Копенхаген
като Цариградска конференция
- Какво ни избяга от погледа в срещата на върха в Копенхаген?
- Избяга ни всичко, което не е България, и което не е пари. Нашият разговор около разширяването е разговор за пари. И това, което ни обижда, е, че става дума за малко пари. През следващите четири години ще са необходими по девет евро годишно от всеки един от сегашните граждани на ЕС, за да се финансира историческото обединяване на Европа. Самият ЕС вече отдавна не се страхува от цената, той се страхува от последиците от разширяването. Проблемът на разширяването е как ще се взимат решенията в един Съюз от 25 члена. В стария си вариант Съюзът функционира (освен по създадените правила) на базата на това, че участниците се познават отдавна, познават стратегиите си, познават чувствителностите си... През 2004 година идват непознатите и това е страхът...
Така че всъщност три бяха големите въпроси, стоящи пред ЕС в Копенхаген - първо, как ще изглежда ЕС. Конвентът постепенно успя да наложи нещо, което преди изглеждаше спорно - дали Европа трябва да има конституция или не трябва. Сега вече въпросът е каква (и чия) конституция ще бъде одобрена. Второ - какво да очакваме от непознатите, каква е готовността на приеманите страни. И третият въпрос, който дни преди Копенхаген се оказа ключов - проблемът за границите на Европа, проблемът за Турция.
Срещата в Копенхаген се превърна в "Цариградска конференция". Кандидатурата на Турция постави ЕС пред три въпроса. Първият е конюктурен и геополитически. Турция се опита максимално скъпо да продаде участието си в кампанията срещу Ирак. "Максимално скъпо" не значеше пари, а признаването на Турция за европейска държава, която ще получи членство в ЕС - нещо, към което тя се стреми вече 25 години. Другото беше и продължава да бъде отношението към исляма - в каква степен ЕС е готов да мисли себе си като нещо различно от християнски клуб. Третия аспект на отношението ЕС - Турция е чисто демографски. Турция е не просто по-голяма страна от Полша, Чехия или Унгария, тя е демографски много различна от всички нови членове на ЕС. В момента в Турция има повече първокласници, отколкото във Франция, Германия и Великобритания, взети заедно. Така че, приемайки или неприемайки Турция, Европа ще трябва да отговори на най-тежката си дилема: от една страна, населението й застарява и тя ще бъде принудена да внася работна ръка отвън (и дори държави като Германия ще бъдат принудени да гледат на себе си все повече като на имигрантски общества), от друга, политическите мнозинства в страните на ЕС все повече гледат на емиграцията като културна и политическа заплаха. Все повече идеите за мултикултурално общество са повече плашещи, отколкото привличащи.
Това бяха големите Копенхагенски въпроси. Какви са отговорите, като че ли тепърва ще узнаем. Турция получи дата, при която би могла да започне преговори, но в крайна сметка не получи никакви реални гаранции за членство.
По отношение на европейската конституция, по това, как ще изглежда ЕС доста ясно се оформиха различни позиции, различни лагери. Новото е сближаването на Германия и Франция след последните избори. От друга страна се очерта доста разнородна коалиция, която включва Великобритания, Испания, Италия, Швеция - които се страхуват от федерално решение.

