Славка Славова за себе си и
поколението на двете революции
Публикуваме със съкращения интервюто на Светла Фингова с голямата актриса Славка Славова (1924 - 2002), записано за Българското национално радио през 1996 година. Светла Фингова е дъщеря на знаменитата актриса Олга Кирчева, което обяснява изповедалния и откровен тон на разговора. Съкратили сме въпросите и затова монологът на Славка Славова е някак фрагментарен.
Запазваме разговорността на интервюто. Екатерина Дочева, която изключително ни помогна за публикацията, непрекъснато повтаряше: "Ако можехте да чуете записа..."
Убедени сме, че интервюто е важен документ за последните повече от 60 години от историята на България и особено за последните 50 години от историята на нашия театър.
Преди няколко години Славка Славова издаде свои спомени в списание "Театър" под названието "Театър, любов моя!" (вж. броеве 3/4, 5/6/7, 8/9 и 10/11/12 от 1998 г. и броеве 1/2 и 5/6 от 1999 г.). Много от разказаните случки, изживените вълнения, житейските наблюдения, споделения творчески опит присъстват и там. Но едва ли някои повторения ще намалят удоволствието на нашия читател от съблазнителното и богато слово на Славка Славова.
Н. В.

Мога да кажа, че съм имала щастливо детство. И то преди всичко защото имах такива родители. Те имаха чудесен брак, който създаваше чудесна атмосфера вкъщи. Освен това баща ми беше любител цигулар, а пък майка ми се пишеше певица. (Cмее се.) И си спомням, че като се върнеше татко от работа следобед, грабваше цигулката и до вечерта свиреше. Това ми се е набило. Спомням си вечерно време, вече са ме сложили в леглото, и чувам някъде в просъницата си татко как свири на цигулка и как му акомпанира Найден Найденов, на Асен Найденов братът - те и двамата са следвали в Германия. Тогава съм чула "Пролетната соната", Fruehlingsonate на Бетховен, тогава съм чула Кройцеровата соната. Тогава баща ми основа в Бургас оркестър, с който оркестър изсвириха Менделсон - виолинконцерта, мога да си представя как го е свирил баща ми. Но така или иначе го е свирил. Нали така? Един такъв културтрегер... (Cмее се.) После във Варна баща ми, Найден Найденов, Панчо Владигеров и Любен Владигеров са основали "Варненско лято". Някъде към 1970 г. всичките ги повикаха във Варна, направиха ги почетни граждани. Тогава всички те бяха още живи, вече са мъртви... Когато пътувах по линия на Концертна дирекция да правя рецитали тук и там, татко казваше: "А пък Концертна дирекция на "Варненско лято" беше нашият кьошк и главният готвач беше баба ти." Какви ентусиасти! Дошли от Германия и искат тука да примъкнат нещо като Залцбург, като Байройт. Започнах от 6-годишна да уча цигулка. Ненавиждах цигулката, развъртах й ключовете, тя почваше да стърже, майка ми викаше: "Престани, докато се върне татко ти, да ти настрои цигулката! Ще си развалиш слуха." И разбраха, че няма да стане тази работа. И тогава започнах вече да уча пиано с много голям мерак. Двамата учители, при които съм учила, бяха завършили в Лайпциг при Тайхмюлер, един голям пианист. Татко ми, след като започнах да свиря вече по-прилично, винаги ми казваше, като се върне от работа: "Хайде, имаш ли време малко да помузицираме?" Ето на, днеска слушах една вокализа на Рахманинов, аз съм я свирила с баща си. Разбираш ли? Слушала съм от майка ми и баща ми да си говорят за Моиси, за Елизабет Бергнер, бях дете, когато съм слушала да се говори за Райнхард... За Берлин татко казваше: "Другите ходеха по кабарета и по не знам си какво, ние ходехме да гледаме Райнхард и да слушаме Артур Никиш." Е, това е! (Смее се.) От татко съм чула Малер, Брукнер. Той ми е разправял как е виждал с очите си, когато Артур Никиш е дирижирал Брукнер, как след това публиката го чака отзад, дига го на ръце и го носи до вкъщи - така на ръце, в Берлин, за Брукнер. Той пръв е разчел Брукнер. Всичко това се е трупало, трупало в главата ми и ме е оформяло до голяма степен като човек.
Естествено, че в училище участвах във всички забави и бях главното действащо лице. (Смее се.) Или свирех на пиано, или играех главната роля в сценките, пеех и така нататък. И като завърших осми клас, кандидатствах в Музикалната академия. Кандидатствах и класическа филология, защото много ми беше интересно това латински и гръцки - завърших класически отдел в немското училище. Приеха ме на двете места - тогава го позволяваха. И аз започнах така - академия и университет. Германците много искаха (Светле, това не е важно, но на теб ти го казвам) да ми дадат стипендия да следвам биология в Берлин. И мама като каза: "Не, в никакъв случай, война е, Берлин, ние сме преживели 18-а година в Берлин - в никакъв случай!" Беше през 1943 г. Така ми отрязаха крилата за биологията. И започнах да си следвам. Нормално. Станаха бомбардировките, евакуирахме се в Берковица и когато се върнахме, вече беше Девети септември. Един прекрасен ден дъщерята на Орлин Василев, и тя следваше класическа филология (това не знам дали ще трябва да се каже), ми каза: "Момиченце, ако не искаш да те хвърлим тук от най-високата аула, не идвай повече на лекции, смятай се за изключена." Защото тогава изключваха студенти. Аз - с големите грехове: родена в Берлин, завършила Дойче шуле и говореща немски. По-голям враг от това можеш ли да си представиш? Гад, враг, буржоазна отрепка. И аз се върнах вкъщи и припадах, лошо ми е, не знам какво, плач, рев... Татко вика: "Я, моля ти се, си гледай Музикалната академия! Повече, вика, няма да стъпиш в университета." И така. Бях ученичка по пеене на Прокопова и по пиано - на Панчо Владигеров. Заедно с Цонка Митева, която вървеше една година пред мен. Тя - само пеене. И Цонка все прави, струва, закъснее за час. Пак прави, струва Цонка - закъснее. И аз един ден й викам: "Цъне, ма, защо така закъсняваш?" "Ама - вика - да знаеш къде ходя." "Е къде?" "При артистите - вика - при драматичните артисти. Да знаеш колко е интересно там. Да знаеш какви преподаватели имат." (Смее се.) И вика: "Славе, ние с тебе трябва да ходим там, ако ще ставаме оперни певици, трябва да се научим да играем." "Дай, вика, яви се там, яви се там да те приемат." "Бе как ще се явя?" "Бе дай, аз ще те подготвя." (Смее се.) И действително Цонка с каквото се е явила тя, със същото ме нареди и мен. Естествено монологът на Жулиета с отровата, има си хас нещо друго, "Потомката" на Багряна и "Гъските" на Крилов, нали. Така ми наби всички щампи в главата, хубаво ме подготви и представи си, явих се на изпит, те взеха, че ме приеха. Ама без ходатайства, без такова... Отиваш и (смее се)... буф! Тогава там бяха всички: Апостол Карамитев, Георги Попов, Георги Раданов, Розита Сиракова, Никола Динев... Целият ни випуск, двата класа, които после се сформираха от Мирски и Боян Дановски. Огромно влияние върху мен изигра присъствието на Кръстьо Мирски. Той се беше върнал току-що от Бургтеатър, един хубавец, така... Ние му викахме "гръцкият бог", с една прошарена, сива коса, пък млад, нали... И ние масово влюбени в Кръстьо Мирски. И започнахме нашите лекции, а то един елит от преподаватели: Николай Лилиев, Д. Б. Митов, Андрейчин - български език, Роснер - преподавател по техника на говора. Тия хора разкриха светове пред мен. Светове, направо. И тогава си спомням, че Мишо Хаджимишев, който беше режисьор в операта, каза: "Ела да опиташ градинарката във "Фигаро"." Щото ний работихме заедно с операта. Добре, ама къде ти, на мене ми беше хвръкнала вече чивията по тези преподаватели. Това литература, това световна драматургия, това театър, това техника на говора, това български език, дори! Пред мен се разкриха светове някакви. И аз реших, че ще остана в драмата. Нали. Просто те ме подмамиха, въпреки че аз си завърших с отличие и пеене, и пиано. Има моменти, в които жестоко съжалявам за това - не за друго, а защото много по-самостоятелна работа е музиката. Сядаш и си свириш, не си зависим от никого. После в музиката няма думи, не могат да те хванат за някоя думичка и да ти кажат: "Ти си враг." Нали? Пееш си Бетховен, шапка на тояга. Или си свириш Бетховен. Никой не може копче да ти каже. Театралната школа беше две години тогава. Тогава Олга Кирчева играеше Уорън във филиала на "Балкан". И ние като луди вечер ходим и гледаме: "Ах, Олга Кирчева", не знам си какво, как играе... Млади хора! Тя ни направи впечатление, не друг. И един ден Сашо Палиев вика: "Аз ще я изчакам, ще я причакам навън и ще се запозная с нея." И се запозна с майка ти. И след известно време ми вика: "Искаш ли да те запозная с Олга Кирчева?" (Смее се от сърце.) И ме запозна с Олга Кирчева. Даже имам някъде си една снимка - Сашо Палиев, Олга Кирчева и аз. Какви нахали сме били! Някъде по улицата сме я гепили и това е. И когато вече трябваше да завършим, да държим изпит по художествено слово при Владо Трандафилов, той разпредели: "Ти ще учиш това, ти това, ти това..." На мен ми даде Аглавена от "Аглавена и Селизета" на Метерлинк. А даде монолога на Саломе на Оскар Уайлд на Розита Сиракова. А на мен лигите ми капеха за този монолог. Разбираш ли? И тогава Сашо Палиев ми каза: "Ти що не се помолиш на Олга Кирчева да изработиш с нея Саломе. Пък, вика, Аглавена работи с Владо Трандафилов." И аз с всичкия си акъл помолих майка ти и тя с всичкия си акъл се съгласи. И така ме изучи, така, че викам:" Ми госпожа Кирчева, сега..." И тя вика: "А, отиваш и казваш: "Аз реших да се явя със "Саломе". Разбираш ли? Акъла ми го даде майка ти. И отивам на изпита и комисията пита: "Сега ти какво ще ни кажеш?" И Владо Трандафилов казва: "Аглавена и Селизета", нали?" И аз казвам: "Ама не, аз ще кажа "Саломе" на Оскар Уайлд." От което всички се облещиха, разбираш ли? И аз много нахално започнах да казвам монолога на Саломе..."Дайте ми главата на Йоан", нали. Майка ти ме беше наредила на един стол да седна и вече всичко ме беше изучила. Това беше първият вълнуващ, ама истински вълнуващ момент в моята кариера на артист. Свърших - гробна тишина. И изведнъж в тази гробна тишина се чува божественият глас на Владо, който казва: "Брависимо". Разбираш ли? Ей това беше. После майка ти започна да ме затрупва буквално с литература и то не на друг език, ами на руски. И аз й викам: "Бе, госпожа Кирчева, аз не зная руски." "Ще се научиш! Една страница ще прочетеш, втора страница ще прочетеш." (Смее се.) И тя ми даде да прочета една книга за Комисаржевска, това е книга на твоята майка, тя ми даде да прочета тази книга, защото казва: "Ти по някакъв начин ми напомняш тази Комисаржевска, без да съм я гледала." И след това ми отвори очите: "А сега прочети това, а сега прочети това..." Тя ми даде акъл да направя Неточка Незванова на държавния си изпит. Работих с нея, работих и с Краснополска - на Таня Масалитинова майка й. После и се явих и...
Сутринта си казах монолога и следобеда седяхме в задния двор на Народния театър и влезе Масалитинов в двора (ама туй излиза много като хвалба, бе Светле) и се отправи право към мен, защото той беше в комисията, целуна ме по челото и ми каза: "Молодец!"
___________

