Перуки, младост, естетика...
и фанфаронада


Диригентът Уилям Конуей (Великобритания) и цигуларят Мартин Валх (Австрия) припомниха и на филхармонията, и на публиката някои по-различни стойности в музиката по отношение на звук, вкус и естетика. Това са сравнително млади музиканти с реализация и самочувствие в днешния музикален свят. Концертът на Стравински "Дъмбъртон Оукс", доколкото рядко представлява интерес за българския диригент, както впрочем и почти целият Стравински (извън т. нар. руски произведения), би представлявал програмното "лакомство" за българския меломан, ако подчертаването на полифоничния му характер не бе единствената (сякаш) цел в изпълнението. Очевидно за повечето оркестранти това бе напълно непозната творба, което може би бе причината за този по-ограничен ракурс към нея от страна на диригента.
Звуковата картина претърпя забележителни промени още с появата на сравнително младия австрийски цигулар Мартин Валх, ученик на Шандор Вег, специализирал при Натан Милщайн, с постоянна заетост в Европейския камерен ансамбъл, камерен партньор на музиканти като Наталия Гутман, например. Валх е музикант с великолепна звукова култура, която цигулката му "Гофрилер" от 1700 година демонстрира фантастично. Той музицира естествено, леко, с удоволствие, а изящният му маниер на фразиране спонтанно допринася за качеството и на театралното преживяване. Музика, която слага перука от време на време, но дори и тогава движението й подсказва емоционалния кипеж на младостта. Тук двамата музиканти се разбраха прекрасно, още повече, че Конуей предложи на Валх средата на един естетски съпровод с деликатна динамика и гъвкав баланс в тембрите. Тази тенденция продължи и в изпълнението на "Голямата" симфония на Шуберт, в която Уилям Конуей се радваше на пълноценната отзивчивост на оркестъра, когото той направляваше, контролираше, инспирираше и възнасяше. Конуей е шотландец, челист и диригент, създател и ръководител на Европейския камерен оркестър; музикант с вкус, с усет към красивото, с вродена елегантност и точен, остър слух за възможностите на оркестъра пред него, който в случая бе повече от ентусиазиран и демонстрира много от това, на което реално е способен и което започнахме да позабравяме.

Екатерина Дочева

P. S. Към предварително обявената програма на абонаментния цикъл "А" бе прикачена нова творба на министъра на културата Божидар Абрашев. Разбирам, че директорът на филхармонията не е можел да откаже на своя началник. Разбирам, че композиторът-министър не е могъл да не реагира спонтанно и безкористно на поканата ни за НАТО и е написал "Увертюра с фанфари". (Това заглавие битува в българската музика от почти три десетилетия като творба на композитора Димитър Христов, написана не по повод и като вид алтернатива на "фанфарството" в музиката.)
Този рефлекс му е останал, трябва да му се признае. Разбирам и журналистическите вълнения, породени от виковете "У-у-у" в залата. Но признавам, че "бумът" на музикалната тематика в часовите и други всекидневници наистина ме изненада. Защото, какво биха отбелязали същите тези издания за парчето, ако Абрашев не беше министър. Ами нищо! Просто нищо!
Но пък и увертюрата нямаше да бъде вместена извънредно в цикъл на филхармонията. А щеше да се чуе на "Нова българска музика" - и всичко щеше да си бъде по старому. Така че защо да се сърдим на Абрашев, че е конюнктурен. Ами то почти цялата ни действителност, пардон, е такава.
А колкото до увертюрата - в началото малко фанфари от "развален" Чайковски - може би намек за съдбата, след това малко от фанфарно-ритмичната формула на Италианско капричио, може би намек за геополитически конфигурации; малко по-късно - автографът на Шостакович. Тук вече не му намирам обяснение - дори и опитвайки се да мисля като композитора. Дори и чрез предизвестената в програмата "вътрешна двойственост". Що търси там Д. Ш.? По навик ли (един колега в паузата ми припомни, че самият Шостакович е вписал този свой автограф в доста по-малко произведения, отколкото Абрашев - в своите) или поради някакъв тип инерция. Което е същото.
Оттам нататък се зареждат блокче до блокче - духови до струнни. Или както ни се обяснява: възторг до примирение, екстаз до покой, патетично до лирично... И край. То дори не е и плагиатство; колаж пък изобщо не е... То е тромаво, скърпено, скучно и... безпомощно. И защо Шостакович в една увертюра, родена от идеята за НАТО? Много по-нормално би било самият Абрашев да се подпише в произведението си - със своето си име. То става за целта - Б (B-си бемол), А (ла).
Само едно не става: не се увеличава авторитетът на българското музикантство. Което изобщо не е смешно; не е и само тъжно. То си е трагично.

Е. Д.







Крешендо
декрешендо