Векът на Далчев
Любомир Далчев е от малкото творци, преживели почти цяло столетие. На 27 декември 2002 той трябваше да закръгли 100 години. Не е лесно, но безспорно е любопитно да се проследи в цялост толкова дълъг творчески път, започнал през 20-те на ХХ век и продължил до началото на ХХI (20 юли 2002). Още през 30-те и 40-те Далчев се откроява като търсещ художник, различен във всяка следваща композиция. По-късно, в монументалните си произведения, той намира същността на формата в обобщаването и уедряването й, в декоративната й структура и експресивност, без да скъсва с реалната действителност и без да стига до схематизация.
Скулпторът придава ново движение, нов обем и пластичност на формата, която изследва и преобразува във времето. Занимават го и пластични проблеми, като материала, композицията, движението, мащаба, както и мястото на произведението в архитектурната среда.
Говорим ли за Любомир Далчев, освен на монументалната скулптура, трябва да отдадем внимание и на малката пластика, портрета и голото тяло, които създава след 40-те до 1979, когато емигрира в САЩ. След това, според сведения на гостували му негови ученици, той прави само рисунки.


Любомир Далчев е роден в Солун през 1902. През 1914 заедно със семейството си се премества в София. Братята му също са белязани с дарование - Атанас Далчев е известен поет, а Борис - архитект. Често те реализират съвместни проекти.
През 1926 Далчев завършва живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов. Но след няколко участия в изложби с живописни работи той решава да се отдаде на скулптурата. Този избор е предшестван от специализации по скулптура при проф. Лупи в Рим (1927) и по пластична анатомия при проф. Анри Мизи в Париж (1929).
Прецизните живописни работи на Далчев не биха издали намерението му да отдаде живота си на скулптурата. Явно е, че цветът не е бил достатъчно въздействащ за него, а двуизмерността на платното не го е удовлетворявала. Желанието му да изпълни пространството го е тласкало към скулптурата. Пръстите и сетивата му са усещали по-силно формата, когато е триизмерна, материална.
В живописта на Далчев формата е ясна, чиста, подчертана с плътен контур, а от фигурите му струи живот, виталност, сигурност. Това разкрива ранната му любов към куатрочентистите и изкуството на Ренесанса. То дълго е критерий за него и в скулптурата, в която постига ясно подчертаване на силуета и изчистеност, близка до декоративната. Водещо е желанието за опознаване на пластичната форма. Тя може да се развива от пълното подражаване на природата, до нейното стилизиране и свеждане до знак, но винаги в основата й стои реалността.
В ранните си скулптурни работи Далчев изхожда от академизма, като постепенно стилизира и обобщава формата, за да достигне по-късно до абстрактни решения. Още в първите си голи женски тела "Движение" и "Жена, която се съблича" (1933) той се увлича от промяната на движещото се в пространството тяло. Скулпторът постепенно преодолява академизма, постигайки умело преливане на формите в единно цяло.
В композициите "Момиче, което слиза", "Седнало момиче" и "Тоалет" (1934) Далчев придава изчистеност на силуета и изящество на движението. Модел за "Тоалет" е млада японка, в която той се влюбва при пребиваването си в Париж. Любовта към модела струи от цялата творба.
Мъжкото тяло "Освобождение" (мостът "Игото", Габрово) е първата голяма поръчка, която Далчев изпълнява, съчетавайки любовта си към Микеланджело и Роден. Но в ранните си работи скулпторът не експериментира докрай с импресионизма. Въпреки че в Париж е изучавал Роден и е познавал от изложби съвременната скулптура, той остава верен на принципа за създаване на здраво конструктивно тяло, с плътна форма, подчинена на главната цел - вярно предаване на движението. Ранните Далчеви скулптури спокойно могат да се впишат в цялостното европейско пластично изкуство, наред с творби на Майол, Бурдел, Колбе.
В портрета художникът си поставя различни проблеми, съсредоточавайки вниманието в лицето, и търси определени психологически състояния. Той деликатно отнема излишното, за да постигне характерните черти на модела, като подчертава очите, устните и носа и чрез тези три акцента изгражда идеализиран психологически портрет. Косата и дрехите са ескизно загатнати. Импресионистичната светлина минава свободно през тях, за да очертае плътността на лицето, от което то става още по-силно и въздействащо (портрети на майката на художника и на д-р Данаджиев).