Хм, какво мисля за живота. Ами аз съм на 72 години и мога да кажа, че откакто съм започнала да мисля, едно 20 пъти съм си променяла мислите за живота. (Смее се.) Имало е периоди, в които съм изпадала в пъ-ъ-ълно отчаяние, безизходица, ад, ужас. Това беше след Девети септември, когато арестуваха баща ми, когато започнаха големите процеси, монтираните процеси, когато ме уволниха от Народния театър, когато се назначих да садя фиданки в Борисовата градина, та ме спаси тогава Стефан Караламбов, този високоблагороден човек, комунист, директор на Младежкия театър, и ме взе в театъра си. Изобщо съм оцеляла благодарение на петима комунисти. На петима комунисти! И искам да ги кажа тези комунисти. Това е Стефан Караламбов, това е Желчо Мандаджиев, Славчо Васев, Дико Фучеджиев и Пенка Дамянова - това са хората, които са проявили такова благородство спрямо мене, че съм оцеляла. Беше труден период. После животът започна малко така да се понатаманява. Хайде, успехи с рециталите, нещо взе да ми се вижда розово. После пак - някаква мрачна вълна ме заля, един такъв период в Народния театър, когато никакви роли не получавах и когато пак по някакъв начин изплувах. Нали съм пусто овен - та все като ме блъсне нещо по главата, аз искам да се изправя пак. Колкото и да съм лаяла и плюла по комунистите - направиха ме заслужила, направиха ме и народна, награди ми дадоха. Хем ме спъваха, хем ме награждаваха. И така в зависимост от това аз ту псувах живота и си казвах: "За какво е този живот, бе, по-голяма гнусотия от живота няма на света." А след това: "То хубаво бе, направиха ме народна". Бях много щастлива, когато ме направиха народна артистка и много нещастна после, когато ми отнеха званието. И след това дойде Десети ноември. Голямата надежда! Митинги, не знам си какво... До Десети ноември си мислех, че няколко души в Народния театър, и не само в Народния, бих ги изправила до стената и бих ги разстреляла в упор. Такива мъки са ми причинявали политически, нали? Кълна се, че веднага на другия ден след Десети ноември всичко това изчезна от моята душа. Цялото ми желание за мъст изчезна. И аз си казах: "А бе я да си гледат работата, да си мрат от собствената смърт, аз съм свободен човек!" Добре, ама веднага след това Васил Стефанов, сегашният директор на Народния театър, ме изфъчка от Народния театър. Той реши, че вече съм станала за пенсия и трябва да ме махне от Народния театър. Тогава изпаднах в пълно отчаяние. И ето: в зависимост от това, какво ми е било в работата, в театъра, е било и моето настроение... Сега, като бях през пролетта на Хималаите, съвсем пък други мисли ме налегнаха, вече някакви такива ангелски мисли ме налегнаха. Защо да има граници по света, защо хората да се плюят и да се убиват и не знам си какво, защо всички хора по света да не заживеем като едно семейство, ама това беше предизвикано от тази грандиозна планина. Там нещо май е пълно с богове и духове с най-добри енергии, които се вляха в мен. В момента, в който стъпих тук на летището, започнах да псувам пак, защото разбрах, че доларът ставал не знам си колко лева. Това е - за живота.
___________

