Русия, крокодил и слон
С цялата си страховитост "Олигархът" е много смешен филм.
Не ми е попадала книгата "Большая пайка". Не съм и сред феновете на Павел Лунгин. Но филмът трябва час по-скоро да бъде докаран тук - и заради предизвикателността на проекта, и заради неговия кинематографичен провал, и заради не-възможността у нас да се появи такова чудо (и мащабите ни малки, и бандитите ни мижави). След като представи днешното провинциално руско живеене като вулгарен (гигантски) виц, сега Павел Лунгин се е върнал отново от Париж, за да разкаже (с френско-руски пари) олигархическите патила като драматична сага за душата и дявола. Връзката между легитимирания от Кан 2000 предишен филм (награда за актьорския ансамбъл) и новия са както лаконичните заглавия, Мария Миронова и Марат Башаров, така и претенцията за документалност в ракурса към руската действителност. И ако "Сватба" бе вакханалия на провинциалната задръстеност в ключа на гротеската, "Олигархът" е делириум на властта в ключа на лозунговия трилър. Има и връзка между Павел Лунгин и героя Платон Маковски (или прототипа Березовски) - математическото образование. И в това, че каквито и щракалки да са, сметките им не излизат.


Три са и основните цели на "Олигархът": 1. разбълникване на руската политическа тиня; 2. съизмерване с класическия "Гражданинът Кейн" (1941) на Орсън Уелс в представянето на олигархическата участ като мощна полифония от гледни точки към драмата на героя; 3. изместване на "героя на нашето време" (Данила Багров на Сергей Бодров-младши в "Брат" и "Брат-2" на Алексей Балабанов) с алтернативата Павел Маковски.
По коридорите на властта филмът крачи уверено - Лунгин добре съзнава, че дискредитирането на политическата върхушка в Русия е радикален жест, на чийто фон заниманието с обичайните заподозрени (Березовски и подобните му) е направо романс за влюбени. Да влизаш в Кремъл по принцип си е рискована операция още от времето на Ленин, а можем да си представим реакцията към филма през устремения към 100-те процента рейтинг на Путин. В този смисъл "Олигархът" е симпатичен филм. Дори само с факта, че се изправя срещу официалното политическо говорене/мълчание. Или, по признанието на самия Лунгин, "Моите филми са въпроси без отговор".
Към съизмерването с "Гражданинът Кейн" "Олигархът" се засилва стремглаво (работното заглавие на филма е "Гражданинът М") и тича назад-напред и обратно чрез открития от Уелс, изключително моден в момента и открай време ефективен, флешбек. В стремежа да обеме цялата лепкава мизерност на Русия, да покаже разтърсващата драма на светлия интелигент, превърнал се в жесток сатрап, и да внуши опустошителната власт на парите, Лунгин ни заключва в какофоничен лабиринт. Опитва се да води из него с надписи в горния ъгъл на кадъра (грим или аксесоари), но структурата на филма е толкова витиевата, че се изплъзва от Лунгиновата логика и се превръща в ужасяващо-комичен хаос. Както и при Уелс, филмът е центриран около главния герой Платон (Владимир Машков) и проследява житейския му път (в случая от чаровен учен до чаровен демон). Но в амбицията да представи възможно най-автентично драмата на наливането на основите на капитализма по руски, Лунгин се отклонява от магистралата "Платон" с паралелна сюжетна линия - волният уралски следовател на краткотраен гастрол в Москва (Андрей Краско). Натоварен с делото по атентата срещу олигарха, той всъщност е изповедникът/кушетката за опечалените Платонови приятели, жена, врагове. Накрая се оказва, че всичко е напразно, разбира се. И зейва не само липсата на тайната "розова пъпка".
За да е още по-убедителен в заклеймяването на гнилата (още в зародиш) руска политика, освен реалното действие и личните ретроспекции, Лунгин въвежда на екрана трета реалност - телевизионната (като паралитична житейска дрога и като инструмент за обществена манипулация).
Към изместването на "героя на нашето време" "Олигарх" буквално се тътрузи. И на първата отсечка се катурва. Напъхал простонародния секссимвол Владимир Машков в пресата на интелектуалната перфидност, Лунгин е решен на всяка цена да изтръгне от зрителските сърца Данила Багров и да напъха в тях Платон Маковски. Обречена кауза - кой ще забрави Данила, който трепе враговете на народа (лошите, мутрите, не-руските), заради симпатичния олигарх, окрал народа за задоволяване на неукротимото си его. Въпреки че Машков си е обаятелен и изпосталял, и мрачен, и с очила, той е почти безсилен да "съживи" героя-схема - трябва да си отчаян наивник, за да повярваш, че обича или тъгува. Той само търгува. Дори смислово важният епизод, където олигархът собственоръчно изгражда стайлинга на кандидат-президента, изглежда като зле запълнена матрица. Разбира се, визуално героят на Машков няма нищо общо с ненавистния Березовски (Робърт де Ниро като Ал Капоне от "Недосегаемите" много повече прилича на олигарха) и Лунгин очевидно разчита на този трик. Но как се тръгва на състезание с тоталния руски мит "Брат", след като филмът му дори не е наръчник а ла "как да стана милионер", а само опит за портрет на олигарха като млад (като възрастен е еднообразно-страховит).
С цялата си фабулна разхлабеност "Олигархът" е забавен филм. В него може да видите бюст на Ленин, потупан по темето; шашлика като олигархическо кулинарно пристрастие; генералите като патриции в руска баня; крокодила като нагледен пример за логика по съветско време; кръстника, пиещ червено вино с черен хайвер; котето като предвестник на убийство; баровец на слон в резиденцията си с кариатиди и симфоничен оркестър; метлата като групов сантимент; пластмасовите чанти като емблема на първоначалното натрупване; руска красавица в бяло (Мария Миронова) на катер като Джаки Кенеди на яхтата на Онасис; лозунга "Ленин всегда живой!", дъжда като метафора на пречистването; дворянин-ченге (равният Александър Балуев, изиграл покъртително мутрата-балетоман в "Москва" на Зелдович), митинга като народна сублимация; тройката по руски като компромат-убиец; червените стени като властови символ; лимузините като ято врани; олигарха, пребит от полицай пред собствения си гроб, "защото прилича на него"; Сибир като ковачница на политически трупове, заглавието - два пъти (в началото с малки букви и на финала - с огромно-кървави)...
В "Олигархът" можете да чуете най-тезисния диалог, чиято лексика наподобява отчетен доклад отпреди Горбачов, дори когато става дума за любов, омраза или покруса; "Широка страна моя родная...", съветски маршове, класически валсове, грузински песни (в изпълнението на светлокосия американски грузинец Левани Учанишвили), частушки за "новите руснаци" или за самия олигарх...
Иначе във филма уж става дума за голямото приятелство, голямото предизвикателство и голямото предателство. Според сайта IMDb зрителската оценка за "Олигархът" е смайващо висока. Другаде прочетох, че според Березовски във филма няма никакво кино. Но иначе си трае, може би от скромност - с Машков на екрана произведението на Лунгин би могло да се чете и като гигантска PR-акция за профилактика на олигархическия имидж. Кой знае... Ако беше замислен като комедия, "Олигархът" едва ли щеше да е толкова смешен филм.

Геновева Димитрова