товасамотонякакво

Мога, разбира се, да заявя, че поетиката на Явор Константинов значително надвишава прага на комуникативната рационалност. Защо обаче да не пренеса неговите харизматични есперименти другаде? Там, където носталгията по модерността добива смисъл и дарява удоволствие; там, където претенциозното въображение не смазва. За непознатите с публикуваните в книгата "товасамотонякакво" творби ще посоча, че те са съседни с конвенциите на елегантното бръщолевене у Дилън Томас или на драстичния разпад у Биньо Иванов. Ботаническата/зоологическата образност на Явор Константинов взривява склонения и спрежения, унищожава синтаксиса и пунктуацията (от тях остават отделни "острови"), изобретява нови думи, безмилостно форматира жужащите сцени на езиков "хаос" в неразчленими типографски блокове; авторът се държи непоносимо, но разследва света с финес и опиянение, с някак "отвъдна" дисциплина в работата с zoom-а на поетическото. Пред читателя просияват случайни епифании...
Поне аз познавам някои стихотворения още от публикациите им в сп. "Родна реч" през 1988/89 година.
(Междувременно Явор Константинов завършва НГДЕК, германистика в София и Инсбрук, литературна компаративистика и история на изкуството отново в Инсбрук.) И оттогава им се възхищавам, и ме принуждават да мечтая.
Моля, съобразете с тази красива и опака книга, една от най-хубавите през 2002.

Марин Бодаков





Явор Константинов.
товасамотонякакво.

Издателство Хейзъл.
София, 2002.
Цена 3 лева.