Около Дерида

Една година след гостуването на Жак Дерида в България следите от това събитие са възстановени в сборника "Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс", който макар и да не съдържа дебатите, съпътствали цялата конференция, събира докладите, четени на нея, и дава много добра представа за начина, по който протече тя. Защото и без самите дискусии текстовете връщат към някакви състояли се разговори, припомнят, отварят, обясняват и по този начин успешно компенсират липсата.
Достойнство на сборника е неговото разноезичие, което в същото време е и единност - парадоксалност, която по свой начин улавя духа на деконструкцията. Какво имам предвид.
Всички доклади в сборника имат за цел да говорят за метода на деконструкцията, за самия Дерида, за конкретни негови текстове. С други думи, те демонстрират познание, разбиране, понякога желаят да спорят, плахо изразяват несъгласие, искат да покажат, че не им е чуждо нито собственото мнение, нито желанието да надградят нещо над тезите на Дерида. В същото време сборникът е много разногласен, защото освен че е среща на множество различни индивидуални гласове, той е и среща на различни традиции - френската, немската, канадската, румънската, македонската, българската... И не че съм склонна да стереотипизирам и да говоря за някакви народопсихологически характеристики, но в текстовете си личат различни обсесии, различни приоритети. В случая, най-общо казано, западните автори са по-склонни да говорят за Дерида и върху Дерида, теоретизирайки в истинския смисъл на думата, докато авторите от Югоизточна Европа хем говорят за Дерида, хем говорят повече за себе си, за страните си, за промените, за политиката.
Това придърпване, това желание за себеизразяване е знак и за травматичността, за трудното осмисляне на случващото се от страна на югоизточноевропейския интелектуалец, знак е за пребиваването му в една особена ситуация - ситуация, която го принуждава да бъде и теоретик, и практик, да бъде и отстранен, и ангажиран.
Но няма нищо толкова чудно, че сборникът, посветен на Дерида, се разслоява по споменатия начин. Все пак този, на когото е посветен, е чудесен пример за подобна съвместимост. Всички помним ангажираността на Жак Дерида с дисидентското движение в Източна Европа, а и четем негови текстове, обвързани с важни каузи на деня, които се появяват в големите световни ежедневници. Дерида не направи изключение и в България. На конференцията той не предложи "неутрален" текст, а представи текст, посветен на смъртното наказание ("Смъртно наказание и суверенност. Опит за деконструиране на онто-теологията") и специално вмъкна тези и около станалото на 11 септември в САЩ.
Въпреки тази тенденция обаче, повечето от включените в сборника текстове на западните последователи на Дерида издават пристрастие към по-представителните му твърдения, към текстовете, в които той обсъжда деконструкцията, писането, превода... Най-представителни в това отношение са текстовете на Жинет Мишо, която прави типично дередиански анализ върху писането на Елен Сиксу и на Хайнц Висман, който в "Може ли езикът да полудее" много внимателно се заиграва с конкретни тези на Дерида и демонстрира детайлно познаване на деридианската мисъл.
Но не искам да абсолютизирам това разделение, защото един Жан-Люк Нанси, да кажем, във великолепния си текст "София и чудовищата" точно както и Дерида смесва философското и политическото, за да открои визиите си за другостта, за погледа, който през лицето попада в бездната, за възможния сблъсък със себе си... Или защото сред българските автори Боян Манчев представя типично философско четене, което не желае да преходи към политическото, независимо че коментарът е върху семинара на Дерида за смъртното наказание.
Все в духа на казаното текстове като "Политики на превода" на Жана Дамянова и "Опитомяването на Дерида: превод, пренос, препис на автора" на Димитър Камбуров демонстрират своеобразна междинност - те хем избират да говорят за деконструкцията, за превода, като явяващ се "на самия праг на всяко четене-писане", за следите, в които писмото се отлага и неговата "неопитоменост", хем, от друга страна, не желаят да избягат от политическото. Жана Дамянова непрекъснато се връща към отношението превод-политика, към въпроса не е ли преводът в основата на много културни, че и междудържавни неразбирателства, на войни дори. Димитър Камбуров изследва и пита за употребите и злоупотребите на/с името деконструкция, интересува от вината на "измисляча", иска да знае станал ли е светът друг след Дерида, изследва хоризонта и предела на деконструкцията и настоява, че "за да добие една теория значение и способност да променя, тя трябва да постигне прием в достатъчно масови публични среди и дискурси".
Но все пак най-характерни за насоката да се политизира и през Дерида да се говори за друго, в сборника си остават текстовете на Ивайло Знеполски, Михаил Неделчев и Александър Кьосев. Всички те са много вгледани в посттоталитарната ситуация не само в България, но и изобщо в Източна Европа. Тръгвайки от въпроса по отношение на какво един дискурс се явява чудовищен, Ивайло Знеполски говори за "чудовищността" на политическите дискурси на посткомунизма, дефинира левия и десния дискурс и откроява деконструкцията на политическото. Михаил Неделчев пише за българските и балкански вини и покаяния и за логиката на истинската церемония на прошката и покаянието. А Александър Кьосев се обръща към начините, по които посттоталитарният човек може да се справи с комунистическото си минало, с неговата чудовищност, проектирана в по-широкия контекст на всичко случило се през ХХ век. И което е не по-малко важно - текстът на Кьосев говори и за частното, всекидневното, за лъжите и мълчанието, проникнали в него и изковали неговата чудовищност.
И накрая. Разноезичността в настоящия сборник е пример не просто за трудния диалог между двете Европи и техните конкретни представители, но тя е и пример за трудността на общуването по принцип. Известно е колко Дерида цени Левинас и колко много се позовава на него. В този смисъл ценността на сборника може да се види и в това - да нямаш алергия към другия, да си отговорен за него и пред него, да пазиш другостта му - това е част от наследството Дерида, наложено и тук чрез конкретния текст на Дерида и направените върху изследванията му прочити.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс.
Съставител Ивайло Знеполски.
Издава Дом на науките за човека и обществото.
София, 2002.