Стефан Данаилов -
звездите остават


В юбилеите и юбилейните текстове, колкото и да се иронизира "жанрът", винаги има привкус на водевилност. Все се кани някакъв генерал като в Чеховата "Сватба", който да придаде "тежест" на ритуала, или се намъква някоя Мерчуткина, която иска да си уреди нещо, пак като в Чеховия "Юбилей". Ще минем без специални гости, макар че титлата му "професор" може да изиграе тази "генералска" роля, а и няма нищо за уреждане. Просто 60-годишнината на Стефан Данаилов е добър повод да се каже онова, което и инак се знае, но все остава неизказно.
Toй е звезда. Звезда от такава класа, каквато българският театър и кино дълго са нямали. И каквато може и дълго да нямат.
Не е всекиму дадено. Той има дарба (освен данни или късмет) на звезда, а това не значи само дарба на актьор. И е различно от популярна фигура или медиен любимец. Разликата е, че вторите, в гонитбата на новости, бързо се износват и заменят от следващите. А звездите като него остават. Дори онези, които няма как да са гледали Хъмфри Богарт или Кларк Гейбъл, знаят, че са сред звездите на киното, които се помнят. "Звездата" е въплъщение на идеала на едно (а може и повече) поколение. На всичко онова, което всеки зрител иска да бъде, и знае, че няма да бъде. "Звездата" е мечтата. Седейки в кинозалата или в театралната зала, зрителят "докосва" за миг мечтата си и онова, което отнася, не е споменът от докосването, а самото й преживяване като реалност. Като нещо само негово. Така звездата става част от живота му.
Стефан Данаилов беше мечтата на повече от едно поколение. Мнозина са искали да изглеждат като него и поне веднъж, на някой купон, при някой флирт, са "играли" Стефан Данаилов, за да стане той част от живота им. Красив, свободен, чаровен, "мачо", отместващ с усмивка всякакви трудности, като на шега получаващ всичко, което поиска. Благороден, наивен, прагматичен, мамещ или прелъстяващ, винаги различен в ролите си, той неизменно излъчва едно - успешност; чувството, че е точно там, където си струва.
Звездата винаги облъчва с непреодолима еротичност. Тя е събрат на Дон Жуан. Нямам предвид това, че вероятно повечето мъже са искали да изглеждат като Стефан Данаилов, или това, че повечето момичета са искали поне веднъж да са на мястото на неговите партньорки. А това, че е "прелъстител" на роли и зрители, които дори разочаровани, пак го харесват.
Какво ли не е играл? Ремсисти и принцове, революционери и аристократи, хитреци и всякакъв вид дон-жуани, търговци и младежи-идеалисти, писатели и мафиоти, бащи и синове, а сега и депутат - върху всички той остави своя отпечатък. Уникалното съчетание на мекота и сила, на привлекателна външност и делничност, на благородство и уличност, което неговата личност излъчва, бележи всички образи, които е играл.
Може би не притежава загадъчната привлекателност на Марлон Брандо или финеса на Ален Делон, с когото го сравняваха. Но нещо хлапашки-усмихнато и дръзко в неговата хубост, нещо добронамерено-открито в отношението му към другите винаги печели. Защото и в ролите си - на сцената и извън нея - той играеше онези, които му харесват; и които много други дори в мечтите си не смеят да поискат.
Лекотата, с която се движи между своите роли и почитатели, небрежността, с която носи славата си, е част от дарбата на звездата да носи своята звездност, така, както други носят любимия си парфюм или пуловер. Дано я носи с достойнство в следващите си изяви - на сцената и извън нея. Защото и след юбилеите звездите остават.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата