За какво да ми завиждат?
- Какво си помислихте, когато Павел Лунгин ви предложи да изиграете Березовски?
- Звънна ми в Лос Анжелис, където току-що бях приключил филм - вече не помня кой. У приятелите, където гостувах, намерих книгата "Большая пайка". После прочетох сценария и си помислих, че в подобен филм не съм играл - разгърнат във времето сюжет, развитие на човека в продължение на цели 15 години. За мен това беше необичайно предизвикателство.
- А с Березовски познавате ли се?
- Да. И преди се бяхме срещали, но докато работехме върху филма, понякога разговаряхме дълго и изобщо постоянно се чувахме. По това време се шегувах: "Ха, прототипът пак звънна". За майтап понякога му се обаждах, имитирайки собствения му глас: "Ало-какво-става-всичко-нормално-ли-е? Е-добре-доскоро. Пак-ще-звънна. Как кой е? Боря е. Боря". Секретарките му се връзваха - сковаваха се от страх.
- Вярно ли е, че Березовски притежава необикновено обаяние?
- Знам няколко истории за това как само за 20 минути той буквално довеждаше хора до такова състояние, че те просто ставаха и тръгваха подире му. Това не е транс, а степен на лекота в общуването. Това е може би основната му черта. Платон е изключително лек за общуване човек. Имаше такъв момент от историческото развитие - дори не бих го нарекъл първично натрупване на капитали, дявол знае какво е точно, когато течаха някакви огромни потоци пари и с помощта на гъвкав ум те можеха да се отклоняват към най-различни интересни места. Все пак нашият филм не е за индивиди с криминално минало, а за група учени, математици. Прилични хора. А той всичките ги очарова със своята лекота, с начина, по който протяга ръка и улавя парите във въздуха. За него един от персонажите казва: "Той беше ловец на плъхове. Ходеше със свирката си и всички го следваха". Не ги е принуждавал, по своя воля го правеха.
- За кого говорим - за Березовски или за Платон?
- В момента имах предвид Платон, ала на всички ни е известно, че историята в "Олигархът" е реална.
- Точно защото историята е реална, има опасност филмът да се посрещне на нож. Думата "олигарх" в момента се възприема като "враг на народа".
- Лунгин измисли трик: заглавието на филма се появява едва в края. Зверски пребит, Платон седи край гроб, неговите хора идват, подкарват го обратно към Москва и тогава изскача заглавието. Така че тази история не е за олигарха, а за това как човек все превръща в олигарх. Знаем какво се случва по-нататък - в момента тече втората серия. Изобщо всичко се променя с чудовищна скорост. Когато Дубов е пишел книгата, тя е разказвала за "днес". Когато започвахме филма, вече беше за "вчера". А днес, когато е готов, направо е за "онзи ден". Всичко е толкова шеметно, че можеш да си в крак с времето само ако снимаш научна фантастика. Въпреки че в случая с "Олигарх" това не е толкова важно, тъй като разказва цели 15 години, започвайки от 1985 - много важен отрязък от време за всички нас, при това доста слабо осветлен.
- Не сте ли обсъждали, та макар и на шега, възможността да ви докарат до физическа прилика с Борис Абрамович? Щяха да ви острижат плешивина, да ви сложат изкуствени уши...
- Доста е забавно това с ушите, спор няма. Но не сме си поставяли такава цел. Лунгин е особен режисьор, киното му е специфично, с постоянно усещане за игра. Той не гони документалната автентичност - по-скоро го привлича алегоричното. Да речем, събира генерали в банята, които обсъждат как да убият олигарха, и ги разполага в композиция а ла Тайната вечеря - в полукръг, с бира и раци. Във филма изобщо има много алегории и главният драматургичен ход е по-различен от този на самия Березовски. Затова портретната прилика би била алогична.
- Мисля, че "Олигархът" е от едно котило с "Лимити" (1995, реж. Евгений Евстигнеев - б.р.)?
- Точно. Още в началото си спомних за този филм. Гледал съм го само веднъж преди години. Сега непременно ще го гледам. В "Лимити" наистина става дума за същото време, за същите случайни пари, дошли от нищото... Но там работата е друга - героят нямаше цел и парите не му трябваха. Тоест трябваха му, но не знаеше за какво. Помните ли как купи онзи стадион? Между другото, месец след като филмът излезе, научихме, че някой наистина е купил стадиона. Така че уцелихме десятката.
- А дали Березовски харесва филма?
