. При това от филма става ясно, че и самият вие сте член на Дружеството на притежателите на оръжие (NRA). На каква възраст започнахте да стреляте?
- Още като малък. За мен употребата на оръжие беше нещо съвсем нормално. Аз съм от Мичигън. Доста рано тръгнах на състезания по стрелба и имам спечелени няколко купи. В детството ми, така да се каже, нямаше нищо по-нормално от оръжията.
- Във филма, както винаги, се превъплъщавате в разследващия шоумен. През повечето време сте в кадър, разпитвате оръжейни мениджъри и свидетели на насилие, говорите със самоуки бомбаджии, с гражданската милиция и дори с брата на атентатора от Оклахома. Отивате в Канада, за да разберете защо канадците са по-малко склонни към насилие от вашите съотечественици. Когато започвахте филм, знаехте ли поне приблизително какво ще излезе накрая?
- Сравнението с шоумена съвсем не е лошо. Шоуменът вероятно познава общата рамка на шоуто си, но когато е в ефир, реагира спонтанно на отделните участници. Смятам, че творецът трябва да поставя правилните въпроси, но не непременно да има готови отговорите. Моите работи не възникват произволно. Спойката в тях е процесът на размисъл, в който оставям да участва зрителят. Единственото предварително решение е крайният резултат да е филм, който бих гледал в неделя с жена си и кесия пуканки.
- Известна развлекателна стойност има посещението ви при Чарлтън Хестън, президентът на Щатското дружество на притежателите на оръжие. Отначало той дава интервюто с удоволствие и с лекота бъбри в къщата си за огнестрелни оръжия и за конституцията на Америка. Но щом го попитахте за обществените последици от оръжейния фетишизъм, той напусна интервюто пред движещата се камера. Изненадахте ли се?
- Оставих да се стигне до скандал. Станах член в дружеството на Хестън веднага след касапницата в литълтънския колеж "Колумбайн", където Ерик Харис и Дилън Клеболд убиха 13 души, някои с изстрели директно в лицата. Тогава Чарлтън Хестън веднага замина за мястото на масовото убийство в Литълтън. Ковчезите на децата още не бяха заровени. Той пристигна въпреки молбите на опечалените родители, въпреки съпротивата на кмета. Държа много пламенна реч за ултралиберални закони за оръжието. Тогава първата ми мисъл беше: Трябва да сваля Хестън от президентския пост в NRA, да го изхвърля и да разоблича цялата организация. След един месец обаче всичко това ми се стори неприятно и изискващо големи усилия. Вместо това заснех "Боулинг за "Колумбайн"", за да проникна в по-дълбоките структури на насилието.
- Във филма сте вмъкнали извадки от речта на Хестън.
- Той е обладан от една единствена мисъл. Всички американци да имат правото да притежават толкова оръжия, колкото искат, независимо от калибъра. И без какъвто и да било институционен контрол. Пияният ви съсед, с когото току-що сте се карали заради градинската ограда, държи под възглавницата си противотанкова граната, така ли? Няма проблем! Никой няма да спре Хестън, защото всички се страхуват от него. За съжаление много хора мислят, че той е нещо като Магьосника от Оз с цяла армия луди за оръжия американци зад себе си. В разговора, който водя с него във филма, за мен най-важното беше да го демистифицирам. Ако дръпнем завесата както трябва, ще видим един стар, духовно закостенял човек с расистки възгледи. Той в никакъв случай не представя мнозинството от американците, защото повечето граждани на САЩ изрично искат контрол над оръжието. Хестън бяга от камерата, защото се страхува да не бъде конфронтиран със застреляните деца. Защото не иска да разбере, че такава училищна касапница като тази в Литълтън се дължи и на това - макар и не само на това, че малолетните имат достъп до полуавтоматично оръжие.
- Имаше хора, които искаха да потърсят отговорност за убийствата и от попзвездата Марилин Мансън, защото двамата изпаднали в амок ученици от Литълтън слушали песните му...
- ... а у вас в Ерфурт качихте на позорния стълб една компютърна игра. Това са обяснения, които изтъкват само една причина и чрез които най-вече консервативната върхушка се разправя с попкултурата, която не разбира. Затова нарекох филма си "Боулинг за "Колумбайн"". Защото последното, което са правили изпадналите в амок ученици, преди да се втурнат да убиват, е било да играят боулинг. Никой няма да разбере защо в главите на тези деца е изгорял някакъв бушон. Луди винаги е имало и ще има. И ще има и други училищни касапници и в Германия, и във Франция, и в САЩ, и на други места.
