Поетът - мъченик и владетел
У нас има една представа за поета - къде жертва, къде мъченик... Герой и страдалец. Поетът може да бъде всичко, но той е и владетел. На някакъв свят... Той притежава! Има си едно богатство, дето не е за всички...
Георги Рупчев. Интервю във в. Демокрация от 10 септември 1991.


"Отдалечаване на въздуха" е първата книга, която представя цялостно публикуваното приживе лирическо творчество на Георги Рупчев. В нея ще срещнем, подредени последователно, като се избягват повторенията, четири стихосбирки: "Уморени от чудото", 1982, "Смяна на нощната стража", 1986, "Силните на нощта", 1991, и поемите от "Приковаване на огъня", 2001. От този момент нататък Георги Рупчев не принадлежи вече на нас, на някакво поколение, на своето съвремие. Той става част от историята на българската литература.
Книгата не е голяма по обем, но е изработена така, че да доставя естетическо удоволствие - не само със съдържанието си. Всъщност Рупчев не пишеше много - "в най-добри времена - по 10-12 стихотворения на година", казва самият той в едно интервю. И едва ли можеш да пишеш повече, когато носиш един текст по седем-осем, дори десетина години у себе си. За толкова време той престава да бъде просто текст, престава да бъде думи. Става живот. Живот-за-четене. Навярно за такова "сгъстяване на словесността" говори самият Георги Рупчев, когато казва: "Поезията е сгъстена словесност, сгъстена до степен да преодолее себе си... и да мине някъде отвъд словото..."
Както някои, но малко поети от българската литературна традиция (сещам се за Иван Цанев, за Далчев някога, за Лилиев още по-рано), той носеше нещо, което се случва наистина рядко: усещане за и дълбока отговорност към силата на словото. Отговорност най-вече пред себе си. Защото за него словото беше живот. Словото постепенно стана неговото "себе си". Не зная къде е минавала тази граница между световете и дали винаги е минавала толкова ясно... "В поезията боравенето с всекидневните реални стойности е рисковано...", казва Георги Рупчев за в. "Факс". Но и във всекидневния си живот да "боравиш" с поетически стойности, бих добавила аз, е не по-малко (макар и по друг начин) опасно. Именно тогава поезията става "инстинкт за неприспособимост", ако си спомним онази твърде известна формулировка от него самия.
Ще се обърна най-напред към ранните стихотворения, към тези, които излязоха през 1982 г. в "Уморени от чудото". Повечето от тях са писани през втората половина на 70-те, от едно двайсетинагодишно момче. Думата "уморени" ще срещнем 15 години по-късно в интервю. Тук тя е използвана като дефиниция на едно поколение, уморено от живота, преди да го е живяло. В нея навярно не липсва някаква доза интелектуално кокетство, родено от желанието за принадлежност към една група от хора, към една общност, назована в случая поколение: "поколение на страстно разпиляване. Поколение, което умее да се самозаличава". Наистина, Георги Рупчев е емблематичен поет на недоволните млади интелектуалци от 80-те години. Само че това "поколение" не се "самозаличи", а по-скоро реализира твърде практично своите "страсти". Останаха стиховете, за да свидетелстват, че поетът винаги е принадлежал към едно друго поколение - на вечно недоволните, на вечно "разпилените", на неприспособимите, които страстно търсят общността и общуването в модни форми на времето и пространството, точно защото са родени извън тях и пак там - "извън" - ще се върнат, за да бъдат запомнени. Ако се озовем отново при стиховете от първата книга, ще видим, че те никак дори не са уморени от своето чудо. Напротив - гъмжат от образи, кипят от силата на метафоричното мислене. Словото е пияно от живот, от радостта на своето случване - и в същото време невероятно самодисциплинирано за писането на 20-годишен поет. Искам още веднъж да подчертая: има много поети, които започват да пишат чудесно на 20 години. Но има много малко поети с такава интелектуална самодисциплина и с такова чувство на отговорност пред своята дарба.
Замислям се над въпроса дали бихме могли да говорим за два периода в творческото развитие на Георги Рупчев. На пръв поглед изглежда твърде възможно. Някъде още след 1982 г. утихва метафоричният разгул на словото, спада желанието да се правят (и още повече нагласата, че е възможно да се направят) рационално изразими обобщения на човешките преживявания. Психологизмът изчезва от повърхността на интелектуалното разсъждение и се разтваря напълно в образите, в плътното им присъствие, в тяхната лирическа конфигурация, а пък образите, от своя страна, изгубват предишната необикновеност, празника на детския поглед, и стават делнични, обикновени - като онази разсипана посред стаята кесия с картофи, която бележи прехода на живота в смъртта.
От всичко това "периодичната" граница изглежда сякаш възможна и невъзможна в същото време. Прелистих цялата стихосбирка "Силните на нощта" от 1991 г. Там всеки текст е датиран. Датите обхващат период от 15 години - между 1976 и 1990 г. А книгата изглежда равномерно вписана в поетиката на "втория" период. Изглежда, че ще бъде по-точно да говорим за два режима (или за две насоки) на писане, които са съществували едновременно почти от самото начало. И постепенно е надделяла втората: все по-пестелива употреба на реторични средства, все по-голяма въздържаност във вярата, че можеш да обобщаваш живота, да казваш истините за него. Особено удивителна (и най-откровено казано, малко неразбираема) ми се вижда пестеливостта в умението за философско и психологическо разсъждение. Георги Рупчев е подчертано интелигентен поет. Интервютата, направени с него през 90-те години (части от тях са включени в края на новата книга), доказват способността му да мисли оригинално и вглъбено; доказват изобщо потребността му да мисли, да осмисля това, което се случва край него и с него. В поезията си обаче избира пътя на Далчев. Постепенно изчезват дори любимите игрословици, насъщните парадокси, блестящите остроумия, ироничните обрати на мисълта... Все по-строга, чак аскетична поетика; все по-далеч от сладострастието на пищното слово, но също така и на пищната, съблазнително ефектна в обобщенията си мисъл.
Друго, и още по-добро доказателство за съжителството на двете посоки ще бъде "Смъртта на Тибалт". Тази поема, която е писана в продължение на 15 години, е в най-голяма степен това, което означава клишето "творба на живота". Тя свързва здраво двата режима на писане: пестелива и разточителна в удоволствията на словото, аскетична в обобщенията и неудържима във въобразяването на един цял свят... Едно от удивителните неща в нея е играта на съдби: съдбата на героя Тибалт, съдбата на този, който говори Тибалт, и съдбата на Шекспир, който говори (за) всички ни чрез Тибалт... Между внушенията, които постига текстът чрез тази невидима игра на съдби, е усещането за съдбата като игра, която сме длъжни да изиграем, без да участваме със своята воля:

Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)


- казват Шекспир-и-Георги-Рупчев. Характерно за неговото писане е това, което бих нарекла "психологическа картинност". Преживяването е разтворено в образите, има някаква магическа същност на вещите, която става възможна в тяхното съчетаване, от една страна, и в тяхното съзерцаване, от друга страна. Чрез усещането на вещите текстът поражда един парадоксален ефект на възпряно движение и с годините става все по-силно това усещане за порив, който се случва навътре вместо навън; движение, което кулминира в застой; "Церемония!", бихме могли да възкликнем с езика на текста. По подобен парадоксален начин е преживяно и пространството (тук искам да отбележа, че интересът към двете неща, към тялото и пространството, е почти болезнен и болезнено упорит в цялата поезия на Георги Рупчев). То е копнеж по живот, начин да бъдеш в другите и заедно с това - носталгия по някаква свръхплътна точка на живота, пренаселена със себе си. Страх от клетката, в която винаги се оказваш затворен, и едно особено желание да затвориш света в клетка, в клетката на твоето самозатваряне от света; да бъдем "пленници, недосегаеми във мъничката си самотност".
Затова няма да прозвучи невъзможно, ако кажа, че тази клетка, в която човекът стои съдбовно затворен, е всъщност неговата Голяма земя:

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

... Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.


