Никога не се научих да живея
- Господин Хилбиг, вие сте усърден писател, но не ви четат усърдно. Откакто преди повече от 20 години дебютирахте със стихосбирката си, сте публикували повече от 20 книги, при това често силно възхвалявани от критиката. Никоя от тях обаче не става хит сред читателите. На какво се дължи това?
- Смятат ме за тежък и мрачен. Хората не искат да четат такива работи. Не доставям кой знае какво удоволствие.
- Не преувеличавате ли? Една от по-успешните ви книги, "Жените", описва мрачната реалност в ГДР по много комичен начин.
- Да, странно е, че точно това се продава добре. Имам чувството, че сегашните 20-годишни изведнъж са решили да узнаят какво е било това ГДР, какво се е случвало.
- Любопитството им едва ли е за чудене, като виждаме как се поддържа клишето, че ГДР е била зона на еротичната освободеност, във всеки случай на сексуалната разкрепостеност. Така ли беше наистина?
- За мен не беше така. Аз винаги съм се чувствал фрустриран в ГДР. Бях работник и писател, който тогава още не беше публикувал нищо - чалнат тип, което не се харесваше на жените. Освен това излязох от жилището на майка ми когато бях вече на 37 или 38 години. Много странно изглежда, но в ГДР беше трудно да получиш жилище, ако си ерген. Трябваше да си женен. И затова предпочитах да се вмъквам при жени, които си имаха жилище. Аз и до днес не съм се установил за постоянно. Сегашното си жилище в Берлин например наричам "вагон". То и така изглежда, нали? Всичко се търкаля по пода.
- Откога живеете в "Пренцлауер берг"*?
- От 1994 г. Предимството е, че никога не ни повишават наема заради онази фирма на партера. Наричат се клуб със сауна, но всеки знае, че са бардак. Преди се вдигаше много шум и почти всяка седмица имаше полицейски хайки. Сега нещата вървят по-спокойно.
- Получавате най-престижната литературна награда в немскоезичния свят. На пропадналата държава ГДР ли го дължите, която на младини ви прати в "Кръжока на пишещите работници"?
- Мисля, че вече бях писател, когато се подслоних в три или четири от тези кръжоци на пишещите работници. Винаги бях единственият работник и единственият, който пишеше. Останалите бяха домакини, учители, студенти, които само дрънкаха за литература. Държавата, висшата културна администрация на ГДР не искаше да има работници, които пишат истината. Те искаха работници, които лъжат. А такива се намираха трудно. Затова и мен винаги ме изхвърляха.
- Кой или какво наистина ви даде сили да станете писател?
- Това се случи още в детството ми. Като юноша не отидох на церемонията по конфирмация; и понеже бяхме хулигани, за наказание ни накараха да пишем съчинение. Мисля, че бях единственият, който наистина написа нещо. Трябваше да си изберем история от Библията. Аз писах за прекосяването на Червено море от юдеите. Свещеникът ми каза: Ти май ще станеш писател? Бях изненадан.
- В книгите и в изказванията ви има дръзки намеци по отношение на хулиганството от следвоенните години, когато сте бил ученик в Мойзелвиц, на юг от Лайпциг. Колко диво и грубо е било в действителност?
- Като че ли децата и младежите, родени през войната, не знаеха какво да правят с мира. Просто им беше прекалено скучен. И продължаваха да водят война. Воюваха банди, отчасти и с престрелки - твърде далеч отивахме. Живеех в малък индустриален град, в който имаше голяма фабрика за оръжие. Беше много разрушена от бомбардировките. Когато свърши войната, бях почти на четири години. Още си спомням - дали са ми разказвали след това, или наистина са ми се запечатaли някакви образи от онова време - но в развалините живееха деца и аз бях винаги мъникът, просто защото бях най-малкият от всички.
- Израснал сте без баща. Предполага се, че през 1943 г. е загинал като войник близо до Сталинград; във всеки случай оттогава изчезва безследно. Според собствените ви думи никога не сте чели писмата му от фронта. Защо? Не ви ли е интересувало що за човек е бил баща ви?
- Роднините ми винаги са ми го представяли като полубог. Срещу моя баща аз нямах шанс. Той с всичко се е справял, знаех го. Винаги е бил изряден; много практичен човек, който е можел всичко, винаги е бил точен, никога не си е изпускал нервите - което е трудно за вярване. Просто го героизираха.