- Бихте ли заснели снайпериста от Вашингтон във филма си?
- Само новините за него. Този тип изби във Вашингтон десет души. Но в Америка всеки ден от огнестрелни оръжия загиват 40 души. Той мародерстваше в обозрима зона и това имаше висока новинарска стойност. Смятам, че историята със снайпериста е по-малко тревожна от факта, че в САЩ всяка година от огнестрелни рани умират над 10 000 души. Това число беше изходната точка на филма ми.
- В САЩ "Боулинг за "Колумбайн"" стана най-прочутият документален филм на всички времена, но същевременно консервативните му противници направиха фронт срещу него.
- Да, докато става дума за горките деца, застреляни в Литълтън, никой не страда. Но когато кажеш колко деца са избити през последните години от американските бомби, доста хора намират това за неприятно. Разбира се, че между американската външна политика и някой индивид, който гърми някъде из американската провинция, няма причинно-следствена връзка. Но държава, която прокарва чрез насилие много от външнополитическите си интереси, променя и вътрешния си климат. Тя дава агресивен модел, който у един млад човек може да премахне прага на задръжките. Заради това посетих например "Локхийд Мартин". Фирмата е един от най-големите производители на оръжия за масово унищожаване и същевременно е най-големият работодател в Литълтън. Шосето, по което се транспортират бойните глави, минава край колежа "Колумбайн". Във филма мениджърът на "Локхийд" дава интервю пред една ракета насред производствения цех и, поклащайки глава, се пита откъде такъв потенциал за насилие у двамата изпаднали в амок ученици.
- Във филма ви подобни връзки обикновено имат осветляващо действие върху зрителя, но понякога с тези директни противопоставяния доста си улеснявате работата. Документирате например с архивен материал цивилните жертви от американските военни интервенции през последните години и накрая слагате кадри от атентата върху Световния търговски център.
- Ние подкрепяхме и обучавахме муджахедините. Показахме им как се работи в терористкия ъндърграунд и как се правят бомби. Американците повече от десетилетия се държат като доктор Франкенщайн на световната политика. Сега, когато чудовището излезе от контрол, докторът не може да твърди, че няма нищо общо с него. И Саддам Хюсеин е едно от нашите франкенщайнски чудовища. Вие сте прав - по монтажа може да се спори. Но той е оправдан, що се отнася до размерите на невежеството и идеологическата унификация сред американската общественост.
- Къде спира патриотизмът и къде започва унифицирането?
- Не мисля, че е кой знае какъв акт на патриотизъм да идеш до най-близкия "Уол-Март" и да си купиш едно национално знаменце. Но затова пък намирам, че е много по-патриотично да критикуваш, да противоречиш, да не се оставяш да те манипулират. Да си спомниш, че тази нация някога е имала и други ценности освен маниакалния дарвинизъм, който представя правителството на Буш. За Буш или по-точно за съветниците му войната срещу тероризма е само предлог за укрепване на геополитическото надмощие на САЩ. Беше време, когато ние, американците, чувствахме отговорността си за света по друг начин. Сега между 25-те най-богати държави в света ние даваме най-малко помощи за развиващите се страни. Ние абсолютизираме собствените си интереси.
- Във филма си разглеждате недостатъците на американската социална система като един от най-важните аспекти на културата на насилието.
- Да вземем случая в моя роден град Флинт, в Мичигън. Едно 6-годишно цветнокожо момче разстреля в училище едно момиче на същата възраст. Не можете да си представите каква омраза се изля над това дете от страна на консервативно настроените. Не бяха малко онези, които с удоволствие биха обесили момчето. Защо това дете е имало достъп до оръжие? Защото е живяло у чичо си. Защо е останало в къщата му? Защото заложили къщата на майка му. И защото най-тъпият, най-разрушителният закон на всички времена я задължава, заради социалните помощи, които получава, всеки ден да пътува 80 мили до лошо платената си работа. Тази жена почти не е имала време да види малкия си син. Вместо истерично да натискаш копчетата пред някоя видеоигра, която малкият най-вероятно е играл предиобед, много по-интересно е да се занимаеш с едно общество, което принуждава членовете си да занемаряват децата си. Или с едно правителство, което безжалостно съкращава социалните програми за самотни майки.
- Има и много по-бедни държави, където въпреки това хората не се избиват чак до такава степен.
