До г-жа Копринка Червенкова
Вестник Култура, София

Г-жо Главен Редактор,
На 2 декември 2002 г. в Бургас представих сборника разкази на Алек Попов "Ниво за напреднали".
Книгата на Попов повдига тежки въпроси, свързани с непосредственото бъдеще на нашата проза, нетретирани досега по такъв директен начин от нашите млади белетристи. България, както и да го усуква човек, навлиза в съвременната планетарна култура, и пред нас виси като острието на гилотината въпросът ще станем творческа част от света, или ще продължаваме да поучаваме планетата колко сме велики в своята ксенофобска изолация. На откриването имаше много ученици от гимназията, които така зряло реагираха на събитието, че ме убедиха, че разбират какво идва и го одобряват.
Предлагам Ви за печат част от това, за което стана дума на срещата. Ако не съм успял да го представя добре, карай да върви. Няма никакъв проблем!

Ваш (Заформянчо):
Атанас Славов



Ниво за напреднали

Алек Попов. Ниво за напреднали. Издателство Звездан. София, 2002.

Цял живот съм проповядвал какво не трябва да бъде. А когато дойде това, което трябва, оказа се, че не съм подготвен да ви обясня защо е прекрасно и защо трябва да си купите тази книга и да я прочетете три пъти, колкото и да ви измъчи.
Ще стрелям напосоки.
Първо - хуморът. Чета и не мога да престана да се смея. Един млад гадняр открадва международна стипендия за адаптация на видни млади български творци в Америка, без да знае английски. Попада в една дупка на нюйоркско негърско гето с планина от консервни кутии за трите месеца времетраене на престоя си (толкова е срокът на стипендията му). Следват истерични перипетии! Яде, пърди, хваща гонорея, надебелява с 50 килограма и се връща. Оказва се, че стипендията е учредена от богат българин емигрант. Той знае, че промяната у нас сума ти време нищо няма да промени, и на аванта ще са пак гадняри от всякакъв род, и така си отмъщава за загубената си младост в България. На новите гадняри на България.
Второ. Гротеската, иронията, триковете. Например българският експерт по деконструкцията в литературата, който открадва колелото на селската пощаджийка, за да стигне навреме за конференцията с Дерида в София и се изтриса в крайпътните драки. Българският еквивалент на обожавания от софийските комплексари Дерида. Направо ще ви се обърнат червата с ухиленото очакване, откъде ли ще ви сервира по врата Алек следващия си петак.
Рисунъкът. Кристална лаконичност! Непостигнати в съвременната ни литература пейзажи, интериори, двигателни кварки от жестове на героите.
Фабулата. Ах, Боже мой, това фокусничество! Сякаш китайски факир кара колело с ръце надолу с главата и жонглира с босите пръсти на краката си. С японска ваза, топка за пинг-понг, бейзболна бухалка и четири бутилки пещерска ракия. Ето ви пример! Един клошар спи върху протрит дюшек с 4 милиона английски лири под мост на Темза. Сере на място, за да си пази парите, а японски туристи го снимат за спомен от отсрещния бряг, и полицията го храни, за да върви бизнесът на туроператорите. И няма в какво да сложи парите от дюшека и да избяга! Не може да мръдне! Вие кажете сега накъде ще извъртите фабулата!?!?!
И с това навлизаме в голямата картина. Отваря се големият екран под кисканиците на недоумението.
Парите нищо не са, ако не можеш да ги използваш.
Това е.
Нищо! Седиш на дюшека.
Представете си сега ларгото на Бургас оттука надолу до гарата. Ама то не е нищо! Бургас е богат. Представете си ларгото на умиращия Сливен, където живея: 300 метра улица с мраморна настилка и 42 кафенета от двете страни. По всяко време на деня пълни с мързеливци, които искат да отидат в Америка да станат много богати.
Цяла България си представете, която иска да отиде и отива... Къде? Оставете НАТО, оставете Европейския съюз. Става дума за голямото "Къде?". Ще ви кажа. Това лято ми дойде на гости от Америка сватът ми с жена си и децата. Той е брокър. Продава и купува инвестиции. Бивш министър на финансите на щата Пенсилвания. Ходим с него между сливенските кафенета и той мълчи. Когато аз му отида на гости във Филаделфия и вляза в семейната стая на дома му, той стои пред телевизора и пак мълчи. Включен е "Бизнес"-каналът, и Дейв гледа движението на борсите по света. Всеки час може да възникне ситуация, при която да трябва да прехвърли инвестициите си, да продаде, или да купи акции. Не знае да играе табла, нито шах, нито бридж, няма любима музика. Чисти детелините от идеалния райграс на огромния си двор. Вечер пие две големи водки, за да се разтовари от напрежението на самотата. Като млад е започнал отникъде. Осигурил е петте си деца и безбройните си внуци по най-стабилния възможен начин. И от четвърт век седи на дюшека.
Натам сме тръгнали. Няма връщане назад. Ще получим - всеки от нас, който реши да го постигне - шашмаджийски докопана стипендия за настаняване в САЩ. Ще седнем на скъсания дюшек с милионите и ще си чишкаме между краката, защото няма да смеем да идем до отсрещния тротоар за един сандвич, да не ни ги откраднат.
На стр. 112 от тази книга стои ключът за разгадаването й. Присъдата срещу нашето "Днес". (Цитирам) "Това съзнание на посветеност и едновременно за безопасна отдалеченост..." създава душевен комфорт. Повтарям: "Хем посветеност, т.е. хем си мъдрец на мъдреците! хем си се скрил на село между каците с киселото зеле, някой да не те заговори на публично място и да се види какъв си бунак!" Но с това свърши! Умря Марко. Умря сивата магаричка. Няма я Йовковата бяла лястовица на жицата, дето лекува всички болести. Тук и сега някогашният йовковски Моканин е заменен с Русия циганин, който продава кабелите на националната електрификация и тя, лястовицата, бялото чудо на чудесата, няма къде да кацне. Няма връщане назад. Мечтите на амбициозните лингури по ларгото ще се осъществят. Те ще станат богати щат не щат, и на ларгото ще стоят вече не те, а само мълчащи, оскучени чуждестранни туристи с японски фотоапарати на скута.
Това е новата ни литература - тук, в ръката ми, и явлението е толкова значително, толкова радикално различно от традиционното преживяне на днешната ни белетристика, че е част от най-големия ни литературен прелом от два века насам. И не съм от стеснителните, за да не го кажа. В началото на XIX век българинът чете народни книги (преписвани на ръка) и печатани Александрии, Сказания за видениета на Павел, "Богородица ходи по мъките", "Чудото за Еврейското дете" и пр., и пр. Именно книги, които пораждат съзнание за посветеност с осигурена безопасна отдалеченост. Храни се с изтърдялата мъдрост скрита в мухъла на бабините юклюци далеч от желязната десница на живота. И се появява "Житието и страданята на грешния Софроний" със свирепата реалност на времето си и сцените с истината за гърченето пред местните султани, за да си запазиш животеца. Т.е. съвременна книга за мъките за постигането на каквото и да е това, дето реално искаш да постигнеш в своя живот и за живота на близките си. Влиза в българската литература животът с реалните си проблеми, какъвто и да е той - добър или лош. Два века по-късно отново идва писателско поколение, което за пръв път принадлежи на Българията като своя собствена част от света (от планетата) - без опеката и директивите на руския, или хабсбургския, или немския, или съветския империализъм. И мъката е по-страшна от мъката на Софроний в краката на султана, който го влачи с въже на шията.
Ако щеш!
Това е. Ако обичате да си губете времето с фантазии - добре! Четете каквото сте си свикнали. Но прочетете и тази книга! Ето това иде! И като литература, и като съдба. За добро, или лошо.