- И това беше причината да не поискате да узнаете нещо по-подробно за него?
- Междувременно все пак прочетох някои от писмата му. Преди три години майка ми се премести в друго жилище. Махна се от коптора, където бях роден, и отиде в жилище с парно отопление. При преместването тези писма внезапно се появиха. Свих няколко от тях и ги прочетох. Най-странното писмо от него майка ми получава чак през ноември 1943, а съобщението за изчезването му е от април - безследно изчезнал при Сталинград, не е паднал убит, изпарил се е.
- Защо писмото е пътувало толкова дълго?
- Баща ми трябва да го е бил дал на някого, затова майка ми го е получила толкова късно. В това писмо баща ми описва разстрел на пленници. Бил е очевидец. Той е бил в ремонтна част. Натоварили са се в колата и са отишли някъде да гледат, като зрители. Много ужасно писмо - макар че се възмущава от разстрела на пленниците. Писмото е нямало да мине през военната поща. Той го е знаел и затова го е дал на някого.
- И това писмо е събудило у вас интереса към баща ви?
- Да, когато го прочетох, с пълна пара вървеше дискусията около изложбата за престъпленията на Вермахта. Искаше ми се и аз да науча нещо по този въпрос.
- Бихте ли направили роман от историята на баща ви?
- Вече нямам намерение да пиша романи. Пиша ги като кратки разкази, без предварителен план. След двестата страница вече губя нишката.
- Веднъж описахте ползата от писателския труд така: Служи ми, "за да се боря с най-устойчивите механизми на саморазрушението в мен" и "дори само записването на що-годе сносни изречения изглежда ми помага".
- Да, така е. Единственото време, когато съм концентриран и когато се отърсвам от страховете си, е докато пиша. Тогава се чувствам сигурен.
- В по-старите ви стихотворения се долавят мрачни нюанси, почти отчаяни. Какво искате да кажете с изречение като: "Мъжките години са пропилени и прахосани"?
- Това е съвсем буквално. Когато си писател, си пилееш времето. Не живееш истински живот, а само един писмен живот. И когато като мен станеш внезапно на 61 години, си задаваш въпроса: Какво друго си имал? Аз никога не се научих да живея, но да пиша - понякога мисля, че да.
- Мислите ли, че пилеенето на живота е типично за професията на писателя и че щяхте да намерите по-голямо осъществяване в предишната си професия на огняр?
- Не, още докато работех там, имах чувството, че си пропилявам времето, което ми трябва за писане! Практически всеки ден след работа трябваше да се превръщам в писател. Докато Франц Фюман, който непременно искаше да стана писател на свободна практика, не ми каза веднъж: "Ти си луд. Всеки може да натиска онези твои копчета!". Така през 1980 излязох на свободна практика и изведнъж ме обхвана чувството, че сега трябва да доказвам, че съм писател. А не знаех как, как можех да го докажа. Нямах текстове. Винаги имаш чувството, че нямаш текстове.
- Образованието ви е осми клас на средното училище. А от текстовете ви личи, че сте образован писател. Съжалявахте ли, че не сте следвали?
- Вече съм станал циничен и затова казвам: Дядо ми беше неграмотен. Ако дядо ми беше германист, аз щях да бъда неграмотният. Знанията ми не са кой знае какви. Когато чета текстове по теория на литературата, непрекъснато отварям речника за чужди думи. Дори само по тази причина мразя структуралистите - защото говорят на напълно неразбираем език.
- Но въпреки това сте ги чели.
- Малко. Опитах се. Бяха модерни в Пренцлауер берг през 70-те и 80-те години.
- Какво означава днес за вас литературната модерност? В стихотворението "Цистерната" казвате следното хубаво изречение: "Да разлистя поне веднъж, музи, мечтаната книга на модерността".
- За мен това беше литературата, която винаги съм се опитвал да намеря и прочета. Тук, на Изток, това беше трудно. А роднините ми на Запад непрекъснато ми пращаха пуловери! Веднъж им казах: "Спестете ми вашите пуловери, пратете ми една книга от Бекет!"
- Кои са учителите ви - Бекет, Кафка?
- Кафка не толкова. Това е недоразумение, което идва от критиците. Те често ми приписваха близост с Кафка.
- Кои тогава са вашите герои?
- Заедно с Бекет, двама поляци, които много ме интересуват. И двамата не са живи. Бруно Шулц и Витолд Гомбрович. Мисля, че днес и друг автор става все по-важен за мен - Уилям Фокнър.
