Плитък гроб за социализма

Яйцата за карамела ги носеха от УБО.
Антикаджиев

На 37 години съм и (за съжаление), както автора на тази книга, мога да кажа: "Аз познавах тези хора". Познавах ги, разбира се, както ги познавахме всички, които израснахме в епохата на узрелия, сочен и вкусен социализъм. Който възразява - да спори с автора на тази книга. Аз не искам. Мисля, че ще бъде някак нелепо. Все пак съм изгледал всичко от "Всяка неделя". За "Капитан Петко войвода" и "На всеки километър" да не говорим.
Едно от нещата, които много ми липсват в литературата и публицистиката от последните 13 години, са текстове, които да могат да отговарят на хипотетичния въпрос на едно дете, родено например на 10 ноември 1989 г. в България: "Какво е това социализъм? Как живеехте там, тогава, в Него?" Това дете вече е на тринадесет и освен че се вълнува от секса, както си му е редът, вече сякаш може да формулира и подобен въпрос.
Книгата се чете смущаващо лесно и бързо.
Тя е населена с образите от моето детство, от младостта на родителите ми.
Населена е и с всичко, за което продължаваме да мълчим, според мен, от срам:
- прекършените съдби на хората с дух за лидерство, оформен в здрави семейства, търговия и естествено отворените граници;
- преглътната обида и слугинажът с усмивка;
- масата на Вазов, върху която рицарите на провинциалната ни индустриализация (или индустриалния ни провинциализъм) почиват сред "актьорите" и местната провинциална "върхушка";
- "министърът на вътрешните работи" (обикновен насилник, естествено), но и комшия, както всички в този вкусен и малък свят, у който можеш да отидеш по пантофи (ето откъде са тези пантофи!), за да се изповядаш, че си пил ракия с "враг на народа". В Лондон... и Той да прости;
- колективните пътувания в "чужбина", откъдето задължително трябва да се върнеш с някой символ на омалоуменото си битие: "...90 души - 109 финландски масички...";
- "Правителствена" болница, "почивни станции", стол... (с намаление, естествено);
- когато получаваш разрешение от Живков, за да си купиш "Мерцедес"...
Ходеща мизерия, институционализирана бедност - какви хора отглеждат такива човешки отношения?
И във всичко това трябва някак да оцелееш... да имаш близки... да обичаш... да отгледаш деца... и те да бъдат достойни хора... Как става това?
"Допълнителна привилегия беше, че при излизане в чужбина удостоените със "звание" можеха да закупят още 150 долара над полагаемите им се за редовите български граждани."
***
След книги като тази (нека да има повече от тях) съм склонен да мисля, че преходът у нас ще приключи, когато децата пораснат достатъчно, за да прозрат колко глупаво, безпомощно и безнадеждно сме живели тогава. И ни съжалят.
По същото това време в училище ще изучават Милан Кундера и Георги Господинов например.

Румен Петров

Послепис към авторите на в. Култура: Прозорците ви гледат точно натам!
Р. П.






Никола Антикаджиев. Аз познавах тези хора. Антикаджиев разказва.
Издателство Слънце.
София, 2002