Родила съм се българка и никога няма да се откажа от това, че съм българка. Горда съм, че съм българка, ама за какво съм горда, като се замисля, и аз не знам. Не мога да го разбера. Както не мога да разбера и защо ние винаги много се хвалим с това, че сме били 500 години под турско робство и сме оцелели. Чакайте бе, хора, това за хвалба ли е? Всички около нас са се освободили, какво значи това 500 години един народ да бъде в робство? Какво значи това? Това е резил, най-меко казано! Нали? И затова преди една или две години (нямаше какво да чета от тези сергии, зарити с тази просташка литература - порно, крими и т.н.) какво, какво... взех да чета Захари Стоянов. Ами там ти става ясно защо сме били 500 години под турско робство. Ама ний всички наши борци - хайдути, герои - или сме ги предали, или сме ги убили. Ми вземете самия този факт: ние не знаем къде са костите на Левски. Започна се някакъв спор за костите на Левски: това бил гробът на Левски, тук бил, не, тук не бил, там бил... Чакайте, бе хора, измислете една лъжа, "благородна лъжа". Измислете една лъжа и кажете: "Ей-й-й това е кракът на Левски, защото той навремето си тук е паднал като малък, пък един нож се забил в костта му, пък той... Ето това са на Левски костите! Измислете бе, излъжете! На това място постройте един паметник до небето за Левски. И в критичните наши моменти, исторически все пак българинът да отива там и да си пречиства душата. Не съм ли права? Не, няма такова нещо. Имаше един разкошен разказ от Николай Хайтов "Козият рог". Аз го бях включила в един свой рецитал, а това значи, че като го включиш в рецитала си, ти издъно си го анализирала, нали? Извинявайте, излезе след това един филм "Козият рог". Ама този филм вече се таксува едва ли не като връх в нашата кинематография. Нищо подобно! Ама нищо подобно. Какво беше това? Ако това беше разказ, написан във Франция, от тази Мария в "Козият рог" хората щяха да направят една Жана д'Арк. От една страна сме любознателни, много четем, знаем, мислим, не сме добичета. От друга страна поведението ни е като на добичета, мълчим като пънове, търпим като добичета и на всичкото отгоре сме лоши. Лоши! В буквалния смисъл на думата - лоши.
___________

Що се касае до театъра - веднага искам да кажа: не ме мислете за старомодна. Не! Аз не съм старомодна. И то категорично го заявявам. Второто категорично нещо, което заявявам, е, че разбирам от театър. Няма да започна сега приказката си за театъра с уговорката: "Не знам, може би аз не разбирам от театър." Ми то е срамота, аз съм на 72 години, 50 години работя на сцената. Ако аз не разбирам от театър, кой да разбира? Става въпрос за различни естетически позиции. В никакъв случай не мога да отрека един експериментален театър, където се правят разни щуротии. Но Народният театър, според мен, това е равно на Софийската филхармония, на Българската национална опера, това е класиката на нашата култура. И не може в Народния театър да си позволява един режисьор да каже: "Аз ще направя пиеса по Шекспир"; и да започне да ми префасонирва Шекспир. Чакай, бе, кой си ти, бе? Кой е този диригент, който е префасонирал Девета симфония на Бетховен. А "Ромео и Жулиета" - тя се равнява на Девета симфония. Кой е този, който си е позволил в музиката да промени един Рахманинов. Рахманинов нима не се равнява на Чехов в драмата. Скимнало му на някой, ама Чехов го казал тъй, ама аз ще го кажа малко по иначе, ама по Чехов. Такова нещо, такъв режисьор аз бих го дала под съд. Народният театър си е Народен театър. Там ще се играе Шекспир, там ще се играе Чехов, там ще се играе Елин Пелин, там ще се играе Йордан Йовков. От сцената на Народния театър ще се чува перфектният български език, защото това е нашето главно сечиво - езикът. И когато ти например не знаеш да говориш истински хубав български литературен език, че какъв диалект ще ми говориш, ако се наложи да играеш шоп на сцената. Как ще различиш диалекта от истинския литературен език. Нали? Като знам истинския български език, на който ще говоря, когато играя Шекспир, когато играя Чехов, ще знам да изиграя един шоп от Горубляне, например. Просто изпитвам непоносимост към това неглижиране на текста на сцената. И оттук веднага искам да премина на една много важна тема, която сега е абсолютно запокитена. Приемствеността. Ако аз съм научила едно нещо в школата при онези колоси, които ни преподаваха, десет пъти повече след това научих при Олга Кирчева. Научих как да работя, научих как да се държа в театъра, от нея научих какво значи нашият актьорски занаят. Тя казваше: "Няма по-сложно нещо от актьорската професия. Това е най-сложното изкуство." Защо? Защото актьорската професия се занимава, третира най-сложното нещо на земята - човешката душа и човешките отношения. И аз знам тя как работеше. Тя боравеше с изразните средства на своя съвременник. Това е модерен театър! А не да се почесваш с дясната ръка вляво. Това е! Другото е криворазбран модерен театър.
___________

Какво да кажа за младите? Има моменти, в които ги ненавиждам, има моменти, в които ги обожавам. Сега, като вляза в тролея и видя някой разкрачен младеж, седнал, пльоснал се, дъвче дъвка и една халка му виси на ухото, а в туй време аз съм се хванала, с моите кьопави крака съм се хванала за някое желязо да не падна на земята, ми иде да му фрасна един и да го оставя на място. Нали? После, като се успокоя, си кажа: "Чакай бе, ми ти по-малко ли пъргава беше, когато беше млада." И нещо друго. Двата класа на нашия випуск: класа на Боян Дановски и другия клас на Кръстю Мирски - ни вкараха в Народния театър. В Народния театър, главно актрисите, ни приеха според характера си. Едни ни приеха с пълно презрение, вече смятайки ни едва ли не за уличници, други ни приеха най-благосклонно, усмихнати, с любов. И тогава аз, наблюдавайки това и търпейки невъзпитанието, грубостта, отвратителното отношение на някои по-възрастни актриси към нас, младите, си казах: "Запомни го. И когато един ден ти бъдеш на тяхната възраст, а в театъра дойдат млади хора, помни от какво трябва са пазиш." И наистина аз мога да се похваля, че няма млад човек в театъра по мое време, когото да не съм приела едва ли не като майка. На всички съм подала ръка, с всички съм била любезна, когато са ми искали помощ - да ги гледам на репетиция, да им кажа някоя и друга дума, никога не съм отказала. С всички съм била човек. Това е моето отношение към младите.
___________

Две са причините, поради които категорично съм отказвала да стана преподавател. Едната беше чисто политическа. Казвах си: "Те ще ме карат да ги уча децата да декламират не знам си какви глупости, нали? А аз в туй време ще ги уча как да рецитират Яворов и Димчо Дебелянов." И си казах: "Айде, не ми трябва на баир лозе." Второто нещо, което видимо много ме е стреснало, за да си кажа: "Не, в никакъв случай" - е това, че съм перфекционист. Аз, дето се вика, съм един гаулайтер. И си казвам: "Ами ако сбъркам някой път с някой млад човек, ако му кажа: Я, детенце, си взимай парцалите и си отивай; не си за актриса или не си за актьор." Ами ако сбъркам. Не мога да се ангажирам и с една такава съдбовно речена дума: "От теб ще стане артист, от теб няма да стане артист." Не притежавам педагогически талант.
___________