27 ноември 2002 г.

Атанас Славов

Атанас Славов е написал една рошава, сърдечна и пряма "кратка история" на циганите, публикувана неотдавна в Ямбол. Големият писател, разбира се, е неподкупен спрямо политическата правилност, когато твърди: "О, неразумни братко мой, защо се срамуваш да се наречеш циганин?". И съответно излага тезата си, че циганите трябва да познават своите минало, постижения, грешки, съвкупността на права и задължения, за да се впишат и прогресират в многополюсния съвременен свят чрез своята си собствена, дълбоко жизнена култура.
Напълно очаквано за този автор, книгата "Светът на циганите" е осветена от здравия разум на антинационализма, който дава моралното право на Атанас Славов да каже: "В моето семейство някой, ако го оцапат, не му хвърляме оцапаните гащи, ами ги изпираме". И да се занимае с произхода, езика, антропологията, етничността... та чак до индустриализацията в живота на циганите, интеграцията и съхраняването на традицията, Холокоста, циганите в комунистическия свят и в Западна Европа...
Работата на специалистите е да преценяват научната прецизност в кратката циганска история, написана от сливенския космополит. Но естетическият му ангажимент с циганската версия на битието заслужава адмирации: защото циганите са последните, към които Атанас Славов би приписал някогашните си стихове от "Порнографска поема": "те не са влюбени, но как се любят"...

М.Б.