Новогодишният музикален фестивал
Няколко дни след заглъхването на последния акорд от фестивала се мъча да се сетя с какво ще го запомня. Не че липсваха музикални таланти или хубава музика. Но цялостното протичане на програмата приличаше на редови музикален афиш, поставен под шапката на фестивала. Така че хубавото в този афиш се разми, неподкрепено от идеята за празничност.
Да проследим този празник.
Той започна с "Тенорисимо" - една искряща по замисъл музикална усмивка, среща на разпилени по света именити български тенори - Бойко Цветанов, Калуди Калудов, Костадин Андреев и Орлин Горанов, който беше и водещ на това приятно шоу. Свири оркестър "Арт генерация ХХI" с диригент Емил Табаков. Концертът започна с увертюра към операта "Крадливата сврака" от Росини - подходящо начало за създаване на празнична и весела атмосфера.
Последваха любими тенорови арии и популярни италиански канцонети. Гласовити са тези български тенори и е добре по-често да пеят заедно, за да не приличат инцидентните им срещи на амбициозни състезания по гласовитост.
Орлин Горанов показа най-добри качества - за разлика от колегите си, пя и нюансирано, и артистично, и красиво. Концертът, разбира се, си остана един голям бисер, приет радушно от публиката, увенчан на финала с една твърде нескопосна музикална шега - "италианска салата "тутти тенори", забъркана със съмнително чувство за хумор, без финес от Данко Йорданов. Нещо като гигантски музикален клип, но без логика и закачка в преходите. Всички знаем, че моделът на подобни салати са Тримата тенори, но част от номерата им са доста поизносени вече, за да им се радваме тепърва. Освен това чарът при поднасянето и на най-баналното се дължи и на майсторство и култура на пеене - не само викане, но и взаимно слушане. "Салатата" на нашите тенори не включваше много от този деликатес...
Вторият концерт от програмата на фестивала - "Звуковите икони на България" - авторски концерт на Стефан Драгостинов - можеше и да бъде празник, ако не беше в тъжната зала 2 на НДК с непривлекателен вид и изкуствен звук и най-вече неравната конкуренция на зала 1, където бумтеше концертът на Слави Трифонов. Въпреки това празник имаше - в пъстрата обагреност и финес на музиката, която сякаш извира от различни краища на Родината. Стефан Драгостинов има усет за старината, за дълбинното в българската естетика - не като етнографски експонат, а като вдъхновение, като идея за специфична звукова красота. Дълбокото познаване на ритмичното богатство на българския фолклор му е помогнало да създаде изключително интересни форми за музикални превъплъщения (още от времето на неговите кантати "Политемпи"). Може би при нормални звукови условия щяхме да се насладим на звуковия финес на красивите гласове (без да се налага понякога неволно да форсират, за да се чуват!), на майсторската и темпераментна игра на Стоян Янкулов - Стунджи и Димитър Тодоров. Малко натежа известната "Дунавска музика" - творба с интересни находки, но, струва ми се, с преекспонирана игра с мотивите.
Сред прекрасните идеи на фестивала е и участието на млади музикални надежди. Всеки фестивал обича това и отделя подобаващо място в програмите си на млади таланти. "Имена от бъдещето" се наричаше концертът, който Новогодишният фестивал посвети на тази идея. Всъщност, това беше продукция на ученици от Националното музикално училище "Любомир Пипков" - от втори до единадесети клас. Талантливи деца, някои - носители на награди от различни конкурси, повече или по-малко познати на публиката. Трудно се рецензира подобна продукция в рамките на една цяла фестивална програма, още повече, че участниците бяха на различна възраст и различни степени на овладяване на музикалния занаят. Иначе жестът на фестивала е прекрасен, в такива моменти в залата цари всеобща радост и доброжелателство и има защо. Ако не беше странният хибрид между музикална продукция, следвана от цял концерт - на младия талантлив китарист Станислав Хвърчилков. Момчето е вече добре познато в чужбина, има изумителна техника, която, както критиката отбелязва, използва умело, за да подчертае красотата на музиката. Разбрах, че 50-минутната програма, която поднесе, вече е свирена в Англия, където Станислав учи. Име от настоящето, и, несъмнено, от бъдещето. Странно защо организаторите не са смогнали да му отделят самостоятелна вечер, а не само участие в продукция, при това в зала с неподходящо за тихата класическа китара озвучаване?