Как съм получавала роли? Много смешен въпрос - как съм избирала роли. Ми никога не съм избирала, как ще избирам роли. Аз съм била в държавен театър, получавала съм заплата. Каквото ми свирнат, това играя. Понякога са ми течали лигите за някои роли, но не съм била разпределена в тях. Е, разрешавали са да поискаме дубльорство. То пази Боже от това дубльорство. Работиш сам. Как можеш да работиш сам, нашата работа е колективна. Отказвала съм категорично роли - в телевизия и в киното. Там вече, защото - шапка на тояга. Могла съм да избирам. Отказвах до едно време, докато престанаха да ме канят. И разбраха, че аз не желая да участвам, защото към киното нямам никакво отношение. За мен това е чиста техника - умение на оператор, умение на режисьор... В никакъв случай не мога актьорската работа на сцена да я сложа до актьорската работа в киното. Така че в Народния театър съм играла всичко, каквото ми свирнат. Имаше един период, когато влязох в Народния театър, аз изиграх всички момченца и момиченца. Байгън ми беше станало от тези роли. След като родих, гърдите ми бяха пораснали, защото кърмех детето си. И един ден играем една велика пиеса на Караславов и аз играя един велик Грозданчо. Беше дневно представление, детско, а децата не можеш да ги излъжеш. И когато моят колега Васил Стойчев каза: "Ех, синко, синко!", децата взеха да викат: "Е-хе-хе, Грозданчо, Грозданчо, какъв Грозданчо, бе." Тогава аз от сцената се качих при Филип Филипов и казах: "Край! Момченца и момиченца аз повече няма да играя!" И това беше краят на моята детска кариера. Спомням си, когато бях в Младежкия театър, тогава бях уволнена от Народния театър, и ми дадоха да играя Митко Палаузов. Приликата между Митко Палаузов и мен самата беше безумна. Като с индиго прекопирани двамата. И затова аз играех Митко Палаузов без грим, без перука, защото бях подстригана ала гарсон, бях един жив Митко Палаузов. Сега мога цяла епопея да напиша за тази роля, защото, когато отивах партизанин в гората с майка си, нали, децата отдолу ми хвърляха банички, гевречета, понички: да има какво да ям, докато съм в гората партизанин. Накрая това представление свършваше така: стреляха по мен, убиваха ме. И аз падах просната на сцената - убит Митко Палаузов. На първата генерална репетиция, на която дойдоха деца, всички столове в Младежкия театър почти бяха подмокрени - децата се бяха напикали от тъга, от ужас и от страх. Че аз съм убита на сцената. И тогава Желчо Мандаджиев, един чудесен човек, дойде и ми каза: "Не, тук ще трябва да се измисли нещо. Не може децата да ги изпратим така потиснати оттук. Виж какво! Когато се стреля, угасва осветлението на сцената. Ти веднага отиваш в дъното на сцената. В едната ръка държиш граната, в другата държиш един сърп и заставаш като паметник. А зад тебе се спуска едно червено знаме, което ще трепти, и с една грандиозна музика. И така децата да излизат малко по-другояче настроени." Ефектът беше чудесен, децата доволни, никой не плаче, никой не се напикава, няма такова нещо. Един ден работниците не успели да изтръскат знамето - доста дълго нещо, три-четири дена не бяхме играли и върху туй знаме се натрупал прахоляк. Играем "Митко Палаузов", накрая гърмят пушките, аз заставам със сърпа и с гранатата в ръка като паметник, спуска се знамето и върху мен се изсипва един тон прах, от който започвам да кихам. От което целият салон гръмва: "Жив е той, жив е! Браво, Митко-о-о!" Радост неистова в салона (смее се), че съм жива, че не съм умряла... "Той киха бе, киха Митко, бе". (Смее се.) Това е едно мое незабравимо преживяване на сцената.
___________

За космоса си мисля, когато съм в Юндола. Когато гледам звездите в Юндола... Мислех, че никъде няма такива звезди, ама се оказа, че на Хималаите звездите са такива. И като бях на Хималаите, си мислех за космоса и непрекъснато си мисля за думите на една моя колежка Джина Сарова, която каза: "Откъде накъде ние, най-големите простаци, си въобразяваме, че сме единствени на света?". И си казвам: "Какво ли има по другите звезди, сигурно има някакви по-висши цивилизации, сигурно има нещо горе. Не може пък да сме ние съвсем сами и единствени." И си мисля: дали ако някога от космоса някой пристигне тук, няма да успеят да ни налеят нещо в главите. И да усмирят тази наша земя, защото, като си помисли човек, няма кътче на земята, където да няма война, метежи, убийства, арести, престъпност и т.н.
___________

Много, много ми е мъчно, когато мисля за нас, българите. Защо? От една страна аз съм българка, аз съм патриот, такава са ме направили майка ми и баща ми, така ме възпитаваха в училище. Колкото повече остарявам, толкова повече у мен започва да зрее, да се наслоява един яд спрямо българина. Не мога да кажа омраза, защото съм българка. Яд! Яд затова, че българинът непрекъснато ме предизвиква да го критикувам, да го отричам и да си казвам: "А бе, защо сме толкова мръсни ние, българите?" Не ми е приятно, ей Богу, да го говоря това. Защо сме толкова груби, бе? Защо тази просташка тарикатщина? От друга страна - в културата. Ами ние се давим от завист. Забележете този убийствен факт: Борис Христов не е пял в България. Какво ще кажете за това? Ами навремето имаше една велика певица Люба Величкова - Люба Велич - тук не я признаваха, не я бръснеха за нищо. Тя отиде във Виена и стана най-голямата изпълнителка на Рихард Щраус. И то в "Саломе". Такава изпълнителка досега не се е пръкнала. Ами само това ли са примерите? Всички наши музиканти, като отидат в странство, и блеснат изведнъж. Дойдат тука - или нищо не се говори за тях, или ще ги изядат от завист и от критика. Какво е това? И в политиката, за голямо съжаление, при нас съществува тази проклетия. И затова ние не можем да се оправим. Българинът е далеч от понятието "прошка". За мен това е най-великият човешки акт. Прошката. Това, което направиха испанците. Та нима ние не можехме да направим същото. Да кажем: "Бе я си гледайте работата - комунисти, фашисти, седесари, я дайте да си подадем ръка и да си изведем народа от тази яма, в която е потънал." Не, не може! Защо не може? Забележете - от проклетия. Затова, защото сме лишени от способността да кажем: "Прощавам ти, забрави! Било, каквото било!". За мене това е един велик акт. И това е, което ме кара да се ядосвам на българина.
___________

Велико нещо е приятелството. Просто не мога да си представя без приятелство как би могло да се живее. Голям късмет е като попаднеш на истински приятел. И няма по-страшно нещо и по-съсипващо от разочарованието от приятелството. Мога да се похваля с много здрави приятелства. Приятелството ми с Цонка Митева още трае и никога няма да се разсипе. Цонка е тази, пред която винаги най-напред съм си казвала рециталите. Строявах я горе в Младежкия театър на тавана, слагах я да седне на един стол и почвах да рецитирам. И тя ме слушаше, мълчеше и накрая ми казваше, че съм гениална. (Смее се.) И на мене ми порасваха криле. Така ме е изслушвала търпеливо. Миличката Цонка! Всички мои рецитали! Съдбата после ме събра с Таня Масалитинова. Веднъж, аз бях вече стажантка в Народния театър, тя ме настигна по стълбите към една от репетиционните и каза:
"Извинявайте, но аз ви гледах и вие много ми харесахте и аз искам да станем приятелки." Така почна нашето приятелство с Таня, та до ден днешен. Имали сме много критични моменти на разногласия, никога не на тема театър - там сме напълно единодушни, но по чисто житейска линия. Аз винаги съм била скучната, строгата, моралистката, а тя е била бонвиванът в нашата двойка и аз винаги (смее се) съм й чела конско. Но приятелството до днес е ненарушено и даже понякога сме си казвали: "Боже, дали някога няма да изкукуригаме и да се скараме." Е, слава тебе Господи, до този момент това не се е случвало. Другото ми велико приятелство, вече аз това го наричам велико, а пък смея да кажа и приятелство, защото трудно се казва за такъв човек, че може да ти бъде приятел, е Олга Кирчева. Страшно ме обичаше тя, знам това. Но от моя страна имаше и нещо допълнително, нали - да не можеш да възразиш. Аз си спомням, когато започнахме да репетираме "В полите на Витоша" и говорим един чудесен език, т.е. трябва да говорим един чудесен език, ние - едни простаци млади - започнахме да се лигавим: "Какво е това "нели", какво е това "Нели така, нали се казва "Нали така" - дайте да си редактираме текста..." Че като тропна оная ми ти Олга Кирчева с юмрук по масата, като ни викна: "Какво сте вие, бе, какво си въобразявате, че вие ще поправяте Яворов. Ще се казва "Нели". И ще говорите точния текст на Яворов." И ние се смръзнахме. Думата й беше закон. Мога да говоря за още мои приятели... Приятелството носи много нещо. Да отидеш да си изплачеш болката. Аз само като й кажа на Таня: "Хвърли ми едни карти бе, моля ти се." Тя почне да ме лъже - отначало до края ме лъже, разбира се. Но аз й вярвам. Ама не че се правя, че й вярвам. Вярвам й. Защото тя ми казва: "Картата ти е чудесна. (Смее се.) Тука те чака голяма работа. Ау, Славе, големи пари! Идат ти големи пари." Ветрища, никакви пари не идват, нали. Но тя ми го казва и...
___________