- Струва ми се, че театралните и кинематографичните занимания изобщо не го интересуват. Не мога да си представя с какви очи той или другите персонажи ще гледат филма. Все пак на тях това вече им се е случило в живия живот.
- Каква е допирната ви точка с прототипа? Може би човешката завист? Всички завиждат на Березовски. На вас - също. Е, не всички, но мнозина.
- На мен пък за какво да ми завиждат?
- Често пътувате в Америка.
- Някой някого да е спрял? Нека пътуват и те в Америка, ако искат. Що се отнася до Березовски... Големите пари никога не носят щастие. Виж, да имаш някакви, да - не се обременяваш с мисли за битови проблеми, можеш да си позволиш разни хубави вещи, но без излишества. Големите пари са съвсем друга материя. Борис Абрамович например имаше период в живота си, когато не можеше нито да яде, нито да пие - караше само на стъргана ябълка. Сега всичко това е минало, но не бих завиждал особено на такъв човек. Взривяваха го, опитваха се да го убият... За него парите са професия, иначе им се насищаш твърде бързо.
- Вие самият вече наситихте ли им се?
- За огромно съжаление, на този етап от историческото развитие не е измислен друг еквивалент на интереса към теб. Ако за работата в театъра и киното плащаха с пирожки, бих вземал пирожки. Ама не дават. Може да се каже, че съм късметлия, тъй като имам генетично пренебрежително отношение към парите. Мама и татко работеха на арената на детската радост - в куклен театър, в Сибир, в далечния град Новокузнецк. Мама беше главен режисьор в кукления театър, а татко - актьор. Досещате се какво беше положението с парите. И не бих казал, че не живеехме весело. Ама много весело. В този аспект съм абсолютно произведение на родителите си, затова навярно и нямам спестовна книжка. Да си призная, след 6-7 месеца в Америка, стра-а-а-шно се изморявам физически. Невероятно! Още повече, че там е абсолютен СССР. Ние си имаме СССР и те си имат. Става дума за две съвършено еднакви страни. С малка разлика - в Америка хората отдавна са намерили своя Бог и на паричките пишат кой е той, а у нас все още пари няма. И, независимо от това, физически ми е тежко да стоя там дълго. Наистина! За съжаление обаче понякога се налага. Сега казвам "за съжаление", а по-рано друго говорех. Както и да е, пътувам до Америка. Предложиха ми голяма роля в Tomb Raider 2.
- В Америка преживяхте ли психологическия срив "по-добре първи на село, отколкото последен в града"?
- Точно обратното. Изключително полезно е, когато си постигнал нещо тук, да се решиш да започнеш от нулата там. Японците имат традиция, която много харесвам...
- Да си сменят името.
- Не само името, а всичко - целия живот. Вътрешно съм съвършено подготвен за такава ситуация, но съм наясно, че не сме в Япония и чисто практически подобен жест е невъзможен. По принцип е много полезно - изведнъж се разделяш с мисълта, че живееш блазирано, че си постигнал много и отношението към теб е специално, и заминаваш там, където си никой и дори името ти не знаят. Прекрасно е това чувство - усещането за лимит. Знам какво е това - аз самият пристигнах отдалече и Москва беше за мен като Лос Анжелис, само че по-агресивна. В Америка заминах по покана и бях гост, а в Москва никой не ме бе викал, сам се натресох.
- Сега къде сте - там или тук?
- Винаги имаш избор. Дори не точно избор, а знание точно какви неща вътрешно си отговорен да свършиш. Сега имам тема, която ми се иска да заснема като режисьор. Със сценариста Иля Рубинщайн взехме пиесата на Галич "Моряшка тишина" - потресаваща и чудна работа. Превърнахме пиесата в сценарий...
- Не ви ли се иска да идете някъде на поклонение пеша, в Азия например?
- Вече ходих в Тибет. И се оказах единственият, когото допуснаха в манастира. Там преживях седмица с кучета. Бяхме шестима и наистина вървяхме пеша. Нещо повече - последните два и половина километри изминахме боси, както повелява традицията. Но монасите оставиха само мен. Само че в кучешката бърлога. Останалите ги върнаха. Казаха им: "Вървете, откъдето сте дошли, а този може да остане". Но в манастира така и не ме допуснаха - само при кучетата.
- Там преживяхте ли катарзис?
- Какво да си кривя душата. Докато бях с кучетата - никакъв катарзис не преживях. Но когато на прощаване изрекоха една-единствена фраза: "Всичко правиш както трябва - върви", почувствах прилив на щастие... Невероятно щастие.

Premiere, септември 2002

Роман Волобуев и Анна Райдър

Разговор с
Владимир Машков