Посоката, в която Далчев тръгва след интимните женски торсове и портретите, е монументализацията на скулптурната форма. Това вероятно съвпада с редица обществени поръчки, които получава. В тях той доразвива усета си към декоративността и стилизираната мащабност (фигура на Свети Никола, ръба на кулата на БНБ в София).
Декоративно-монументалната скулптурна украса в голямото фоайе на софийската Съдебна палата е едно от най-големите постижения на Далчев. Тук той доразвива проблема за движението, съчетавайки динамичното и архитектоничното развитие на пластичната форма. Върху четирите странични пиластри скулпторът поставя персонификации на трите власти: законодателната, съдебната и изпълнителната. Всяка от алегоричните фигури (Темида, Палача и Законодателя) е разработена различно в отделен фриз.
Върху големите централни пиластри са разположени релефни фризове, които в единен ритъм проследяват ключови моменти от човешкото правосъдие: Първобитния, Соломоновия, Крумовия съд и Съвременния български съд. В композиционните решения на релефите Далчев успешно прилага принципи на възрожденската дърворезба, която високо цени. По-късно той отново се спира на скулптурната украса на Съдебната палата. Създадена след творбите "Бунт" (1962) и "Линч" (1963), тя изненадва с пластичната си форма.
"Бунт" е една от най-интересните скулптури на Любомир Далчев. Деформацията и силата на обобщение на формата тук са най-големи. Изпод монолитната маса от гипс и олово е излязла фигура, която въздейства със своята сила и твърдост. Различаваме едновременно почерка на академичното моделиране и смелото обобщаване на силуета, което придава на фигурата модерно звучене и я прави по-различна от общия фон на поощряваните тогава скулптури в академично-реалистичен стил.
В монументалното си творчество скулпторът се сблъсква с нови пластични проблеми като тези за идеята, образа-символ, пространственото изграждане, материала и синтеза на монументалната творба с архитектурата.
---
Според Любомир Далчев "ако идеята не е реализирана в художествен образ, творбата не може да има въздействие и следователно никаква стойност". Творчеството му е най-ярко доказателство на тези думи. В него цялата образна система служи за постигането на монументалност в изображението. Разбира се, за художник със силно изявено пластично чувство като Далчев, художествена ценност е равнозначно на добре овладяна форма, мащаб, идея, композиция, материал, ситуиране в околната среда. Но за него водеща винаги остава формата.
В монументалните си произведения Далчев се стреми към условност в изображението, уедряване на фигурите спрямо архитектурата или ландшафта, неподвижност на позата, жеста, лицеизраза. Тези признаци залягат в основата на образност, чието единствено значение е да придаде монументална стойност на творбата. Образът в неговите работи не би трябвало да поражда представата за подобна на натурата реалност, а да внушава значима идея, като по този начин се превръща в символ, в обобщение-идея. Далчев достига до идеята на творбата си чрез синтезиране и обобщаване на образа, чрез откъсването му от натурното, академично вярно и подробно разработване на формата, която свежда до образ-символ.
В скулптурната група "Семейство" (1967), предназначена за жилищния комплекс "Искър" (София), художественият образ е сведен до символ. Групата се състои от три фигури - мъж, жена и дете. Интересът е насочен не към психологията на образите; лицата са обърнати едно към друго и сключват вътрешен триъгълник, така че зрителят трябва да обходи творбата от всички страни, за да "прочете" лицеизраза на фигурите. Отсъства и всякакъв интерес към конкретен разказ. Любомир Далчев е намерил далеч по-убедителен начин за естетическо въздействие - сугестията. Трите фигури са обединени, внушавайки идеята за монолитна "клетка": три двойки ръце са вплетени едни в други, три тела изграждат ствола на организма. При това чрез самата архитектоника на скулптурата е обрисувана нежността на жената и закрилата на детето. Много поезия и топлота има в тази скулптура, въпреки че обемите, излети от бетон, са огрубени и уедрени, въпреки че ръцете са неестествено издължени и прегръдката от натуралистична гледна точка изглежда пресилена.
Фигурите в произведението въплъщават една-единствена насоченост на мисълта, чувствата и действията. Основата на многофигурната монументална творба е в общото преживяване, воля и усилие на изобразените лица, сплотени в компактна цялост.
В релефа "Октомври" от Паметника на Съветската армия в София (1953) индивидуалността е съсредоточена във фона, в който са обединени различни воли. Въпреки че е разработено индивидуално-своеобразното във всяка отделна фигура, то не само не е доминанта в композицията, но нещо повече - безусловно е подчинено на общия сплотяващ устрем.