Сега, понеже аз съм музикант, много добре знам, че без техника нищо не можеш да изсвириш. Това съм го пренесла и в моята професия. Ти трябва да владееш техника на говора така, както, ако си пианист, трябва да владееш гамите, например. За да можеш да започнеш да работиш една роля, не можеш да си сричаш текста. И аз по принципа на ученето на пиано, същият принцип съм си го пренесла в моята професия. Ако един такт навремето е трябвало да го изсвиря сто пъти, аз съм го изсвирвала сто пъти. Същото правя сега с текстовете си. Аз зубря. На висок глас. Уча текста си чисто технически. Може би го правя, защото дълги години по една или по друга причина (то причината е една де, политическа) не съм имала роли в театъра. Тогава намирах спасение в моите рецитали, които ми запазиха и формата като актьор. Без зубрене как да научиш един рецитал от 45 печатни страници, например... И аз му бях намерила цаката. И това нещо вече стана "метод Славка Славова". И много държа да се знае, че аз съм го съчинила или измислила. Казвам си: днес ще науча тази страница наизуст. И как я уча: един абзац от десетина реда го повтарям 10 пъти - чисто механически. След петия път аз вече съм, кажи-речи, запомнила текста. И не само съм запомнила текста, ами съм и открила някакви такива лампички, които ти просветват за какво става дума вътре. След петия път това започва да става. Това е абсолютно изпитана система от мен. Преминавам към следващия абзац. Минавам го 10 пъти по същия начин. После 5 пъти двата абзаца ги минавам. Отивам нататък след това - и така цялата страница.
Научавам я сутринта наизуст. Вечерно време, като си легна - затварям си очите и много криво-ляво, но без да гледам текста, си го минавам наум. Легна ли си, първата ми работа, ако уча нещо наизуст, затворя си очите и минавам целия текст. Мъчително - припомням си, но го минавам. На сутринта, като си отворя очите - текстът върви като по вода. Един разказ сигурно съм го повторила хиляди пъти. Така, както казваше Масалитинов, че да можеш да рецитираш и пред ревящ лъв в зоологическата градина. Нали? И това да не те смути. До такава степен трябва да си владееш техниката. Така работя всичките си роли. И до ден днешен, когато имам представление, сутринта, независимо колко пъти съм играла пиесата, минавам текста, но не наум. Аз го "въргалям" в устата си, аз го изказвам с устата си. И много, много погрешно смятат някои колеги, че в нашата работа не е необходимо да говориш точния текст. Как така, бе? Чехов го мислил, премислял, поправял, преписвал, правил, струвал, ти няма да му изговориш точния текст. Кой си ти, че няма да му изговориш точния текст? Кой си ти, какво ти дава право да импровизираш върху текста на Чехов. Е, това е нещо, което ме възмущава до дъното на душата, което аз органически не по-на-сям. Нашата работа е един къртовски труд.
Както е един къртовски трудът на един цигулар, на един пианист... И много погрешно смятат някои актьори, че нашата работа е шапка на тояга. Така работя аз. Стефан Данаилов беше получил ролята на Хамлет. И ме среща и вика: "Олеле сестро, едни басамаци, килограмища, как ще ги науча, не ми е ясно." И тогава аз му казах: "Искаш ли да ти кажа системата "Славка Славова". И му я казах. Среща ме след това и вика: "Господ здраве да ти дава. То било велика работа." Ми разбира се, че е велика работа. Нашата работа е и техника. А пък анализът вече, анализът, разбира се, това е и твоя работа, но това е и работа на режисьора. Зависи от неговата концепция. Накъде ще те поведе. Нали? И там имам едно желязно правило. Когато не съм съгласна с нещо, аз само викам: "Добре, добре." Това Татяна Лолова го е откраднала от мен, защото аз й го казах веднъж, когато правехме "Забравените от небето". И тя го "открадна". Аз казвам: "Да, добре, добре." Правя си моето и те мислят, че аз правя тяхното... Разбира се, имахме, продължаваме да имаме чудесни режисьори. Един такъв режисьор е Коко Азарян. Разкошен беше Младен Киселов. Разкошен беше Николай Люцканов, аз с него съм си направила двете мои най-любими роли - Маша от "Чайка" и Аазе от "Пер Гинт". А над всички, като нещо, което се ражда веднъж на 100 години като режисьор, беше Любен Гройс. Един-единствен път съм работила с него. Как умееше, без да бъде тиранин, без да те насилва, да те накара да правиш това, което той иска, да те хване и поведе в своето си русло. Каквото си иска, това прави с теб. Голям режисьор беше той, много голям режисьор. Не може театър без режисьор. В никакъв случай. И не съм се и карала много с режисьорите. Защото например Мирски беше от този тип режисьори - страшно интелигентен, страшно ерудиран, правеше анализи, ама такива, каквито едва ли някой друг можеше да прави. И сега аз ли си бях извоювала това право при Мирски - не знам, но той ми казваше: "Сега ти казах какво искам и оттук насетне прави, каквото знаеш." Той ме оставяше просто да правя каквото си знаех. Но без него не бих могла да правя това. Режисьорът и актьорът са нещо неделимо едно от друго. Е, като се случеше и някой тъп режисьор, спасяваше ме това: "Добре, добре." И понеже той толкова тъп, че не може да разбере после неговото ли правя, моето ли си правя. А колегите - как да кажа. Най съм обичала тези колеги, които знаеха да слушат на сцената и да реагират на твоя начин на поднасяне на една реплика. Когато е направен анализ на една пиеса, когато ти вече си в руслото на една роля, не можеш да изхвръкнеш от тази линия и да хвръкнеш в съвсем друга линия. Но всяка вечер идва така нареченото вдъхновение или дуенде. И според това дадена реплика този път я поднасяш в друг нюанс. Е, Апостол Карамитев беше факир да ти отговори на този нюанс. А това, което съм ненавиждала, е правенето на номера по сцената. И съм се карала с мои колеги. Защото в момента, в който ти направят номер, ти се разсмиваш, аз страшно се разсмивам. И тогава започвам да говоря нещо между смях и плач - някаква истерия, за която се презирам. И ако ми падне погледът долу в публиката и погледна тези очи, вперени горе на сцената, които чакат от нас театър, иде ми да ги избия всичките. Това е една непочтена, нечистоплътна лъжа.
___________

Какво значи красотата на актрисата? Имахме в нашия випуск две-три изявено красиви момичета. И колко странно! Когато се качиха на сцената във втория курс, тяхната красота като че ли изчезна. Физическата красота за мене нищо не значи на сцената. На сцената трябва да имаш красив глас, трябва да имаш изразителни очи, изразителни ръце, ако щеш, изразително тяло. Красотата се преправя с грим. Има триста хиляди такива магии и начини. Даже можеш да си дръпнеш очите с конци, за да нямаш бръчки. И да не те спаси. При нашата работа важи единствено чарът и излъчването, което носиш, присъствието, което имаш на сцената. Това е за красотата. Ако аз съм едно жури, което да избира студенти във ВИТИЗ, никога няма да се ръководя по дългите крака и по красивите бюстове.
___________

А пък що се отнася до нашето изкуство, че е мимолетно. То че е мимолетно, мимолетно е. И това си има и много красивата страна, и, разбира се, и лошата страна. Нищо не може да го запази - нито фотография, нито кинематография. Но в никое друго изкуство, особено при писателя и при композитора, го няма това велико усещане на сцената, че си завладял тази публика, че още малко и ще излезе светкавица между теб и тези, дето са долу. Смехът, който предизвикваш, сълзите, които предизвикваш, гробната тишина, която е предизвикана от размисъл - ти си ги накарал да се размислят. Това велико усещане компенсира това, че нашето изкуство е мимолетно. Вярно е, изчезва. Ние можем да си приказваме: "Ах, тя беше гениална, велика актриса, ах, той беше велик актьор!", никой не го знае. Кой например знае Стефан Гецов каква чудесия беше на сцената, защото Стефан Гецов беше една чудесия на сцената. Аз съм работила много пъти с него. Аз съм се хващала в следното: спирам да играя и започвам да го гледам как той играе. И си казвам: "Боже, Господи!" Във "Вуйчо Ваньо" например това ми се е случвало. Това беше един изключително надарен човек. С всичко! Всичко му беше дал Господ - и глас, и физика, и присъствие - а бе, всичко! Е, който го е видял, видял, който не го е видял, не може да има представа какво представляваше Стефан Гецов. Не успя да се реализира докрай. А това, че го махнаха в разцвета на силите му от Народния театър, това е престъпно. Ти да лишиш Народния театър от Стефан Гецов, да лишиш Народния театър от Мария Стефанова, от Валя Гиндева, от Виолета Бахчеванова - жени в разцвета на силите си, пък и красиви на всичкото отгоре.
___________

