Загадката Иван Георгиев - Рембранд
Името му е известно на малцина ценители. Сигурно той е единственият изключително талантлив български художник, никога не излагал приживе свои произведения. До края на януари в галерия "Артамонцев" може да бъде видяна неговата втора ретроспективна изложба, след като три години след смъртта му - през 1994, негови творби са показани в галерия "Витоша". Но и след тези прояви неизбежно остава въпросът: защо един от най-талантливите съвременни творци доброволно се е обрекъл на самота и неизвестност?
Донякъде можем да намерим обяснение в обстановката през 70-те, когато за художници с по-освободен начин на работа е било трудно да участват в изложби. Максимилиян Киров дава яснота по въпроса в сп. "Изкуство" (бр. 50-51, 1998), като изтъква важни причини - смъртта на майка му, към която художникът е силно привързан, свенливостта му и може би съмнението в собствените качества, което неизбежно съпътства най-надарените. Но отчитайки тези факти, критикът е наясно, че те не изчерпват цялата истина за това радикално решение.
Известно е, че след завършване на Академията (1966) като награда за отличен успех и показана надареност, Иван Георгиев е изпратен в Германия. След завръщането си, макар да работи упорито, той не излага, а избира друг път. В Германия, сред музеите и ателиетата, разбира колко изостанала е родната живопис от европейския творчески процес. Изучава постимпресионистичната техника, после интересът му се насочва към ранния немски експресионизъм. Художникът създава в тази естетика оригинални творби като забележителния "Портрет на мъж", открива и пределната синтетичност ("Руми"), за да стигне до обобщения експресивен изказ в творбите си ("Дървото и къщата", "Плодове в купа"), няколко композиции с голи тела... В края на живота си създава няколко сложни нефигуративни творби - "Импресия", "Поглед в синьо", "През прозореца".
Изживял творчески постиженията на модерното изкуство, Иван Георгиев е създал оригинални творби, съизмерими с върховете на следвоенния авангард. Те го поставят в напълно самостоятелна позиция в еволюцията на съвременната българска пластична култура, отреждайки му видно място. Вглеждайки се в най-значимите му произведения, откриваме силно мистично чувство ("Простор на душата", "Окото"), а мистицизмът предполага отричане от благата на този живот заради радостите на отвъдния.
Изборът да не излага художникът е направил не само за да удовлетвори морална потребност; той прави това, за да спаси пътя, който е решил да измине и да пренесе живота си във вечността на духа, към което в края на краищата се е стремил. И ако трудно го разбираме, то е защото ценим ума, а не духа. Който си остава езотеричен.

Мария Андиркова