Особено значение за успешното решаване на композицията има проблемът за движението и различните му аспекти, които занимават Далчев през различни периоди. Типизираните герои в композициите му живеят свой живот, но всички те са обединени от обща мисъл и действие. Често скулпторът се съсредоточава върху отделен момент на действието, като го натоварва с белезите на всичко предшестващо и следващо. По този начин той постига особената динамична изразителност на композицията.
Възприетият в нашата скулптура принцип на архитектонизиране на творбата, особено характерен за творчеството на Далчев, намира приложение в изпълнението на пластиките в Перущица (Паметникът на трите поколения (1876 - 1923 - 1944), 1976). Този принцип се изразява в търсенето на конструктивни връзки на фигурите и тяхната хомогенна връзка с плоскостта на стената. Потенциалната сила на обемите, динамиката на движението и психологическото напрежение в релефите от предишните години, сега отстъпват място на монументален силует и по-голяма суровост на формите.
Другият голям мемориален комплекс, работен две години преди това, е пантеонът "Братската могила" в Пловдив (Любомир Далчев, Ана Далчева и Петър Атанасов). В интериорното пространство, редуващи се една след друга, са разгледани сцени от българската история, като всеки образ е сведен до символ.
В "Робство" издигащите се ръце, оковани във вериги, изпълват пространството на нишата - изобразената до тях фигура е смалена, приведена, свита - отделната човешка съдба е незначителна на фона на общото оковаване. "Победата" е олицетворена от жизнено момиче. В "Шипка", както в другите военни сцени, отново е уловен моментът на бой, в който предходни и следващи събития се сливат в едно - настъплението.
За постигане на по-голяма изразителност на образите в комплекса Далчев съчетава бетон, камък и бронз. Материалът за него е от изключително значение. В първичната материалност той открива не плашещо зло или сляпа телесност, а сложен живот и богата изразност. Материалът не е просто градиво - художникът осмисля естествената, стаена в недрата му стихия и вчувствайки се в нея, много по-открито и активно я включва в самия образ. Фактурата и конструкцията на конкретните материали, "душата на материята" стават извор на образни внушения.
Стремежът към извисяване на монументалния образ до символ предопределя съотношението между индивидуалното и типовото. Индивидуалното се редуцира до няколко "щриха", докато типичното се превръща във фокус на творческите интереси.
В монументалните произведения от този период свеждането на образа до символ най-често става чрез алегорията. Далчев разработва алегорията образно, така че да внушава усещането за колкото е възможно по-пълнокръвен организъм ("Плодородие", Варна). Насищането на алегоричния образ с индивидуалността и емоционалния ореол на конкретно човешко същество, отличително за настоящия етап на развитие, предопределя своеобразен художествен процес - на превръщането на алегорията в символичен образ.
---
Изследването на Далчев не би било пълно, ако не се разгледа и неговата преподавателска дейност. От 1945 до 1964 той е професор по декоративно-монументална скулптура в Държавната художествена академия в София, където е възпитал много млади таланти - Никола Терзиев, Георги Радулов, Иван Праматаров, Слава Дерменджиева, Величко Минеков, Галин Малакчиев, Альоша Кафеджийски, Крум Дамянов, Владимир Гиновски...
Събирането на спомените на неговите съвременници, частната кореспонденция, която е водил, са допълнителен материал за изследване.
---
Любомир Далчев обединява в себе си по рядко срещан начин академичното образование, дълбокото познаване на творческата традиция и художественото наследство и отворената сетивност към съвремието, воден от изключителна индивидуалност и дарование.
Той заема особено място в културния ни живот с многобройните си монументи, малка пластика, портрети и голи тела. Когато през 1979 скулпторът емигрира в САЩ, загърбвайки двете си ателиета и добрата си репутация, всички са изненадани. Причините са били обект на ожесточени полемики. Това събитие се свързва с името на Любомир Далчев и днес, като се забравя, че то е малка част от неговия живот и дори не предизвиква съществен обрат в творчеството му. В САЩ художникът не прави скулптура, но това най-вероятно се дължи на напредналата му възраст. До края на живота си той продължава да рисува, като запазва голямата си любов към изкуството.
Интересно би било днес да прелистим дневника на Любомир Далчев, който е водил през целия си живот и особено подробно след напускането на България. Споделял е, че желае да бъде публикуван след смъртта му...

Надежда Джакова

Надежда Джакова е завършила "Изкуствознание" в Националната художествена академия през 2002.