Имаме много примери на много способни актьори. И току угаснаха. И като си мисля защо този актьор не успя, та той беше чудесен, сега, на моите години, си отговарям: ами има няколко причини за това. Едната е - това бих искала да го чуят всички млади хора - безсилието да понесеш славата или успеха си. Имаме такива примери, просто не искам да споменавам имена. Блестящо направена роля, струпват се върху тях комплименти и те се главозамаят. И като се главозамаят, какво правят - ударят го на пиене, на живот... А нашата професия изисква най-строга хигиена. Ти трябва да си пазиш дишането, значи не бива да пушиш (ето една от причините да не стана преподавател във ВИТИЗ, защото аз ще забраня на втория ден пушенето), не бива да пиеш, защото най-малкият алкохол вече ти пречи на хубавия говор и ти руши паметта. Ти трябва да си физически здрав, за да можеш да бъдеш добър актьор. За поддържането на тялото трябва обща хигиена. Задължителна е, за да бъдеш добър актьор, за да си запазиш паметта, за да си запазиш говора, за да си запазиш дишането. Без дишане ти не можеш да говориш. И другото, много наши талантливи хора ги съсипа техният отвратителен характер.
Невъзможността да приемат успеха на колегата си. Хора, които без всякаква причина ще те захапят, ще те обидят. Това чувство на грандомания, че те са всичко, а те не са всичко, нали... Трябва да внимаваш да не се хлъзнеш по една линия - алкохол, да не са хлъзнеш по друга линия - грандомания, да не се хлъзнеш по линия мързел - "направих, каквото направих, оттук насетне шапка на тояга". Това е сложна, сложнейша професия.
___________

Човек трудно говори за своите си постижения и трудно мога да кажа какво съм постигнала и т. н. Дали съм се реализирала? Ами то има ли по-лакомо нещо от човешката душа и човешкото око? Разбира се, че не съм се реализирала. Като си помисля: "Ама как така, аз не изиграх Жулиета, бе? Не изиграх Нора. Как така не изиграх Eлайза в тази гениална пиеса "Моята прекрасна лейди" на Шоу. Как не я изиграх? Там, където е проблемът говор и възпитание и оформяне на един човек." Ами от тази гледна точка, мисля си, че нищо не съм направила на сцената. Това е моята актьорска лакомия. Сега актьорската ми лакомия ме е докарала дотам да мечтая да изиграя крал Лир, ама няма майтап в тази работа. Аз мечтая да го изговоря крал Лир - пред микрофон ли, пред какво, но да го изиграя. Защото аз съм убедена, че нито един мъж не може да разбере Лир докрай. Трагедията на крал Лир може да я разбере само жена. И да я изиграе само жена-актриса. Ето, дотам ме е докарала моята актьорска лакомия. Но не знам, ако го изиграя, дали ще се почувствам реализирана докрай. (Смее се.) Може би тогава ще ми се прииска да играя Дева Мария. Сигурно.
___________

Една пролет имах рецитал в Ловеч. Беше божествен ден, в смисъл - всичко нацъфтяло: джанки, дренки, всичко цъфти. И казвам на Каро: "Нощес, като се връщаме обратно, ще спреш на едно място да си набера цъфнали клони." Отидохме ние в Ловеч, свърши рециталът, тръгнахме обратно. То се случи една безумна лунна нощ, ама такава луна, че то като ден. Плюс тези бели цъфнали дървета и светло всичко. Приближаваме се към едно дърво отстрани, чиито клони стигат почти да земята. И аз казвам: "Каро, спирай, ей оттука ще си набера тия клони, защото е много ниско дървото." Спря той колата и аз хукнах към дървото. Цялото дърво беше цъфнало и жу-же-ше. Това бяха милиони мушички ли, какво... насекоми някакви. То се любеше в тази лунна нощ. Разбираш ли? Ама на всяко цветче като че ли беше кацнало нещо, което да опложда ли... какво. И аз не откъснах нито един клон. Разбираш ли?
___________

Аз болезнено обичам природата. Ама болезнено. Тази дума "болезнено" я употребявам точно на място. Не преувеличавам. По същия начин обичам и музиката. Тя ме вълнува по съвършено същия начин. Даже съм имала случаи, когато при моите рецитали работя някакъв разказ и някъде нещо ми се запъне, и не знам как да тръгна нататък и какво да правя, пусках си плочи веднага да слушам хубава музика. И веднага ми потръгваше работата. Сега главният ми помощник е Класик FM. Пусна си го от сутрин до вечер и му слушам цялата музика. И много странно - улавям се как по какъв странен начин свързвам природата с музиката. Когато слушам, например Григ и Сибелиус, сядам ей там, на онова кресло, от което виждам едни борове в градината, това ми е Финландия, тези борове за мен са Финландия, Норвегия, Швеция - имам голяма слабост към северните страни. По-вляво има един кипарис. Като запеят тия пусти тенори - Пласидо Доминго, и Карерас, и Лучано Павароти - този кипарис ми е Италия. И така по един много странен начин свързвам музиката с природата. А те са две велики явления, които се връзват едно с друго. Ето например, когато бях в Хималаите и когато гледах тези снежни исполини - 7 хиляди и отгоре - само Вагнер звучеше в акъла ми. И сега, като чуя Вагнер, веднага Хималаите са пред мен. Тези пусти Хималаи, които и като умирам, ще ми бъдат в сърцето и в съзнанието. И пак там, на едно малко, не мога да го кажа площадче, защото то беше три на четири метра, да речем, с една пейка на едно по-високо място, и оттам се виждаха и отляво, и отдясно, и отсреща седемхилядници, сред тази природа като че ли ме обхващаше същото това чувство, което имах, когато не посегнах да откъсна клоните от онова цъфнало дърво през онази лунна пролетна нощ. И си казвах: "За какво са тез граници, за какво е таз омраза между хората. Какви са тези различни партии-мартии, не знам си какво." Ох!
___________

Трябва да кажа, че често, често съм си казвала: "Дявол да го вземе, за какво съм се родила, за какво живея, какво да правя на тази земя, каква е тази глупост да се ражда човек?". Всеки стига до това заключение, особено когато е отчаян от нещо, когато има някаква несполука в живота си - по-голяма или по-малка. Не може без това, не може без това настроение. Така мисля. Никой човек не може да мине живота си без мисълта, че животът е една безсмислица. Но, Боже пази, не бива да се оставяме тази мисъл да ни завладее. Дори в такъв момент да започнеш едно бърсане на прах в дома си, то вече те спасява от такава мисъл. Дори да вземеш и да полееш цветята си на балкона, това вече те спасява от такава мисъл. И тогава вече всичко добива смисъл в живота ти, нали. И да си изчистиш къщата - да започнем от най-елементарните неща - и да сготвиш една хубава манджа. Или пък да си помислиш за ролята, да си помечтаеш как ще стане тази роля, как ще я направиш. Или пък, ако си вече на моите години, аз съм на 72, да започнеш да обясняваш на внучето си кой е Малер, например, кой е Вагнер. Ето, по-голям смисъл от това има ли? От теб то да запомни Шопен, да запомни думата Моцарт, да се запознае с понятието Бах. В никакъв случай не мога да кажа за себе си, че съм оптимист. Имам пълни черни бездънни дупки в живота си, но... някак си е идвало някакво спасение от най-мъничка, дребна житейска подробност.
___________