- В кандидатурата на Турция не са ли вплетени отношенията Европа - САЩ, подготовката за действия в Ирак...
- В Копенхаген, когато казваха Турция, мнозина разбираха САЩ. И проблемът не е просто Ирак. За САЩ всъщност няма проблем "Ирак". За САЩ съществуват три проблема, които се въплъщават в американското отношение към Ирак - единият е за енергийната зависимост на западния свят.
Вторият, който е много по-важен: САЩ са буквално истеризирани от мисълта, че е възможно масово разпространение на ядрено оръжие извън страните, които в момента го притежават. От тази гледна точка позицията им е, че ако не накажат веднага и бързо всеки първи, който се опита да има ядрено оръжие, то след пет или шест години този процес ще бъде необратим - и в крайна сметка ядреното оръжие ще бъде ползвано не само от държави, ще бъде ползвано от мрежи, от "Ал Кайди". (Едно от нещата, които всички пропускат да видят в американската нервност по отношение на Ирак, е шокът от провала на американските служби за сигурност с пропуска им да предвидят тестването на ядрено оръжие в Индия и Пакистан. Оттам започва тая свръхчувствителност и целият проблем със Саддам е свързан колкото с нефта и проблема за енергийната зависимост, толкова и с това, че Америка иска да демонстрира как наказва всеки, който се опита да получи ядрено оръжие. Това обяснява например американската позиция по отношение на страна като Северна Корея, която буквално е лишена от каквото и да било геополитическо значение за американския интерес.)
Третият проблем на САЩ е Близкият Изток като цяло. Досега американският модел на присъствие в Близкия Изток беше подкрепа за режими (включително авторитарни и до голяма степен теократични), които гарантираха стабилност, главно стабилност на износа на петрол. От тази гледна точка политиката на Америка в Близкия Изток беше точно противоположна на политиката й във всички други части на света, където САЩ влизаха с идеята за демократизация, пряко избрани правителства, подкрепа за демократични движения. Постепенно във Вашингтон започва да се оформя консенсус, че не е възможно това статукво да бъде удържано повече.
Иракският проблем, разбира се, е и пряко свързан с проблема за Израел. Израел никога не е имал такава роля в американската политика, както в момента. Нека си припомним, че САЩ са основен защитник на арабската кауза през 1956 година и всъщност американската заплаха кара Франция и Англия да се оттеглят от Суецкия канал. Нещо повече - през 50-те години в Близкия Изток основното е съревнованието между САЩ и СССР, кой е по-добрият приятел на арабския свят. Американската политика по отношение на Израел винаги е била много, много проблематична. Ако се върнем към 40-те и 50-те години, ще видим, че антисемитизмът е характерна част от американския обществен живот. Докато в момента се наблюдава нещо напълно различно.
Вътрешнополитическите прегрупирвания в САЩ имат огромно значение за американската външна политика.
Британската империя има интереси, Америка има гласоподаватели. Вътрешната политика на САЩ е външна политика. Еврейският вот в САЩ винаги е бил класически демократически вот; в своето голямо мнозинство еврейската общност гласува за демократите; нещо повече - голяма част от лявото въобще в Америка се дефинира през еврейството, специално нюйоркската еврейска общност. Тази реалност започва бавно да се променя, първо през войната 67-73 година, когато изведнъж евреите в САЩ започват да изпитват страх, че това, което се случва на Израел, силно напомня холокоста, спомнят си собственото си мълчание по време на холокоста. Тогава част от много силната лява, но анти-комунистическа американска интелигенция от еврейски произход рязко свива на дясно и това е до голяма степен подтик за раждането на неоконсервативното движение. Това са хора като Уйлиам Кристал, Даниел Бел, като Норман Подхорец, интелектуалци, които идват от много радикална лява традиция. Тези хора през 60-те и 70-те години превръщат американската политика по отношение на Израел в ключова за своя мироглед и за първи път през 80-те години застават не зад кандидата на демократическата партия, а подкрепят Рейгън. Резултатите от това идейно и политическо прегрупиране наблюдаваме днес.
Еврейската религиозна общност и евангелистката десница в САЩ започват, на базата на общото си неприемане на исляма, да създават коалиции, които преди 20 години са изглеждали напълно невъзможни. Културно-политически коалиции. И всичко това е фонът, на който се взимат или не се взимат определени решения.
Поне за мен част от европейското неразбиране на Америка е опитът Америка да бъде мислена единствено в прагматични категории. Америка има същия проблем по отношение на Европа.

- Разминават се във взаимното си разбиране?
- Разминават се в методите си на действие. Робърт Купър, много известен английски дипломат, дълго време външнополитически гуру на Блеър, публикува статия със смразяващото заглавие "Либералният империализъм". Според него днес съществуват три типа държави: неслучили се държави (територии), в които буквално не може да бъде намерен субект, който по какъвто и да било легитимен начин може да организира тези територии; класически държави или модерни държави, такива държави той вижда в Турция, Пакистан, Индия; и това, което той нарича постмодерни държави, главно държавите в ЕС, които са превърнали своята взаимна уязвимост и взаимозависимост в основен принцип, от който получават сигурност. Оттук той заключава, че това, което задължително трябва да прави западният свят, е да има не двойни, а тройни стандарти. Т.е. Франция не може да се държи с Пакистан по начина, по който се държи с Германия, това е просто глупаво. По същия начин Франция или Германия не могат да се държат с Афганистан по начина, по който се държат с Пакистан. Драмата на света, казва той, е в това, че безспорно има голяма необходимост от някакъв империализъм (което на модерен език се нарича държавно строителство отвън), но, първо, никой няма желание да го извърши и, второ, никой няма желание да го приеме. Тъй като самата идея за империализъм е идеологически тотално банкрутирала. А от друга страна степента на разпад и на несигурност става много голяма. Това е пост-колониалната дилема и тя звучи така, как е възможен колониализъм, който не се възприема като колониализъм. По-проницателните критици на американската външна политика обвиняват САЩ не за това, че се намества в различни точки на света, а в това, че се намесва и веднага след това си отива. По този начин Америка не гарантира сигурност, а само регулира хаоса. Това е критиката, но има ли европейска алтернатива.
На въпроса "какво да се направи, как да се направи", Европейският отговор е, че би трябвало да бъде създаден един универсализъм на базата на юридическата организираност - тук е и идеята за международния наказателен съд, и идеята за едно по-силно ООН - Европа иска един правен свят. В рамките на този правен свят е възможно да бъде създаден един глобален ред, в който всеки ще има достатъчно чувство на защитеност именно защото светът е правов. Американската гледна точка към всичко това е, че това е красиво, но е наивно, защото светът не е населен само с брюкселски бюрократи и европейски правозащитници, че Европа си позволява да мисли така, защото знае, че има Америка, която трябва да свърши мръсната работа, ако такава работа се появи.
Основната теза на американците можем да проследим по статията на Робърт Каган, "Американците са от Марс, европейците - от Венера". Той смята, че основното, което се е променило в американо-европейските отношения, е отношението към използването на сила. Ако се върнем в края на XIX век, европейските империи са били много по-склонни да използват сила отколкото младата (и тогава по-слаба) американска република. Идеята за неизползване на сила, казва Каган, идва първо от нежеланието на европейските страни да приемат факта, че винаги и всякога достатъчно решаваща е била военната сила, а не това, което на английски се нарича "мека сила" т.е. силата на културата. Силата на културата не може да подмени тотално необходимостта от решаването на определени конфликти по силов начин.
Основният проблем е дали Европа е морална, защото не иска да използва сила, или играе морална роля, защото няма потенциала да използва сила. Неговата теза е, че Европа заема тези позиции не защото има примерно различна ценностна система от САЩ, а защото има различен военен потенциал. Силният винаги предпочита да говори за сила, слабият винаги говори за някакви правови редове. (Тази теза се споделя само в една европейска държава извън Англия - и това е Франция, с нейната голистка традиция. И затова, всъщност колкото и да е странно, Франция и Великобритания са единствените държави, които се възприемат сериозно от САЩ, като стане дума за военни операции.)

