За семинара с носталгия и разбиране
Първото за 2003 събиране-дебат на философи, културолози, политолози, критици, литературоведи, изкуствоведи, журналисти, организирано от Червената къща, се проведе на 9 януари в СУ, в "легендарната" 41 аудитория. Темата на сбирката беше "Семинарът: начин на употреба" - публична лекция на Миглена Николчина. За да я чуят, се бяха стекли семинаристи-ветерани, други, които само бяха чували за "чудото на 80-те", студенти. Ролята на водач (Вергилий) през дебрите на дебата беше поверена на Деян Деянов - един без съмнение заслужил семинарист.
Той не опроверга това мнение и започна така: "За мен казваха, че ако другите правили семинари, за да свалят мацки, Деян Деянов свалял мацки, за да прави семинари." След което представи Миглена Николчина като виден участник в семинарното движение, бързайки да уточни - мотивът на събирането не е носталгичен, а да разберем обществото, в което живяхме преди 1989. Защото, убеден е той, ние не разбираме обществото, в което живеем сега, защото не разбираме обществото, в което живеехме тогава. Което е възможно само при изпълнението на методологическия императив за дегероизация на 1989. Трябва да се интересуваме от семинара като историци на настоящето; да се попитаме мъртъв ли е той или все още е живо някакво наследство? Защото в момента сме свидетели на огромни дефицити на критическа публичност и на диалогичност в полето на хуманитарните науки.
Миглена Николчина започна с уточнение, че текстът й вече е публикуван в последния брой на списание "Критика и хуманизъм", поради което смята за необходимо да измени лекцията си. Семинарите, подчерта Миглена Николчина, започнаха като много малки, елитарни групички от 7-8-10 човека - Платоновия семинар в 62 аудитория на Философския факултет, воден от Богдан Богданов и Цочо Бояджиев. След това обаче те се разраснаха, и то така, че дори за "абсолютно неразбираеми теми" като математическата логика, лекции за която чели в 65 аудитория Соломон Паси и Владимир Сотиров, се стичали тълпи от хора. Между другото, вметна Миглена Николчина, през настоящата година - 2003, се навършват 20 години от Гьолечица, мястото на знаменития философски семинар.
Мотивът й да се върне към семинарната текстуалност е да види през нея проблема за интелектуалеца и "интелектуалското разцепване", случило се през 1994 по време на гладната стачка на Едвин Сугарев.
Според Николчина семинарът започвал най-напред като събирания в частни пространства - например такива, каквито реализирал проф. Николай Василев в своя апартамент и които сам наричал Салона. Постепенно те се придвижили към по-официални места - университетски и институтски. Какво се е случвало на семинарите? Говорило се е нон-стоп. Правели се опери - операта "Витгенщайн", например. "Семинарът - посочи Миглена Николчина - дори когато пееше, пееше на теоретични теми". Миглена Николчина направи разграничение между строгите семинари с всички академични "диктати" при поднасянето на текста (при Богдан Богданов или Димитър Зашев) и други, изпълнени с "изцепки и възпаления" (израз на Владислав Тодоров). Друга фигура, придавала карнавалност на семинарите, бил режисьорът Иван Станев. Организирали се и частни изложби. Миглена Николчина си спомни за изложба на сегашния министър на външните работи Соломон Паси в жилището на Юлиан Попов, където авторът дълго бил чакан от насъбралата се публика, а той пристигнал в последния момент с купчина платна под мишница и с признанието: "Рисувах досега". Забележителното във всичко това ("по което скърбим и сме изпълнени с носталгия"), каза Миглена Николчина, е креативното усилие да се поддържа диалог между школи, между дисциплини, между наука и изкуство, между всички и всичко. Съществувало е едно усилие за говорене, подчинено на презумпцията за взаимно разбиране и диалог.
Според нея могат да се откроят три "принадлежности" на участниците в семинарите: 1) млади марксисти; 2) постмодернисти; 3) медиевисти, метафизици, фундаменталисти. (По-късно в хода на дискусията Андрей Райчев предложи друго разграничение: 1) материалисти; 2) субективни идеалисти; 3) обективни идеалисти.) Самата Миглена Николчина била "семинарен номад", по сполучливото определение на Димитрина Петрова. Креативното говорене на семинара постепенно се разраствало и си пробивало път, достигнало до Шуменския университет, където се случили някои значими семинарни събития, както и до площадите - влиянието му нараснало дотам, че през пролетта на 1988 се наложило конна милиция да охранява хепънинг в двора на СУ: тълпата изпаднала във възторг, когато поетът Петър Манолов прочел поема-инвектива срещу властта. Наложило се покровителите на събитието, сред които и Аксиния Джурова, да спрат тока, за да се успокоят страстите.
Голямото настояване на Миглена Николчина е, че от затворено, елитарно пространство семинарът постепенно се пренася на улицата, напускайки своето определение и превръщайки се в нещо друго, което вече не е семинар. След което тя очерта 3 проблемни полета, 3 теми за дебат.
Първата: предишният режим е крепен от езика, следователно той се разпада не поради това, че икономиката се е скапала, а защото изгубва дискурсивната си власт, дискурсивния си монопол.
Втората тема е предизвикана донякъде от текст на Александър Кьосев, в който той разглежда термина "паресия" през Мишел Фуко и Хавел като "казване на истината в лицето на тирана". Тук Николчина била повлияна и от твърдението на Деян Деянов, че инакомислието представлява философска форма на живот. Миглена Николчина уточни, че ако за Александър Кьосев паресията е опасно поведение, според нея тя е все още необходима на обществото. Самата тя предпочита не термина "паресия", а друг, изработен от нея - "логобиоза", тоест съвпадане между мислене и живеене.
Третата тема е инициирана тъкмо от западните й феминистки колежки за разделението между публично и частно пространство. Според западните феминистки частното пространство възпроизвежда мъжкото господство, докато на Изток то е резервоар за съпротиви срещу комунизма и в този смисъл е важно.
Александър Кьосев видя в настоящата сбирка 2 жанра - носталгичен и обяснителен. Той каза, че е изконсумирал носталгията си по семинара в началото на 90-те с предговора си към един сборник с текстове на английски, наречен "Неизпълненото обещание". Там защитавал тезата, че е невъзможен правилен разказ за семинара, защото в самия него имало нещо структурно сбъркано - той бил полу-публичен, полу-приватен. Той допълни, че: първо, в началото на 80-те е нямало семинари, а сбирки, в които са се срещали и разговаряли някакви умни хора - Никола Георгиев, Богдан Богданов, Ангел Ангелов и др. Тия сбирки притежавали елемент на елитарност плюс много характерна ритуалност. Чак след това се явила възможността за манипулиране на формите, създадени от Комсомола - от ДКМС дори давали пари за семинарите. Според Кьосев участниците в основните семинари се преливали. Друго допълнение: промискуитетът, царящ на семинарите. Най-напред телесният, биологическият, след това - теоретическият. Модни понятия и имена се движели като еротични обекти през тях. След което Александър Кьосев представи своите антитези на тезите на Николчина. Първо, тезата, че социализмът е език и той трябва да се удари през езика, е на групата "Синтез". Идеята: като "възпалим" (Владислав Тодоров) езика, ние ще извършим най-дълбоката революция. Разликата между "Синтез" и Миглена Николчина е, че при първите това е утопия, при нея е обяснение. Второ, паресията е дело на хора извън, не на хора на семинара; например Едвин Сугарев и Петър Манолов. В тази връзка Александър Кьосев си спомни за едно-единствено присъствие на Едвин Сугарев на семинарна сбирка, където се държал с "високомерието на онтологически поет". И още - еволюционната връзка между семинар - публично пространство не е така директна, други са били агентите на паресията. Хората от семинара са притежавали интелектуално високомерие, което не им е позволявало паресиастичен акт.
Калин Янакиев констатира факта, че семинарът се е разпаднал под въздействието на политическото. Разпадането: конфликт с характер на рефлексия и рефлексия с характер на конфликт. И аз съм повинен в това, призна той. След което очерта основните черти на семинара според него: 1) куражът да не си специалист, да се самообезоръжиш, за да срещнеш и други езици. И за това, посочи Калин Янакиев, е необходимо определено смирение, защото застиването в собствения ти език е високомерна поза. Според него тъкмо това смирение било моторът на интензивното диалогично пространство, каквото бил семинарът. 2) афористичността на словото на семинара. Всяко слово искало да бъде максимално ярко, максимално цветно. Дори марксистът се опитвал да хулиганства, въпреки че "марксизмът е поначало една намръщена позиция". И обобщи: смирен кураж, афористичност, недостатъчна политичност на семинара. Пред-политическото говорене предпазва от конфликти, посочи той. И разказа за известния скандал с Андрей Райчев на Гьолечица, където последният заявил, че интелигенцията ще умре, ще отиде на бунището, след което възмутената от думите му група на метафизиците си направила снимка пред една кофа за боклук - там, където, според Райчев, й е било мястото. Той приключи с думите, че харесва патоса на Миглена Николчина - всяко минало заслужава да бъде чествано.
