Опустошаването на Дубровник
Петар Полянич е бивш градоначалник на адриатическата перла Дубровник и настоящ дипломат на независимата Република Хърватия. Ето защо Петар Полянич е нещо повече от свидетел на обвинението по процеса на века. От високата трибуна на Трибунала градоначалникът ще разкаже от първа ръка историческата истина за бомбардирането и опустошаването на Дубровник през декември 1991 година от сръбско-черногорската армия. Някои я наричат югославска армия, но това е техен проблем, казва Полянич. Човечеството още навремето бе обстойно информирано за въпросното злодейство, ала споменът за него междувременно поизбледня в колективната памет на ценностната общност, та кой би могъл по-добре да го съживи от градоначалника на този храм на хърватската цивилизация.
Увиснал върху пулта си, с подпряна с лакет глава, прокурорът Джефри Найс явно е грипав и задава въпросите си вяло и безизразно, сякаш не става дума за най-жестоката трагедия в двехилядолетната история на адриатическата перла. Затова пък Петар Полянич е в отлична форма. С външност и реторика на изискан европеец, градоначалникът два часа и половина изнася под уморения остен на прокурорските въпроси показанието си за трагедията на Дубровник. Как през октомври 1991 година без повод и причина сръбско-черногорската войска агресорски нахлула в дубровнишката община. Как поставила ултиматум да й бъдат предадени някакви си усташи, които уж били убили няколко войници на черногорската граница, пък после се били укрили в града. Как на 23 октомври сърбо-черногорците започнали безогледно да обстрелват Дубровник, за да прогонят хърватските обитатели и да го присъединят към Велика Сърбия. Как на 6 декември върху Дубровник се изсипали 15 хиляди гранати, а 1056 разрушили историческия център. При това от Дубровник срещу агресора дори с пистолет не е стреляно, защото за отбраната си градът разполагал само петдесетина доброволци, една малокалибрена минохвъргачка и едно 20-милиметрово зенитно оръдие, докато така наречената югославска народна армия била третата по сила армия в света. Обвинителният материал по въпросното злодейство освен показанията на градоначалника съдържа още една папка с показанията на други граждани на Дубровник. Тези показания са снети от следователи на прокурорския екип и се намират в отделната папка заедно с други документи по злодейството. Въпросната папка е следователно нещо като контекст към показанията на Полянич и прокуратурата добросъвестно е раздала по едно копие на съдиите, на обвиняемия и на "приятелите на съда". В нея и само в нея ще се рови обвиняемият, когато със своето "jes, mister Milosevic" съдията Ричард Мей даде старта за кръстосания разпит на свидетеля. Дали знае градоначалникът, че през лятото на 1991 година в Хърватия спечелва изборите една националистическа партия, пита първо обвиняемият. Национална, коригира го Полянич. Национална партия, което си е о кей. Дали знае Полянич, че през лятото на 1991 година неизвестни лица разрушили над 50 къщи на дубровнишки сърби. Не знае, ала му звучи като измислица. Добро, господину Поляничу, само че тук виждам една декларация на окръжния съдия на Дубровник, Драган Гаич някой си, трябва да го познавате, който отнесъл въпроса до полицията и следствените власти на града, сиреч до вас, казва обвиняемият и зачита извадки от документа. Може да е ставало въпрос за нелегално строителство, казва кметът, такива къщи съвсем законно се събарят. А как, с граната през прозореца ли, пита учтиво обвиняемият и цитира нещо подобно от документа. Ама какво говорите, не, разбира се, с техническо лице и динамит, отговаря компетентно свидетелят. А какво ще каже кметът за едно друго писмо до него от същия окръжен съдия, пита обвиняемият и чете нещо за някакви криминални елементи, които съдията бил заставен да освободи от затвора, за да бъдат рекрутирани в уж несъществуващата паравоенна формация в града, така наречената Збор Народне Гарде. Криминални елементи има навсякъде, признава градоначалникът, дори в Дубровник с неговите 40 хиляди жители, ала дали ще отрече обвиняемият правото на гражданите на Дубровник да се бранят срещу агресора. Как така агресор, пита обвиняемият, не знае ли свидетелят, че югославската армия е единствената законна въоръжена сила в държавата, че се намира на своя територия и че със Загреб тъкмо било подписано споразумение за разоръжаването на всички нелегални паравоенни групировки. А не знае ли обвиняемият, пита на свой ред свидетелят, че на 21 юни 1991 година Хърватия е обявила независимостта си, на което пък обвиняемият с усмивка отговаря: Господине Поляничу, аз съм този, който тук задава въпросите. Мистър Полянич, обажда се и съдията Мей, концентрирайте се върху отговора на въпросите, които обвиняемият ви поставя.
