Какво се случва с литературата днес

"Четенето забранено" се вписва в традицията на най-добрите книги на Дубравка Угрешич, каквито са "Култура на лъжата" и "Американски речник" и с които писателката извоюва световната си слава. И тук Угрешич се опитва да демитологизира западната култура, да води по-нетрадиционен диалог между Изтока и Запада и да представя собственото си, често пъти силно нестандартно мнение. В същото време "Четенето забранено" като че ли е една по-гневна, бих казала - по-сприхава книга, която по-категорично, по в стил Бодрияр отстоява визията си за днешното западно (а и източно) общество.
Бих определила тази книга като вписваща се в жанра на литературната социология, постигайки това чрез поредица от есета, в които се обсъждат отношенията между писатели, издатели, редактори и читатели, в които се говори за съвременото състояние на книжния пазар, за водещите жанрове и имена; в които се изтъкват механизмите, по които се става популярен, отделя се специално внимание на категорията вкус и пр., и пр. Въпросът обаче е, че тази социологична книга не е тежко теоретична, а е по-скоро иронична и малко тъжна, доколкото в нея се усеща носталгията по едно друго време и едни други закони. Като казвам носталгична обаче, нямам предвид това, което напоследък се разбира под носталгия в цяла Източна Европа и се свързва с идеализирането на социализма, а имам предвид някакъв тип "културна носталгия" - носталгия по времето на елитарната култура, на ясните стойности и йерархии, когато действа опозицията култура-боклук, по времето, в което писателите са авторитети и се изповядват ценности. С други думи - носталгия по модерността, учеността и избраните малцинства, диктуващи правилата.
В този смисъл твърдя, че книгата е и гневна, защото тя не желае да се съобрази с правилата, които характеризират съвремието и се обръща по-скоро към тези, които "не искат да се подчинят на принципите на пазара" и към "читателите, които препрочитат стари книги", защото вкусът им не може да бъде задоволен от новите компромисни, комерсиални произведения. И още нещо, тя е и жест към източноевропейските писатели, които все още защитават идеята за Голямата литература, по-тежко изживяват сблъсъка си със законите на пазара, по-трудно се нагаждат към променената ситуация и затова често пъти изглеждат малко екзотични и чудати.
Като изтъквам, че "Четенето забранено" е своеобразна социологична книга, имам предвид и вгледаността й в правилата на пазарния живот в западното и най-вече - в американското общество. Защото голяма част от есетата са посветени на "книжната индустрия" и с това книгата на Угрешич малко ми напомня култовия филм на Робърт Олтман "Играчът", където зрителят става свидетел на кухнята на филмопроизводството. С други думи, става свидетел на факта, че не принципи и правила, не стойности и талант, а интриги и клюки, лични отношения и завист определят какви и кои ще са филмите на Холивуд. Нещо подобно изобразява "Четенето забранено". Книжната индустрия е плод на редакторски настроения и издателско безхаберие, на добре скалъпени реклами и непрочетено съдържание, на самореклами по web-сайтове, конференции, панаири на книгата, на робуване на съмнителни авторитети, на медийни кампании, които превръщат бездарни писания в бестселъри и които сътворяват нови идоли, само защото тях ги е харесала Мадона, примерно (такъв е случаят с Коелю); на преливане на авторитет, по логиката на което следва, че когато Ивана Тръмп напише нещо, то също неизбежно ще се превърне в бестселър, защото Ивана Тръмп е звезда и защото литературата е като футбола (нея всички я могат), и пр., и пр. Но когато всички пишат, когато се чете едно и също, настава време на всеобща глухота, както твърди Кундера. Затова и съвременното общество - настоява Угрешич - е общество на симулакрумите, в него другостта е не просто нежелана, тя е заличена, а да си интелектуалец днес "означава да си конформист, да се нагаждаш към хипотетичните закони на пазара". Нещо повече, Угрешич в желанието си докрай да хиперболизира ситуацията, стига до твърдението, че правилата в пазарно ориентираната култура напомнят социалистическия реализъм, защото създават литература, която е дълбоко реалистична, оптимистична и дидактична, която робува на идеята за светлото лично бъдеще и отстоява философията на "неизбежното преодоляване на личната инвалидност". А светлото лично бъдеще - убедена е Дубравка Угрешич - е и светло колективно бъдеще.
Иначе, както и в другите си есеистични книги писателката се опитва да разколебава стереотипи, особено тези, приписвани на източноевропейците, прекрасно говори за философията на изгнанието и номадството, преплитайки собствените си тези с наблюденията на Юго, Бродски, Чоран, Гомбрович. И най-сетне - представя виждането си за изчезването на литературата, абдикирането на литературната теория и разцвета на културните изследвания, превърнали литературата просто в повод за някакво друго говорене...

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Дубравка Угрешич,
Четенето забранено
.
Превод от хърватски Людмила Миндова,
изд. Факел експрес,
С., 2002