Виена или как виртуалното става реално
В невероятно време живеем - седиш си у дома пред компютъра, сърфираш насам-натам и сред безбрежния океан от информация попадаш на страницата на Международна асоциация за нова опера и нов музикален театър. Казваш си: "ето още една група измамници", но я да опитам, да се запиша, нали и аз написах нова опера, може пък да попадна този път на съмишленици! Оказва се обаче, че работата е сериозна - инициатор и учредител е диригентът на известния Иктус-ансамбъл за съвременна музика Лукас Пайрон (за чието великолепно изпълнение в Манчестър'98 писах в "Култура").
Идеята е да се свържат помежду си хора, които работят в тази област - композитори, продуценти, диригенти, певци, режисьори... И да обменят опит, да търсят партньорство, да оформят екипи за копродукции виртуално - чрез Интернет, а веднъж годишно да се организира реална среща - всеки път на различно място по света - там, където се намират гостоприемни домакини. Ние естествено пак сме закъснели - с десет години. Но за наш късмет тази година срещата не бе в Осло, нито Лондон или пък Монреал, а съвсем близо - във Виена, по време на фестивала "Виен модерн" и в сътрудничество с него. Формата е отворена - всеки може да предложи тема за дискусия на кръглата маса, да донесе своите материали за презентация: аудио или видео-записи на нови проекти или постановки вече в ход, да даде или получи информация или просто да сподели проблемите около правенето на съвременен музикален и медиен театър в собствената си страна.
Групата наброяваше петдесетина колеги от САЩ, Канада, Западна Европа, Албания и моя милост от България. Домакините от ВУК - театър (на две преки от Фолкопер), бяха предоставили всички помещения на старата триетажна къща (много прилича на едновремешен хан) и се бяха потрудили да ни осигурят необичайна и разнообразна програма - камерни представления, концерти от фестивала "Виен Модерн", презентации на нови компютърни програми за мултимедиa, дебати по наболели въпроси на реализацията и субсидирането на нови проекти, както и постоянен освежаващ бюфет!
Някои неща бяха интересни, провокиращи, други - не дотам. Американският композитор Ерик Залцман, редовен участник през всичките единадесет години, представи своята моноопера "Касандра" (по либрето на Ева Залцман от Лондон), която бе изпята и изсвирена (на пиано и синтезайзър) от норвежкото сопрано Кристин Нордервал - певица, отдадена изцяло на съвременния репертоар в своите прелитания между Осло, Ню Йорк и... където още я поканят. На сцената бе монтиран и един лаптоп, с който тя умело си служеше, като през микрофон записваше отделни фрази и ги процесираше в реално време - повторения, наслагвания и други в комбинация с пеенето и рецитирането "на живо". Другата продукция на сцената на ВУК-театър бе една колкото новаторска, толкова и спорна форма - опера без певци - "Маркс". Четирима музиканти - съавтори, начело с домакина и водещ на срещата Томас Дежи, разположили звуко- и шумопроизвеждащи инструменти и апаратури върху четири маси, "разиграват" текстове от биографията и цитати от произведения на Карл Маркс, съпроводени от невъобразимо грозен саунд и истерична звукова агресия. Естествено, ние от групата с по-изнежен слух, дискретно се изнизвахме към отрупаното с мезета и питиета фоайе...
За фестивала Виен Модерн нямаме място да говорим, но само едно прелистване на луксозната програма от 300 страници голям формат (твърда корица) и бегъл поглед върху списъка с многобройните спонсори стига, за да ти стане мъчно заради ситуацията у нас и нашата "Музика Нова". Но не е само това - въпросът с парите е банален - залите бяха пълни с хора от всички възрастови групи, които явно възприемат с лекота и горещо аплодират, без сянка от снобизъм Новата музика!
Така беше и на представлението на операта "Лулу" на Албан Берг в Щатсопер - едвам успях да се вредя правостоящ, но голямата изненада бе, че за всеки правостоящ (местата са точно фиксирани) има индивидуален електронен преводач (субтитри на немски и английски), осигурен от австрийския мобилен оператор.
Изпълнението ми се стори перфектно (в главната роля - Марлис Петерсен), понеже не забелязвах намесата на оркестъра и диригента (Михаел Бодер), а вниманието изцяло се ангажираше от сценичното действие - органично, естествено, съвременно, силно театрализирано и облечено в ярка, оригинална сценография. Удивително, как една музика, която допреди 20 - 30 години е предизвиквала спорове и съпротива дори и от музикантите, днес горещо се аплодира и звучи като класика! Как ще ги стигнем? Кога нашите оперни театри ще отворят ръждясалите си врати поне за репертоара от ХХ век, за ХХI да не мечтаем!
Но Виена си е Виена, дори когато на гарата ме изпраща цигански оркестър а-ла Брегович!

Любомир Денев