Тук Миглена Николчина уточни, че нейният разказ не е носталгичен. Друг въпрос е, с огорчение каза тя, че ако през 80-те обхващахме голяма част от обществените нагласи, през 90-те бяхме изтикани. Днес, смята Миглена Николчина, публичното пространство е отново монополно обхванато от мрачното опако на бившия официален език - езика на шофьорите, шестаците, журналистите. Ние загубихме играта и в това намирам смисъла на връщане към семинара - трябва да мислим какво да правим, призова тя.
Ангел Ангелов от своя страна подчерта огромните лични енергии, влагани от Деян Деянов и Александър Кьосев за осъществяване на семинарите, за начина, по който са се възползвали те за правенето им от комсомолските пари. Георги Каприев посочи важността на факта, че всички тогава са били в един ботуш - ботуша на цензурата. Точно тази цензура е условието, акцентира той, което ни събра. И днес преминалите през този опит се (раз)познават - с придобитата от ония времена способност да се изслушва другият, да се разбира той. И това, смята Каприев, дава физиономия на определена група от българската култура, която "изглежда не е чак толкова маловажна напоследък". Той също си спомни едно друго твърдение на Андрей Райчев: "Всички ще станем всичко, но к'во от това?".
Самият Андрей Райчев бе категоричен - събирането по повод семинара не е джуфка. То е капка вода, в която могат да се видят много неща. И най-напред уточни: тези семинари не възникнаха на голо място, те са предшествани от дейността на хора-философи като Кирил Василев, Исак Паси, Добрин Спасов. Нещо феноменално според него. Защото, след като социализмът е теоретически продукт, случването на това "свободно място" във Философския факултет на СУ, в "окото на дракона", си е направо парадокс. И разделението на марксисти и други, посочи той, не е точно, разделението беше между "социолози и хуманитари". Думата "социолог", напомни Райчев, беше най-голямата обида и презрение към Деян Деянов - "Остави го, бе, социолог!". Това фундаментално разделение между хуманитари и социални технолози се проявило по-късно и като политически различия. При "старците" също го имало: Исак Паси - хуманитар, Любен Николов - социолог; Желю Желев - хуманитар, Петър Емил Митев - социолог. Различието е от изключителна важност: социологът разглеждал нещата така: "икономическа база - политическа надстройка - култура", докато хуманитарът оформял друга линия: "ценности - поведение - резултати". Според него Желев и Митев са създали двата възможни езика на нацията, което довело до резултата, че от 1989 до, кажи-речи, 1994/1996 България обсъждала бъдещето си, без нито веднъж да спомене думите "икономика, ресурси, пари, разпределение, собственост". Всички икономически процеси протичали подмолно, докато на повърхността се противопоставяли ценности.
Димитър Йончев се съгласи с Георги Каприев и разказа как във Великото Народно събрание той и други бивши участници в семинарите единствени са умеели да се слушат. Ивайло Дичев от своя страна свърза появата на семинарите с поколенческия проблем, те, според него, са "поколенчески феномен". Той припомни социалния състав на "семинаристите" - главно второ поколение труженици на интелектуалния фронт, знаещи, благодарение прозорливостта на родителите си, чужди езици. Поколението било не само връзка, а и противопоставяне. Така семинарите създавали вътре в едно поколение и между различни поколения човешка връзка на фона на тотална институционална празност. Деян Деянов взе думата, за да призове да мислим историята по-внимателно, уточнявайки за Марксовия семинар, че той се случвал не през мисленето на Маркс, а на Мамардашвили. Той също критикува Миглена Николчина, че прави много късо съединение между семинари и площадната публичност, като отново наблегна на абсолютно необходимия методологически императив "да не героизираме 1989". Александър Кьосев също се намеси, за да полемизира с Ивайло Дичев за термина "поколение": не може да става дума за поколение, посочи той, защото за да има поколение, трябва да има публичност. А тогава такава нямаше, така че става въпрос за групи, не за поколение. След което посочи една опасност: да не изпаднем в ситуацията да се произведем в автори на прехода - езикът на прехода, смята той, няма автори. Владислав Тодоров пък уточни, че трябва да се създаде архив на онова семинарно време. Той призна, че докато слушал Миглена Николчина, непрекъснато се опитвал да си спомня дали е така. А спомените заплашват общите съждения, изказани от участниците в семинарите, с парадоксалното положение да се свлекат в собствената си емпирия. И точно в тая линия на парадокси той си спомни как сборникът "Изкуството и еротизмът" бил издаден от Дома за деца и юноши "Ангел Каралийчев".
Дебата приключи Димитър Камбуров. Според него семинарът имал негативен ефект, защото спомогнал да не се разбере важността на 1989, тъй като в неговото пространство тя вече се била случила. В тази връзка семинарът представлява инкубатор, оранжерия на свободата, където бил стабилизиран инфантилизмът на българската интелигенция, който продължава, според Димитър Камбуров, и досега.

Митко Новков