Един изпълнител от бъдещето (вече и настояще!) чухме в Новогодишния концерт - 12-годишния виолончелист Михаил Петров. Участието му бе светъл момент в не особено богатата програма на 1 януари. Един изключителен малък музикант, който дори в такава популярна пиеса като Унгарска рапсодия от Давид Попер съумя да покаже артистизъм и музикантски вкус. От него научих, че по решение на фондацията "Ростропович" ще му бъде връчен специално изработен от фирмата "Зайдл" инструмент - в края на януари.
Очаквания празник донесе, разбира се, Детският радиохор. "Пеят медени звънчета" се наричаше предколедният концерт на именитите хористи. Чудя се дали да го отнасям към "детската" линия на фестивалната програма, дотолкова професионално е пеенето на Радиохора. Феноменално явление е този хор. И поне за мен - не толкова със звучността си, твърде надхвърляща представите за детско пеене, не и с музикантско отношение към пеенето, а преди всичко с невероятната интонационна стабилност, мечта и за професионалните хорове. Концертът мина при препълнена зала, програмата беше празнично коледна и приета с овации.
Зала 6 беше препълнена и с любители на джаза - на концерта на клавирно дуо Ангел Заберски - Живко Петров с участието на Христо Йоцов - ударни, и Димитър Шанов - контрабас. Концертът носеше интригуващото заглавие "Да прочетем класиката отново" и обещаваше интерпретации на творби от Бах, Моцарт, Рахманинов, Григ, Пучини, Гершуин. Ангел Заберски е много добър музикант, с прекрасна артикулация и страхотна инвенция. Слушала съм Живко Петров и в по-добра светлина - сега ме подразниха донякъде грубоватите му акценти и неясна фраза.
Всъщност, това, което накара част от любителите на джаза да напуснат без време залата, мисля, че беше озвучаването. То беше като за рок-концерт на стадион. Загубиха се илюзията за съкровеност, насладата от мига на импровизацията, интимната звукова красота - неща, което дарява само джазът. На моменти дори под тътена на ударните се губеше звукът на пианата. Звуковата картина, която отнесох със себе си след концерта, беше в динамика много фортисими и темпо вивачисимо. По-късно, когато чух записа, се оказа, че динамичният баланс между четирите инструмента си е нормален, че квартетът звучи добре, че има много фантазия и красота в този темпераментен прочит на класиката. Само че публиката си купува билети, за да слуша концерт на живо, а не на запис.
Двата камерни концерта, които предложи Новогодишният фестивал, бяха доста добре посетени. Първият бе на 27 декември - на Георги Черкин. Концертът беше сериозен, същевременно съдържаше и интригата, привлекателна за фестивална програма: според замисъла на младия пианист, построен на принципа 2 х 3 - два хорала (от Бах-Бузони), две сонати - "Апасионата" на Бетховен и Си бемол минорната на Шопен, две токати - от Прокофиев и рядко изпълняваната от Бузони. Имаше много вълнуващи страници в сонатите, но сякаш не беше обхванат мащабът - особено при Бетховен. Прекрасно прозвучаха хоралите и токатите - Черкин е роден музикант със стабилна техника, която в нито един миг не е предмет на самоцелно любуване; и рядка тонова култура (школата на проф. Лили Атанасова - проф. Атанас Куртев!)
Две сравнително рядко изпълнявани творби - Квинтет оп.168 от Шуберт и Секстет оп.18 прозвучаха на концерта на струнен квартет "София" - Ангел Станков, Николай Гагов, Валентин Геров и Джефри Дийн, с участието на Йосиф Радионов, виола, и Лъчезар Костов, виолончело. Истинско откровение беше изпълнението на Адажиото от Квинтета - музикантите го посветиха на наскоро починалия Ифра Нийман. Имаше много красиви моменти и в Брамс, и в Шуман, но за да се постигне изящната спятост, звуков баланс, преливане на темброви линии, особеното, общо дихание в камерната музика, се иска много време и пълна отдаденост.
Интересната програмна идея - концертът "Нова музика от България и Канада" - трябваше да бъде подкрепена от Негово превъзходителство Посланика на Канада. Концертът не се състоя. Както разбрах по-късно, поради...
несъгласуваност на институциите (нов евфемизъм?) не се намерили 500 долара, с които да се доплати пътят на канадската цигуларка Олга Ранзенхофер, та да бъде тя поне на нулата, т.е. не става дума за хонорар, а да не се получи обидната ситуация тя да трябва да си плаща за свиренето в България. С други думи, пари няма!