- Не казвам, че бедността е единственият фактор. Но в съчетание с огромното количество леко стрелково оръжие и правителство, което непрекъснато раздухва параноята на гражданите си, се получава не много успокоителна комбинация. Вместо да вкарваме в затвора с доживотни присъди цветнокожи дребосъци, защото за трети път откраднали пица, би трябвало да си поставим следните въпроси: Как да се отнасяме с безработните, бедните и губещите? Как третираме имигрантите? Какви са социалните и хуманни стандарти на обществото ни? Намаляваме ли социалните си придобивки, или се опитваме да създадем за гражданите си поне базата за безплатно здравеопазване? За вас, европейците, символ на американизацията са "Макдоналдс" и холивудските филми! Но вие ще заприличате на нас не като ядете чийзбургери и гледате филмите на Спилбърг, а когато демонтирате социалните си държави и разрушите системите на здравеопазване. Когато в данъчната система, чийто основен принцип някога е бил солидарността, вкарате параметри, от които постепенно ще се облагодетелстват по-добре печелещите. В телевизионното си шоу разпитвам германски туристи на "Таймс скуеър" на колко дни платена отпуска имат право в годината. Между 6 и 7 седмици. После питам същото американски минувачи и се оказва, че повечето от тях изобщо не знаят какво е платена отпуска. Това е само един от симптомите, но той показва разликата между общество, което оставя гражданите сами на себе си, и държава, в която все още има минимална степен на социални стандарти. Става дума за цивилизация, не за нещо друго.
- Не само във филма си, но и в книгата си "Глупави бели хора", която току-що излезе на немски, вие се разправяте с американското правителство. Описвате една идиотска нация, която има за президент един недостатъчно познат на хората, страдащ от деслексия бивш алкохолик.
- Никога не бих критикувал някого, защото е бил алкохолик или защото има проблеми с четенето. Буш няма за какво да се срамува от това, в края на краищата 46 милиона американци са неграмотни. Обвинявам го, че се оставя да го води за носа баща му и приятелите на баща му. Той е фактически само една марионетка, която притежава име. Кукла, на която дърпат конците татковите дружки Чейни, Пауъл & Ко. А тяхната политика е изключително в интерес на икономически структури, които осигуряват влиянието си чрез дарения в предизборната борба. Това правителство има огромен интерес да държи гражданите си в постоянно състояние на параноя. Страхът от Саддам е прекрасен коз.
- В книгата си давате и идеи за разрешаването на световни политически конфликти. Съветвате палестинците да се откажат от насилието и им препоръчвате мирни акции по примера на Ганди. Северноирландския конфликт искате да разрешите, като обещавате повече секс на католиците. Като че ли не можете да решите дали сте повече сатирик, или разследващ журналист.
- Понякога ми се иска да съм само сатирик, но има неща, които вече никой освен мен не изнася пред американската общественост. Лондонският "Таймс" беше първият, който излезе с една невероятна история за саудитците. Малко след атентата върху Световния търговски център на членовете на богатата фамилия Бин Ладен позволиха да напускат държавите с частни самолети. Беше съгласувано с Джордж У. Буш. Семейството на Буш от години е в тесни бизнесконтакти с клана Бин Ладен. "Ню Йоркър" го спомена в ноемврийското си издание от същата година. Но нито един американски журналист не проучи историята. Защо? Някога в Америка разследващата журналистика имаше велика традиция, но тя напълно изчезна. Защо аз, тромавият дебеланко с бейзболната шапка, трябва да върша работата на тези хора?
- Какво ви се иска?
- Ако можех, бих мобилизирал хората дотам, че да не се оставят повече да ги правят на маймуни. През нощта, когато падна Берлинската стена, бях там. Пътувахме за филмовия фестивал в Лайпциг. Никога през живота си не съм изпитвал толкова голяма надежда. Наистина мислех, че сега, когато тази гадна застрашителна кулиса на Студената война се срути, ние най-после ще можем да се занимаем със самите себе си. Естествено тази мечта бързо се изпари. Десет години по-късно като парализирани гледаме как една групичка двулични, безскрупулни политици подрежда света за свое удобство и удобството на приятелите си.

в. Цайт, бр. 48/21. 11. 2001

Разговора води Катя Никодемус
От немски Ирина Илиева

Майкъл Мур (р. 1954 г.) е американски режисьор, телевизионен водещ и писател. Известен е като безпощаден критик на политическите и икономически върхушки в своята страна. В документалния си филм "Роджър & аз" атакува политиката на "Дженеръл моторс". С "Големият" принуждава фирмата "Найк" да спре да използва детски труд в Индонезия. Книгата му "Глупави бели хора", в която критикува правителството на Буш, е сред най-успешните, излезли в САЩ през годината. След 11 септември американското издателство прави опит да претопи тиража.
Разговор с
Майкъл Мур