Голямата-малка земя е мястото, в което Георги Рупчев постига най-истинското съжителство на своя духовен живот. Там са Ахматова и Цветаева, Шекспир и Гумильов, Джон Ленън и Дебелянов, сър Томас Елиът наднича от хотел "Калифорния"... Малко са поетите на българската литературност, които в такава степен умеят да живеят чрез вчувстване в една космополитична територия на духа, където "всички са един и всеки все пак сам", казано със стиха на Дебелянов. Затворен в клетката на своето тяло, Георги Рупчев беше жител на една огромна земя. Приятелите идваха и си отиваха от неговия живот. По-скоро си отиваха. "Аз не съм загубил приятели, те ме загубиха. Просто преставаш да съществуваш за някои хора, озовали се във властта на коридорите или в коридорите на властта", казва той през 1994 г. И все пак имаше приятели, които никога не загуби, защото ги носеше в себе си. Тези, които идват през нощта. А нощта беше за него особено времепространство. Тъмно и привлекателно. Като котките, които обичаше. Като поезията, с която живееше. Писането на Георги Рупчев не казва това, което би могло да се изрази с думи. Такава поезия - на ясното и видимото, за него не би имала значение. Истинската, тази, на която беше отдаден, е начин "за изговаряне на неясни неща, които самият ти не знаеш, иначе би ги казал много по-просто и няма защо да пишеш стихове".
Затова и книгата, която стои днес пред нас, е среща колкото с Георги Рупчев, толкова и с нощта, която той се опитваше да събуди. За повечето от нас тя е връщане назад, във времето, в спомените, не на последно място в спомените за себе си... За нейния автор обаче е тържество на безвремието, на онова безвремие, в което винаги беше живял, в което понякога се опитваше да ни въвлече, а ние отчаяно драскахме с ноктите на навика по кората на битовото си битие.
Ще завърша с неговите думи, които всъщност свързват времето и безвремието, живота и смъртта:
"Продължавам да живея в едно вътрешно безвремие, както съм живял открай време. Едновременно с това много болезнено усещам как минава времето. Времената в мен се размиват, размесват се, преплитат се по някакъв начин, тогава вече се получава нещо като време без време, време, което не тече и едновременно с това е време. Идеята за време е илюзия за някаква подреденост на нещата. А за самата поезия тя няма значение..."
Оказва се, че "времето, което не е време", е самата Поезия, по-скоро потребността от поетичното слово. Георги Рупчев вярваше в нея и в нейното всеобщо безсмъртие, в това отношение (и всъщност не само в това) той беше един истински закъснял модернист, парадоксално случен, но не единствен в парадоксите на българската литература, през 80-те години вместо в самото начало на ХХ век. С модернизма го свързват вярата в свещената сила на литературното слово, потребността да живее в изкуството, през границите между изкуството и живота, прецизното до педантичност отношение към изяществото на поетичния текст, музикалната култура на вербалния израз, интимно преживяното съучастие в творчеството на други поети от руската и западноевропейската литература... И освен всичко друго - вярата, че поетът не принадлежи на масите, не трябва да бъде площадна личност, кумир на тълпата; неговата работа "не е да приказва по радиото. Каквото има да каже - той ще го напише." Поетът е собственик и обитател на своя духовен свят; неговото творчество е "храна за избрани", "великденски кравай", както би казал Пенчо Славейков. Наистина не мога да кажа как, с какви мерки на западните представи за школи и направления бихме могли да измерим историческите парадокси на българската литература. И още по-малко - дали е нужно изобщо да мерим с този аршин. Във всеки случай сега, в началото на ХХI век, се срещаме с фигура на творец от късноромантичен, ранномодерен порядък. Поетът - мъченик и владетел на един елитарен, почти декадентски изтънчен, трепетно чувствителен и болезнено чувствен словесен свят.

Милена Кирова


Доц. дфн Милена Кирова е преподавател по Нова българска литература и психоаналитична критика в СУ "Св. Климент Охридски". Сред значимите й публикации са книгите "Сънят на Медуза" и "Изпитание на символите", както и съавторската студия "Тялото, разковаване" в книгата "Lа Velata" на Емилия Дворянова и Милена Кирова.
След монографията "Йордан Йовков. Митове и митология" (2001), тази година изследователката публикува книгите "Критика на прелома" и "Проблематичният реализъм".
Милена Кирова е литературен наблюдател на в. "Култура".

Георги Рупчев.
Отдалечаване на въздуха.

158 страници.
ИК Труд.
София, 2002.