Пари имаше за широко рекламирания като флейтист - 1 в света Патрик Галоа, но пък други обстоятелства - заболяване - осуетиха изпълнението на единствената премиера на този фестивал: Концерт за две флейти и оркестър от Емил Табаков. И понеже концертът на Фестивалния оркестър "Арт генерация ХХI" под диригентството на Емил Табаков откри и закри фестивала, нека се върнем и към другите му участия, които трябваше да рамкират останалите фестивални прояви.
Първият концерт - "Тенорисимо" - сякаш подсказа характера на следващите - все в сферата на популярно-забавното. На 28 декември програмата беше съставена от хорови и оркестрови бисери из опери. Музика от Верди, Гуно, Джордано, Чайковски, Бородин, Пучини. Отново празнично - мечта за меломана. Препълнена зала 1 и много очаквания за пореден празник. Само че меломанът си има изградени модели за изпълнение на любимата музика и те съвсем не се покриваха с това, което им беше поднесено: грубоват оркестров звук, без блясък, без отношение към страстите на публиката, хор, който пее в старовремската българска традиция на силовото пеене, безцветен и безпомощен в динамика "пиано", нестроен, нетембрист. Чудя се на известията за големи успехи в чужбина: може би стандартите за у дома са други?
Още за двойните стандарти: програмата разказва и за успехи в чужбина на фестивалния оркестър. Може и да е истина. Само че и нашата публика иска да получи същото, което и всяка друга. Особено след като се предполага, че е чула Новогодишния концерт на Виенската филхармония, иска и от наша сцена да получи празнично настроение, да чуе големи музиканти и голям диригент, които умеят да се отдадат с наслада на всеобщото веселие с лекота, професионализъм и всеотдайност. За пореден път в НДК на 1 януари това не стана. Чух една млада госпожица да се жалва, че като свирят "Бандитска полка"от Щраус, не значи, че трябва да го правят като бандити. Може би нашите големи музиканти трудно слизат до едно популярно ниво?
Връщам се към заключителния концерт - 9 януари, Фестивален оркестър с диригент Емил Табаков, солист Патрик Галоа. Планираната премиера - Концерт за две флейти от Емил Табаков - се осуети, както казах, поради заболяване на флейтистката Мария Кауфман. Липсата беше компенсирана със Сол-мажорния концерт на Моцарт. Такива внезапни промени не са прецедент дори за нашата действителност, но, разбира се, публиката винаги има предвид необичайността на ситуацията, така че е склонна да прости и грубия, неизработен оркестров звук, и неперфектния солист. По-интересно беше, че и концертът на Карл Райнеке, който си беше в програмата и следователно добре репетиран, също беше далеч от съвършенството. Самата музика е доста компромисна, пълна ту с пърхане, ту със сантиментален плач на флейтата, ту с псевдодраматизъм, но е много виртуозна и това по всяка вероятност я прави привлекателна за флейтистите. Не ми стана ясно защо Галоа свири тъкмо тази музика с барокова флейта - не я познавам, може би си е авторски замисъл. Не ми допадна задъхващото се темпо в единия му бис - Фантазия от Телеман. Сякаш Дебюси (втори бис) - "Сиринкс" - му беше по-близък. Вероятно Патрик Галоа е имал лош ден. Всеки случай, ако се съди по този концерт, мястото на неговия учител Рампал - флейтист - 1 - поне в родната му Франция си остава незаето.
Във втората част на концерта отново бяхме в сферата на полузабавното - "Порги и Бес" - симфонична сюита по Гершуин от Роберт Ръсел Бенет. Бенет е автор на множество аранжименти на популярни мюзикъли. Очевидно Емил Табаков е определил линията на популярното като контур на фестивала. Може би това беше най-успешната изява на оркестъра - е, ако беше достатъчно звучен, по-пластичен и чувствителен към жанра... И ако големият музикант Табаков, автор и интерпретатор на големи сериозни творби, беше навлязъл в новото си амплоа по-убедено?
Бедничък отмина този фестивал. Без акценти, без премиери, без големи творби, които в миналото са му придавали блясък, без именити гости, без... Вече чувам шаблонното "няма пари". Но не вярвам. Не вярвам институцията НДК да е бедна. В антрактите публиката попадаше сред неизменните сергии от всевъзможните базари. Търговците плътно са нахлули там - и може би си плащат. И не само те. Така че вопълът на Паниковски "Дай милион, дай милион" тук просто не върви. Тогава?

Наталия Илиева

Наталия Илиева е редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Водещ е на предаванията "Метроном" и "Студио Музика".