Окуражен, обвиняемият допълва, че господин Полянич, след като сега е на дипломатическа служба, трябва да е наясно по въпроса, откога Хърватия е призната за независима държава и в състава на коя държава е бил Дубровник през въпросното лято. Съдията реагира с думите, че от този дежурен аргумент на обвиняемия на всички вече им е писнало, та да не губи времето на съда. Добро, господин Мей, казва обвиняемият и отправя следващия си въпрос: Казвате, 42-ма цивилни граждани били убити при обстрела на Дубровник и от тях нито един не е бил в униформа. Тако е, съгласява се свидетелят. А какво ще кажетe за този документ, продължава обвиняемият, протокол от аутопсията на 150 убити войници, изготвен от някой си доктор Циганович, познава ли го. Познавал го. Протоколът е подписан и от някоя си Дамира Полянич, тя пък полицейски фотограф, дали не му е роднина. Ама вие за каква аутопсия говорите, изненадва се свидетелят, аз разбрах, че за ваши войници става дума! Не, господину Поляничу, от нашите, както се изразявате, са убити 158 войници, то е друг документ, а този протокол тук е за ваши 150 убити войници, подписали са го доктор Циганович и братовчедката ви, казва обвиняемият и подава на кмета някакакви листа. Ах, не е ли жалко за всеки убит, съгласява се Полянич след бърз поглед върху документа, ала обвиняемият продължава: Дали тези аутопсии не означават, че и югославската армия е била изложена на атаки?
Само понякога, уточнява свидетелят, само от време на време. Прокурорът Джефри Найс не се чувства съвсем добре и внася възражение срещу подобна употреба на показанията на прокурорските свидетели, но съдията го успокоява с думите, че по въпроса ще разговарят допълнително накрая. Обвиняемият вади нов документ от прокурорската папка с нечии показания за картечни гнезда по покривите в стария град, за въоръжени униформени лица, кръстосващи града в джипове и бронетранспортьори, за някакви грабежи, вършени от тях, и за едно изнасилване. Полянич е шокиран и възмутен, какво си позволява обвиняемият, как смее такива лъжи да разказва, а обвиняемият го успокоява, че той лично нищо, ама изобщо нищо не твърди и само чете показанията на някакъв свидетел, който на всичко отгоре не е и негов свидетел, а на "оная страна отсреща", сиреч на прокурорите. Ще ви прекъсна, предупреждава съдията Мей, говорите един през друг и преводачите не могат да насмогнат. Дали все още свидетелят твърди, продължава след кратка пауза обвиняемият, че от Дубровник дори с пистолет не било стреляно срещу югославската армия? Не, нито дори с пистолет, възмущава се свидетелят. Обвиняемият започва пак да чете нещо, този път за десетки артилерийски залпове от позиции в стария град срещу югославската армия, и то в ранните часове на паметния 6 декември, на което свиделят невъздържано реагира с квалификации от рода на гнусни лъжи, предназначени да изопачат истината за деня на най-голямата трагедия на Дубровник в двехилядната му история. Ама успокойте се, казва свидетелят, аз нищо не твърдя, аз само ви цитирам, какво други ваши съграждани са написали, аз само ви чета от показанията на свидетелите на онази страна отсреща, пък дали са лъгали тези свидетели или истината са казали, това аз не мога да знам. И това са сигурно показания на онзи Драган Гаич, полюбопитства свидетелят. Не, успокоява го обвиняемият, това са показанията на някой си Симонович. А-а, и той от същата черга, констатира свидетелят. Обвиняемият възразява, че Симонович може и да е сръбско име, но че в случая става дума за свидетел на обвинението със същия ранг и статут, какъвто е и самият Полянич, така че няма какво да се възмущава. Не, не, не, тук вече ви прекъсвам, намесва се съдията Мей, пак само се препирате един през друг и изобщо не се съобразявате с преводачите, нали си говорите на един и същ език! Ама какви ги приказвате, господине Мей, възразява обвиняемият, как ще говорим на един и същ език, като аз говоря на сръбски, а господинът на хърватски, я го попитайте господина Полянича, да видим, какво