Ето, сега е един момент, в който не мога да избегна изфукване - това, което мразя... (Смее се много.) Но понеже трябва да говоря за радиото, сега е съвсем наложително да кажа, че всички техници там много обичаха да работят с мен, защото казваха, че имам изключително фоногеничен глас. И понеже аз не пуша и не пия - това е единственото нещо, което още е останало, и което напомня за Славка Славова отпреди 50 години. Миналата година трябваше да пътувам с такси от нас до гарата. И като трябваше да си платя, попитах: "Колко ви дължа?". И шофьорът, вместо да ми каже сумата, ми каза: "О-о-о, добро утро, мили деца!" Викам: "Как ме познахте!" "Че как няма да позная гласа ви, вие сте "Добро утро, мили деца", нали?". Но забележете, името ми не знаеше. Лично аз обожавах работата си в радиото. Особено четенето за децата - това бяха любими мои предавания. Това, което най-обичах при четенето пред микрофона, беше моментът на импровизацията. Като отидеш на запис, преди това си прочел разказа един-два пъти, за да не правиш технически грешки, и след това ме обхващаше едно вдъхновение пред микрофона, едно особено такова, един подем особен и започвах да импровизирам - в никакъв случай не да променям текст. Е, този момент страшно го обичах. Понякога се изненадвах от самата себе си.
___________

Доскоро не се страхувах от нищо. Единственото, от което се страхувах, беше интригата. Защото човек пред интригата е безсилен и безпомощен. И за да разберете до каква степен от нищо не се страхувах, аз всяка година съвсем сама - някъде в началото на септември, защото тогава е най-спокойното време горе в планината - се качвах на връх Белмекен. Обикаляла съм Пирин със сина си сама, когато той е бил на 10, на 12 години. Сама! Нощно време след запис в радиото, след нощен запис в един - два часа, прекосявах градината като едното нищо. А сега се страхувам от тази ужасна престъпност, която съществува в България. И когато тук една журналистка ме попита: "Не се ли чувствахте нищожество горе, в Хималаите, сред тези планини?", аз и сега отговарям: там в Хималаите се чувствах една богиня, аз тук се чувствам едно нищожество. Тук! Безотказно дълбоко вярвам в съдбата, във възмездието на съдбата и в доброто, което ще те сполети, ако ти направиш добро. Не мога да кажа, че това е някакво религиозно чувство, в никакъв случай. Тази констатация идва от моя жизнен опит. Случвало ми се е понякога да си дам последните стотинки, за да помогна на някого за нещо. И така да си опразня портмонето. Ама няма и два часа и непременно нещо ще ми капне отгоре - или ще ме повикат на запис в радиото, или ще ме повикат на някакво участие. И аз стократно ще си върна парите. Абсолютно вярвам в това! И затова много се въздържам, а го правя - признавам си - да прокълна. Аз кълна, когато ми се направи нещо лошо. Но не мога да кажа, че не ми се връща и на мен след това лошо. Ето това е нещо, в което безотказно вярвам. И ако има някакъв Бог, за мен Бог е това велико равновесие на съдбата. В момента, в който се чувстваш най-нещастен, току ще ти дойде изведнъж някакъв светъл лъч, който ще компенсира нещастието някак си. Някак си ще балансира нещата. И обратно! При най-голяма радост, при най-голямо щастие, току - хоп! - нещо ще те чукне по главата, ще те върне долу на земята и ще ти каже: "Ало, стресни се!"
___________

Воля имам необикновена. Ако трябва да пазя някаква диета, пазя я като войник. Ако днеска съм си казала, че от еди-колко си часа до еди-колко си часа аз трябва да науча еди-колко си текст наизуст, сядам и го научавам. Не знам сега това воля ли е, дисциплина ли е, защото съм завършила немско училище и защото там нямаше шикалкавене. Имам много голяма воля и всяко препятствие в живота ми страшно ме мобилизира да се преборя с него. Мисля, че и това е воля, вид воля. Определено имам воля. И то много силна воля. (Смее се.)
___________

Много шарена работа е човекът. Непредвидимо нещо е, не знаеш от него кога ще изскочи някой двуглав змей и кога ще се прояви като ангел. И това важи абсолютно за всеки човек. Като изключа тези вече крайни личности като престъпници, малоумници и т. н. Аз говоря за обикновения човек. В обикновения човек всичко съществува. Аз съм се хващала в такива абсурди: в един миг мисля едно, в следващия миг мисля точно обратното. И за едното имам аргументи, и за другото имам аргументи. (Смее се.) Имам чувството, че понякога бих могла дори да оправдая убийство. А в следващия момент съм един ангел, дето се чудя на самата себе си откъде се взема туй благородство в мен.
___________

Семейството за мен е най-великото нещо, светая светих. И затова никак не мога да се съглася с едни такива съвременни разсъждения, че бракът, че семейството е някаква отживелица. Бих забранила развода със закон. Щом си се оженил, а и след като си родил дете, нямаш право да се разведеш. Прави каквото искаш извън семейството си, нали, но ти си длъжен да се върнеш в семейството вечер, да седнете на една маса. Това, което сега не мога да понасям, кой кога дойде, седне и започне да яде. Нямаше такова нещо в нашето семейство. У нас имаше закуска, имаше обяд, непременно и вечеря, непременно. Непременно! Аз съм обградена от разведени млади хора, разделени, мъжът живее на една страна, жената живее на друга, ти в това време гледаш тъжните, дълбоко замислени очи на тяхното дете. Отвратително, отвратително!
___________

В два плана някак си изкуството живее в моя живот, в мен, в душата ми, в моята същност. От една страна, аз правя изкуство, е, така де, много нескромно може да звучи... (Смее се.) Моята професия е изкуство. От друга страна пък си подхранвам душицата с изкуство, правено от другите. Като слушам музика, например, като слушам голям пианист, голям цигулар, симфонична музика. Като чета книга на Йордан Радичков... Професия, от една страна, и духовна храна - от друга. Понякога съм се замисляла какво ли бих правила и как ли бих преодолявала тежки моменти в живота си, ако не можех да усещам благотворното въздействие на изкуството.
Нищо друго не може да ти помогне, да те успокои, да те насочи в живота, както една хубава музика, една хубава книга, мисълта на един писател. Изобщо не говоря за живопис, защото въобще не разбирам това изкуство. И не смея да говоря за живопис. За разлика от моя баща, който купуваше много скъпи картини. Имахме картини на Борис Денев, на Щъркелов, на Танев.
___________

Не харесвам в себе си това, че култивирам в себе си компромиса. Защото без компромис не може да се живее. Трябва да има компромиси, малки компромиси - те са необходими. Но голямо усилие ми костват. И понякога си казвам: "А бе, склони малко глава, бе, не може така, съгласи се с другата позиция." И това не го одобрявам и никак не го харесвам в себе си. И винаги ми е носило неприятности. Има хора, които казват: "Аз винаги казвам истината право куме, та в очи." Сега, горе-долу аз съм същият чешит, но не мога да кажа, че го одобрявам. Защото понякога, без да искаш, ставаш безобразно груб. Не може винаги директно всичко да се плеска в лицето на другия човек. Ето, тук е необходима гъвкавост, която на мене за жалост ми липсва тотално. Компромисът е абсолютно необходимо зло. Компромис, когато не преминава границите на почтеността. Компромис в името на някакво разбирателство. Но да отстъпиш от естетически позиции - за мен това е непростим компромис. Да отстъпиш от политически позиции, това е престъпление направо - не говоря за такъв компромис. Говоря за житейския компромис, без който не може да съществува никакво съжителство.
___________

Разбира се, че държа на чуждото мнение, когато ми го каже капацитет като Олга Кирчева или като Крикор Азарян. Но когато един лаик, невежа се мъчи да ми натрапи мнението си, много се извинявам. Тогава аз много дипломатично млъквам. Това е единственият случай, в който проявявам дипломатичност, която тотално липсва в моя характер. Аз млъквам, започвам да гледам неопределено и казвам: "Да, да." И си знам моичкото.
___________

Много обичам публиката. Обичам публиката, щото и тя, изглежда, много ме обича. Много скромничко е това, дето го казвам сега. (Смее се.) Обичам я, когато е в салона и когато усещам как я водя, ама така я водя за носа, както си искам, нали, внушавам й моите мисли, моето отношение към дадена ситуация в пиесата. Когато замлъкне, имаш чувството, че няма жив човек в залата. Или пък когато избухне в смях и когато ти ръководиш това движение на публиката - от сълзата до смеха. Това е единият случай, в който аз умирам за публиката. И после много обичам публиката на улицата, която непрекъснато ме спира, най-хубави думи ми говори, благодари ми...
___________