- Преди да взете окончателното си решение да станете писател на свободна практика, са ви вкарали в следствения арест. Защо?
- Това беше през 1978 г. За два месеца. Направиха ми постановка, защото знаеха за кореспонденцията ми със западното издателство "Фишер", но Щази не можеше да каже: "Чели сме писмата ви", защото това беше противоконституционно. И затова скалъпиха нещо, за да могат да ме арестуват. В малкия град, където живеех, в Мойзелвиц, между 1 и 8 май, Деня на победата, едно подир друго изгоряха няколко държавни знамена. Предполагам, че хората на Щази сами ги бяха подпалили. Арестуваха ме няколко дена по-късно и нямаше как да докажа, че не съм бил аз.
- За вас това напълно неочаквано ли беше?
- Неочаквано беше. В пандиза си блъсках главата как да докажа, че нямам нищо общо със знамената. Седиш три седмици вътре и нищо не се случва. Ужасът е в това, че не знаеш как изобщо ще излезеш някога.
- В отделна килия ли бяхте?
- Не, не. Бяхме по четирима, при криминалните. Това не беше сметнато за политическо престъпление, а за хулиганство. Един ден дойдоха от Щази и изобщо не ме разпитваха за знамената, само за планираните ми публикации на Запад.
- И тогава ви стана ясно, че цялата работа е номер?
- Да. От този момент се започна едно доста настойчиво вербуване. Накрая казаха: "Може да продължавате с това, но само под наш контрол." Аз им казах: "Не, тогава няма да го направя. Предпочитам да не публикувам книгата". Освен това веднага се разконспирирах. Това винаги върши работа.
- Какво значи това?
- Че разказваш на всички в килията какво искат ония. Конспирацията отива по дяволите.
- Беше ли ви страх?
- Така или иначе бях шокиран, защото изобщо не бях предполагал, че ще ми поставят такъв примитивен капан. Първо ме заплашиха: "Може да ви дадат пет години!". Това си беше рутинно. После, две седмици преди да ме пуснат: "Ако ни сътрудничите, ще излезете оттук." И когато отказах, казаха: "Навън пак ще си поговорим".
- И тогава разбрахте, че ще ви пуснат?
- Да. Делото беше преустановено поради маловажност. Получих си дори надниците, които бях загубил, за двата месеца. Но това бяха почти толкова пари, колкото година по-късно трябваше да платя като глоба, защото нелегално съм публикувал книга на Запад. Това го правеше кой ли не, но само трима бяхме глобени: Роберт Хавеман, Щефан Хайм и аз.
- През 1983 за първи път ви позволяват да идете до Западна Германия. А през 1985 г. доста внезапно се преселвате там.
- Да, общо взето, за една събота и неделя емигрирах на Запад. В петък вечер си взех визата. Трябваше да пътувам от Лайпциг до Берлин, за да се срещна със заместник-министъра на културата.
- Кой беше той тогава?
- Клаус Хьопке. Само че работното време беше свършило. Бяха ме повикали с телеграма, нямаше телефони. И понеже в министерството никой не беше останал, отидох да си взема визата от дома на секретарката му. Върнах се обратно в Лайпциг, събрах си багажа и в понеделник заминах. Никой на Запад не знаеше, че пристигам. После пратих телеграма до издателството ми. Посрещна ме редакторът ми.
- Веднъж казахте, че на Запад сте загазили със здравето. Защото внезапно сте се почувствали безроден ли?
- Да, бях помежду, между двете държави. Разбрах, че ГДР вече не е част от мен, но и Западът не беше. Как се компенсира подобно нещо? С алкохол например.
- Описали сте го откровено в романа "Временно положение". Пиенето пречило ли е някога на творчеството ви?
- Естествено. Когато съм пил, не мога да се концентрирам, докато пиша.
- Едва на Запад ли започнахте да пиете?
- Имах стипендия. Мисля, че бяха 20 000 марки. Изобщо не знаех какво да правя с парите. И си казах, че мога да опитам всички видове уиски.
- В ГДР не се ли пиеше много?
- Там се пиеше постоянно!
- Днес обичат да цитират речта ви от 1997 г.: че може би един ден ще установим, че едва включването ни във Федералната република "ще ни направи граждани на ГДР, каквито не сме били никога; поне дотогава, докато ни принуждаваха да бъдем".