ще ви каже! Па толкова години живеем заедно, та се разбираме, смирено потвърди Полянич. А да видим сега какво ще ми кажете за следното показание, продължава въпреки това обвиняемият с нотка на лек садизъм: то е от Стипе Йелавич, по-хърватско име трудно ще се намери. Свидетелят разказва за картечно гнездо в камбанарията на храма "Света Ана" или нещо подобно и за някаква отбранителна линия, в която били интегрирани два бункера от Втората световна война. Обвиняемият бавно чете: "И тогава Ченгия дойде да инспектира нашите части, като посочи, кои да бъдат убити." За какво всъщност става дума тук, пита обвиняемият, Ченгия бе почтен човек, възмущава се свидетелят, прокурорът Найс трескаво чете в своята папка вероятно същото показание, а съдията Робинсън се обръща към обвиняемия с думите: "Господин Милошевич, това е извънредно важен свидетел за защитата ви, ето защо ви препоръчвам да го призовете, като му дойде времето!" Благодаря, господине Робинсън, казва обвиняемият, на мен този свидетел не ми трябва. Какво изобщо имам лично аз или моето правителство в Белград с цялата тази история около Дубровник, мен ми беше само до югославската армия, която свидетелят и "ония отсреща" обвиняват, че била агресор в собствената си държава и не знам си още какво. Последните си минути обвинемият е запазил за два видеодокумента. Октомври 1991-ва, десетина чуждестранни журналисти се разхождат из непокътнатия град, Фил Дейвидсън от лондонския "Индипендънт" разказва за тежкокалибрени картечници и войници в центъра на града и как от покрива на хотела цяла нощ думкало някакво оръдие, та не можели да спят от него. Знам ги аз тях, потвърждава свидетелят, нали аз ги поканих и посрещнах господа журналистите, само че същинската бомбардировка над Дубровник започна едва след като си тръгнаха. Добро, господину Поляничу, казва обвиняемият и пуска втори филм: професор Джон Питър Меър от Нордистърн Илинойз Юнивърсити, архитект. Аматьорски филм, професорът разхожда видеокамерата си по архитектурни паметници из стария град, регистрира незначителни щети по някои покриви, двама работници подменят няколко плочки на площада. Единствената разрушена сграда: библиотеката на сръбската православна църква в Дубровник, изгоряла до основи. Дата на филма: 25 март 1992 година. Свидетелят е недоволен от качеството на филма, освен това професорът явно не познава града и не е знаел какво да заснеме, нека дойде в Хага и той лично всичко ще му обясни. Знае ли свидетелят, какво са 1056 артилерийски гранати върху центъра и как може сградите да си стоят непокътнати, пита обвиняемият. Може, защото това са масивни средновековни сгради, които се крепят една друга, отговаря убедително свидетелят. Да има някой от "приятелите на съда" въпроси към свидетеля, пита съдията Мей. Британецът Ки има. Какво ще каже свидетелят за оръдието на покрива на хотела, пита Ки с неподправения си кеймбриджки сленг. Истината е, че Дубровник беше разрушен както никога досега в двухилядната си история, това е истината, избухва свидетелят. Дали оръдията по покривите не са искали да провокират със стрелбата си ответна реакция, пита невъзмутимо Ки. Не разбирам за какво говорите, какви покриви, не разбирам въпроса ви, сърди се Полянич. Дали оръдията на покривите и така нататък, повтаря Ки. Това са глупости, защо ни е това, къде е логиката, отговаря свидетелят. А дали е вярно, че по площадите били запалени автомобилни гуми, та да сигнализират черните облаци дим на цял свят трагедията на Дубровник?
Това пък кой го е измислил, може и да са горяли гуми, ала гумите на автомобили, запалени от сръбската артилерия, отговаря свидетелят. Повече въпроси към свидетеля няма, остава въпросът, може ли документи на обвинението да бъдат въведени с номер като доказателствен материал на защитата. Може, но само в този конкретен случай, и от него не може да се извлича никакво правило, отрежда след кратко съвещание съдията Мей, с което приключи 131 ден от процеса на века.

Хага, Коледа 2002 година

Жерминал Чивиков