Когато бях дете, родината за нас беше нещо свято, велико. Всичко това сега така се е изместило. Не че не обичам България. Боже мой! Спомням си първото си отиване в Италия. Това беше 1970 година. То беше голямо събитие - да те пуснат да отидеш в Италия, и то какво - на разходка. Заминахме и на 20-ия ден ме хвана носталгията за България. За "Цар Освободител", за кестените на "Цар Освободител", за тиганите и тенджерите на мама и т. н. Един друг случай си спомням. С Таня Масалитинова бяхме във Финландия, изпратени на един фестивал. На връщане в Хелзинки трябваше да изчакаме една седмица самолет за София. И една вечер, както си бяхме двете в стаята и вечеряхме, изведнъж Таня ми казва: "Славе, ти представяш ли си сега да дойде някой и да ни каже: "Вие не можете повече да се върнете в България и трябва да останете във Финландия." И аз съвсем спонтанно казах: "Веднага ще се самоубия." Такава носталгия за България, такава любов към България - с всичките безобразия комунистически в България - лагери, затвори, процеси, от които аз съм вкусила, ама така, до дъно съм изпила комунистическата чаша. Обаче сега - не знам. Не ми се удава случай да пътувам извън България и не знам какво бих усетила. Но сега са повече нещата, които ненавиждам в България, отколкото нещата, които обичам.
___________

Аз съм перфекционист в своята си работа. Това е една от чертите ми, които моите близки не могат да понасят. Работя за самата си работа. И в миналото, в тоталитарно време, не можех да понасям следния израз (идеше ми да цапардосам човек през лицето, ако го произнесе): "Работя толкова, колкото ми плащат." Това е безотговорност, безсъвестност. И аз мисля, че именно тази пораженска философия е една от причините България да стигне до този хаос. Тази безотговорност към отечеството. Да работиш добре въобще, това значи, че ти работиш за родината. Ако ти строиш както трябва, значи строиш добре за родината, ако в един оркестър свириш както трябва, свириш за родината, защото този оркестър ходи и те представлява пред целия свят. Съвсем друг въпрос е този, че е много вярна приказката: "Всеки камък си тежи на мястото." Никъде не мога да имам такова въздействие като актьор, което имам тука. Тук играе голяма роля езикът. Докато с един пианист, един цигулар, един певец е нещо съвършено друго. И въпреки всичко, и въпреки всичко аз смятам, че тук, когато си човек, който се занимава с изкуство, тука е мястото, където ще можеш докрай да се развиеш. Защото на теб като чувствителна натура ще ти въздейства и здравецът, и мушкатото, и геранът в двора, и кравата, и овцата, и всичко... и волската кола, и чановете, ако щеш.
___________

Аз сега много често се изпускам да кажа, че по-голяма мръсотия и по-курвенска работа от политиката няма на света. И въпреки това не мога да кажа, че стоя вън от политиката. В никакъв случай не мога да остана без позиция при дадени обстоятелства. Не мога да си представя, че мога да бъда неутрална. Непременно трябва да бъда или от едната, или от другата страна на барикадата. Въздържам се да дам някакво мнение или да отсека: "Един човек на изкуството не бива да се занимава с политика." В никакъв случай не мога да го кажа. Друг въпрос е да влезеш в изпълнителната власт, между действащите политици. Аз мисля, че човекът на изкуството там няма работа. Той своята позиция я изразява чрез своето изкуство. Но трябва непременно да имаш някаква позиция. Не можеш да седиш неутрален. Неутралитет в случая според мен е едно непростимо еснафство, което не мога да приема.
___________

Какво мисля за българския мъж? С други думи какво мисля за Ганю. Ганю си е Ганю и си е въобразил, че на света няма втори любовник като него. Което никак не е вярно. Щото сърбите оспорват това можене на Ганю, нали? (Смее се.) Сърбите казват, че те държат първенство. Те са същите простаци. Българският мъж, според мен, е много груб, може би това е останало насадено още от турското робство. Той смята, че жената трябва да бъде робиня. Винаги съм си мислила, че тук е изиграла голяма роля и нашата история. Ние никога не сме имали рицарство, не сме имали рицари, където жената е била издигната в култ. Кавалерство? И дума да не става. Никак не мога да бъда ласкава в характеристиката си за Ганю, българския мъж.
___________

Много често си спомням една мисъл на Константин Паустовски. Една журналистка му казала: "Ах, вие сте толкова деликатен и очарователен, че сигурно нямате никакви врагове." На което той отговаря: "Извинете, аз не съм такъв подлец, че да нямам врагове." (Смее се.) Та и аз сега искам да кажа, че пред хората, на които държа, които ценя, пред тези хора аз искам да бъда до край съвършена и изрядна. Но има хора, за които ми дреме какво си мислят за мен. Аз ги презирам и нямам нищо против и те да ме презират.
___________

Обличам се във възможните най-тъмни и мрачни тонове. Любимият ми цвят е черно и аз най-често ходя облечена в черно. В този цвят се чувствам уютно, чувствам се облечена, чувствам се, доколкото мога, елегантна. Обичам съчетанието черно с кафяво. Обичам донякъде тюркоазеното зелено. Но черното преобладава.
___________

Ако сега започна живота си, но имам сегашния акъл, бих се занимавала с две неща - или с медицина, или с музика. В никакъв случай с театър. Защото това е най-несамостоятелното изкуство. Ако бях пианистка: сядаш, свириш от сутрин до вечер, усъвършенстваш се, от никого не зависиш, правиш си концертите и т.н. Моят баща много мечтаеше да следвам медицина, да превърне един от нашите имоти във Варна в клиника и да лекувам там бедните хора без пари. Медицина или музика - това бих правила.
___________

Оттук нататък мечтата ми е вече абсолютно неосъществима - да пообиколя малко света, да видя Исландия, да стигна до Шпицберген, да отида в Антарктида (Соломон Паси обеща, ама няма да си изпълни обещанието), да видя Китай, Япония. Ето това бих направила и това би направила всяка актриса в Америка, ако беше толкова много работила, както аз съм работила. Щях да имам сега такива пари и такива възможности, че да го осъществя.
___________

От суеверие няма да кажа, че съм нещастна. В никакъв случай. Разбира се, че съм щастлива. Самият факт, че имам 10-годишно внуче, че синът ми е здрав, прав, снаха ми работи. Да, разбира се, грехота е да кажа, че съм нещастна. Но, разбира се, има неща в моя живот, които ме правят дълбоко нещастна. Някой път, като се замисля, че ги няма вече мама и татко. Вече няма кой да ме пита: "Уморена ли си?" Като си помисля, че го няма мъжът ми - тази самота, безпомощност... И веднага отпращам тази мисъл и си казвам: "Как така? Нали имам син, нали имам внуче, снаха..." Смесено е. Има моменти, в които изпадам в дълбоко, дълбоко отчаяние, което е предизвикано от някакво страхотно чувство за самота. Както казва Шоу: "Много е приятно да бъдеш сам, когато не си самотен." Нали? А аз много често напоследък започнах да изпитвам самотност. Самотност. В истинския смисъл на думата. И това е нещо, което ме прави много нещастна. И тогава може да ме спаси само и единствено, пак казвам, природата и музиката. Природата, уви, вече не, защото в такива моменти, ако ми бяха здрави краката, ще се вдигна, ще отида на Витоша. Сега не мога. Това страшно ми тежи. Музиката - това е.
___________

Тоз наш много тежък живот - на моето поколение специално. Една война, два преходни периода - меко казано, две революции. Тежък живот по време на комунизма, тежък живот по време на войната, тежък живот. Всичко това нас ни е направило много скромни. И като че ли не мога да кажа и кое ми е съкровеното желание. Колко интересно! Снощи минах по "Граф Игнатиев". И от двете ми страни блестяха витрини. И колко странно! Аз, на моите дърти години, поревнах за някакви си дрехи, които видях по тези витрини. Просто ми се прииска да си ги купя и да се облека в тях. Разбира се, това по финансови причини сега е абсолютно неосъществимо. Но ни най-малко не се почувствах нещастна, че не мога да осъществя това свое желание, защото нашето поколение сме едни много, много скромни хора. И затова ми е трудно да отговоря кое е съкровеното ми желание.