- Да, мисля, че беше така. Гражданите на ГДР търсеха своята идентичност в западната телевизия, по-скоро - своята цел.
- Сега и "Пренцлауер берг", където живеете, вече не е чист Изток.
- Вид западнопонемчване. Сега тук почти не живеят писатели. Избягаха, защото наемите станаха прекалено високи. И няма и пет минути оттук, на площад "Колвиц" гъмжи от туристи.
- И на вас това ви е неприятно?
- Не, по-скоро ми е безразлично. Просто го регистрирам. Регистрирам, че 60 % от някогашното население на един работнически квартал се е изселило и че тук живеят почти само западногерманци. Ние нали искаме обединение.
- Вие също ли?
- Аз и тогава казвах: Не е възможно иначе.
- По-късно говорехте за "разврат със зависими".
- Да, много ми се разсърдиха за тези думи. А всъщност исках да направя виц от това.
- Във "Временно положение" пише: "Как можеше да залъже публиката, ако не беше нищо повече от кух шарлатанин, който сам себе си не може да спре." Измъчват ли ви и днес съмнения в себе си?
- Писателите определено размишляват прекалено много за самите себе си.
- Трябва ли писателите да се придържат повече към разказа за външни неща?
- Не, размислите за себе си си имат и добра страна. Мисля, че така трябва да бъде. Не знам как щях да пиша, ако не бях толкова егоцентричен. Упрек, който особено жените ти отправят - че си напълно егоцентричен...
- ... а това вероятно е най-аристократичната задача на художника и писателя?
- Мисля, че да. Бих приел егоизма дори у жена. Аз току-що се разведох.
- Казвате го съвсем спокойно.
- Правя се на спокоен. Опитах се да се вкопча във връзка, каквато в действителност не съществуваше.

сп. Шпигел, бр. 42/2002

Разговора водиха
Фолкер Хаге и Волфганг Хьобел
От немски Ирина Илиева

Писателят Волфганг Хилбиг е новият носител на Бюхнеровата награда, връчена му в края на миналата година.
Хилбиг е роден през 1941 г. в Мойзелвиц, близо до Лайпциг. Израства в семейството на дядо си, който е бил миньор. Учи за стругар. Покрай работническата си професия пише и участва в работническите литературни кръжоци и фестивали в ГДР. Дълго време не го публикуват. Когато през 1979 г. стихосбирката му "Отсъствие" излиза в Западна Германия, Хилбиг е арестуван за два месеца и после освободен. Впоследствие го глобяват за мними валутни престъпления, извършени с приходите от западното издателство. Същата година Хилбиг решава да излезе на свободна практика като писател. Заживява в Източен Берлин и Лайпциг. През 1980 за него се застъпва Франц Фюман и реномираното източногерманско списание "Sinn und Form" публикува кратък подбор от негови произведения. През 1983 г. в лайпцигското издателство "Реклам" излиза негова лирика и проза. Произведенията му, които най-често се занимават с живота на работниците в ГДР, но същевременно търсят и "приключението на душата", се ценят най-вече от западната критика. През 1985 г. Хилбиг емигрира в Западна Германия. Познат най-вече чрез белетристиката си, той неведнъж е подчертавал, че предпочита лириката като "изразна форма, която съдържа повече есенция от прозата". В момента живее в "Пренцлауер берг", квартал на бившия Източен Берлин.

Наградата "Георг Бюхнер" е учредена през 1923 г. като държавна награда на германската провинция Хесен. Присъждана е била всяка година на изявени творци от всички области на изкуствата. След прекъсване от 1933 до 1945, тя отново бива възстановена през 1946 г., като в нея се включва и град Дармщат. По общо решение на присъждащите я от 1951 г. тя става само литературна награда. Дава се на поети и белетристи, пишещи на немски, за особено високи литературни постижения и за принос към съвременния културен живот в Германия. Връчва се от Германската академия за език и литература в Дармщат. В този град е роден и големият немски драматург, на чието име е наградата.
За 2002 г. паричната й стойност възлиза на 40 000 евро.

Разговор с
Волфганг Хилбиг






































* "Пренцлауер берг" е квартал в бившия Източен Берлин. Преди падането на Стената има аурата на място, където се развива алтернативна култура.