- През пролетта Конвентът ще докладва работата си и Европа ще трябва да решава. Дали няма да вземе палиативни решения, както обикновено?
- Въпросът е накъде ще се насочва енергията. Всяка администрация създава определена инерция. И ако тази инерция е все повече към федерализация, ако на ЕС се даде една конституция, в която посоката е към засилване на европейския център, то независимо от риториката на политиците, след 10 или 12 години на чисто институционално ниво ще има нещо, което много повече ще прилича на Европейски щати, отколкото просто на ЕС като коалиция от държави. Големият проблем ще бъде 2005-6 година, когато новите членове за първи път ще започнат да участват в гласуванията. Ние непрекъснато говорим за липсата на солидарност в Западна Европа, която е изключително егоистична, чието обществено мнение не е запалено от идеята за обединена Европа, но може да има общества, които да са още по-малко отворени към идеята за Обединена Европа като проект... Като общества ние сме много по-егоистични, много по-готови сме да гледаме на всичко, което се случва в ЕС, като на въпрос кой колко ще вземе от кацата. А не как ще изглежда Европа в бъдеще.
- Гледан отвън, ЕС не прилича на нещо споено, а (може би това е измамно) по-скоро на нещо, което при първия трус ще се разпадне. Връзките в Съюза са като че ли предимно на реторично ниво...
- ЕС по някакъв странен начин съществува като риторика, съществува и като бюрокрация. Наистина има една "Брюкселска" Европа. Съществува, мразена е, за определени държави, за определени части на обществата е много по-неприемлива дори от САЩ, защото е напълно непрозрачна. До голяма степен ЕС съществува и като пазар (ако има голям успех, това не е еврото, това е политиката на конкуренция, която беше създадена). Но ЕС вече не може да се върне на позициите на национални държави, защото тези национални държави просто не са конкурентни.
Липсата на общо европейско публично пространство е сериозна трудност в изграждането на Обединена Европа. И на общ европейски политически процес. Няма общ език, по тази причина няма общ вестник, няма общи партии. И в същото време все повече започват да се появяват общи страхове, но тия общи страхове в никакъв случай не спомагат за разширяването.
Ако нещо се случва в Европа - нещо много различно от това преди 10-15 години - това е създалата се пропаст между елитите и обществото. Това е проблем, който виждаме и в България, където елитите (икономически, политически, а все повече съм убеден, че и медиите ще влязат в същата група) биват вписвани в това, което едно време се е наричало мародери, незаконно забогатели по време на войната. В Западна Европа връзката между избрания елит и обществото също все повече се разпада, там има много силни "антиелитни" настроения - един тип популизъм, който е отвъд лявото и дясното. Той е много повече в традициите на класическия популизъм от XIX век. Първо - обществото се мисли като хомогенно цяло. Второ - обществото се мисли като жертва. Трето - появява се една силна конспиративна теория, която ние обикновено свързваме с Балканите - но идеята за заговора на елитите е вече европейска идея. И от тази гледна точка големият проблем на Европа е, че ЕС се е превърнал в "проект на елитите". Именно фактът, че елитите (главно политическите) започват да имат сериозен проблем със своята легитимност, може да доведе до появата на силни протестни партии и движения, които да излязат с много силна антиевропейска позиция и тя този път да спечели. Или - от което повече ме е страх - уплашеният елит, в желанието си да хвърли мост, да се хареса на населението, което според него несправедливо го мрази, сам да започне да разрушава европейския проект.


29 декември 2002

Разговора води Христо Буцев


Иван Кръстев е политически анализатор, директор на Центъра за либерални стратегии
Разговор с
Иван Кръстев