Към една теология на достойнството
Удивително нещо: новото хилядолетие се оказа наистина важно, преломно, всичко-трансформиращо време. Гледайки назад, нищо не можем да видим - или поне не можем да видим смислено - от гледните точки на предишните столетия. Известните ни до болка мисловни пейзажи внезапно изглеждат съвършено други, тъй като вече ги гледаме от друг баир.
Когато старите определения са се разпаднали, трябва да търсим нови. Трябва, защото инак пропадането във варварство и жестокост е сигурно.
Най-удивителното нещо на това наше ново хилядолетие е, че се налага да предефинираме, пре-измислим, пре-живеем и пре-болеем дори онази най-фундаментална сфера на мисълта и чувството, за която се смята, че е веднъж завинаги уредена: религията.
Наследените религии не ни вършат работа. В момента те изглеждат така, както изглеждат романите от XIX век: скучни, прашни, дребни, занимаващи се с проблеми и хора, които отдавна са умрели и които нямат какво да ни кажат.
От баира на новото хилядолетие се виждат по нов начин всички въпроси и теми, които лежат в основата на религията. Да огледаме този пейзаж и решим какво правим в него.

Какво представляват религиите и имат ли почва тук и сега?

Бог, разбира се, има. По това спорът като че ли не би бил продуктивен. Всеки физик ще ви уведоми, че Вселената не е материя, а мисъл (материята е вълни, точно както мисълта). И - свобода (квантите и неутрините правят, каквото си искат). И - ако физикът наистина се замисли - любов. Тази мисъл - тази свобода - тази любов не е моята или твоята, любезний читателю. Тя е на Оногова, Който е създал всичко, Който го мисли, поддържа и развива; Който ни предлага на всяка крачка да живеем в свобода и обич като Него - или да сме онези примитивни, членестоноги, термито-образни същества, каквото е българският народ в момента, например.
Дотук - добре. Имаме Създател, Крепител, Първо-причинител. Имаме основата за разработването на религия. Хайде сега да видим какво в това отношение ни предлагат основните религии на монотеизма.
Влизаме в православен храм. И виждаме там - какво? Мисъл? Свобода? Любов? Не, ние не виждаме това. Виждаме опити за снобско превъзходство над нас, Божиите създания, от страна на презрителни служители на един ритуал, който няма никаква връзка с мисълта, свободата и любовта. Но има директна връзка с потисничеството, с умъртвяването на любовта, с внушаването на чувство за вина и неадекватност, с обезмозъчаването на търсещия Него.
Влизаме в синагога и особена разлика не забелязваме.
Влизаме в ранно-католически храм. Мирише на човешка кръв. Всичко е направено така, че да се почувстваш не носител на свободата и любовта, а някакво членестоного, насекоместо нищожество, което трябва да си знае мястото. Влизаме в късно-католически храм. Как изобщо смеят тези хора, живеещи в някаква барокова торта, построена, докато свещеникът е блудствал с момченцата от църковния хор, да ми обясняват каквото и да е? Да искат аз пред тях да падна на колене и да се самоунижавам, защото съм сторил това, което те благоволяват да нарекат грехове?
Влизаме в протестантски обор. Виждаме войници, строени по редове, да пеят съответните маршове. Свобода? Любов? И във всички тези християнски постройки служителите на нещото, което не е нито мисъл, нито свобода, нито любов, настоятелно те подканват да станеш техен съучастник в един канибалски ритуал, при който ядат от плътта на своя бог и пият от неговата кръв. Добре де, аз ако реша да стана канибал, защо да не избера да отида при африканските анимисти? Поне ще поемам силата на врага при дъвченето на опечения му черен дроб. Все е нещо. Влизаме в джамия. Тук е значително по-уютно. Никой не те кара да правиш нищо. Седиш на килими и медитираш. Или обменяш клюки. А и религия, която е вдянала, че когато искаш да стигнеш до Първо-причинителя, е добре да ходиш бос - да обменяш енергии с Гея - е достойна за особено уважение. Но и тук, оказва се, в крайна сметка те дебне същото потисничество, същото виещо отсъствие на обич, което те причаква при християните и евреите.
И какво? Ами такова: никоя от големите монотеистични религии не води натам, където се намира Крепителят.
И не може да води. Замислете се и ще видите къде е грешката.
Малко по-горе се договорихме, че мисълта, свободата и любовта, които са Вселената, не са нашите мисли, свобода и любов - а на Създателя. Само Той знае какво е Той. Човешките същества, бидейки само Негови бледи, слаби, ограничени, страхливи подобия, не могат да знаят това.
Гигантската грешка - грехът на възгордяването - на науката бе в това да си представи, че може да разбере всичко за Вселената (за Него), като наблюдава нейните отделни части. Възмутително! Щом не си Създателя, нямаш никакъв шанс да разбереш всичко. Той го е направил това всичкото. И само Той си го разбира докрай. Who the fuck are you, дето подскачате наоколо с епруветки, микроскопи и телескопи?
Гигантската грешка - грехът на възгордяването - на религиите е същата. Събрали се някакви хора и решили, че тяхната версия за Него е единствено вярната. Самият Той бил го казал на някакви техни предци. Че други казват, че Той на техните предци бил казал друго - няма значение. Другите са в грешка. И ако ти си онзи, който е изпаднал в тази грешка - жална ти майка. Свобода? Любов? Такава свобода и любов ще видиш, че свитки ще ти излязат.
Няма никаква, абсолютно и окончателно никаква причина да вярваме, че мюсюлманите или християните, или евреите единствени знаят как да стигнем до Него. Не могат да знаят. Те не са Той. Те са като всички нас: слаби, затворени в телата си същества, които в най-добрия случай долавят сенки от Неговото движение по стената на пещерата, в която живеят (като нас).

Основите на религията, от която имаме нужда

В последните столетия едно от най-убедителните доказателства, че има Бог, бе следното. Откъде иде моралът - познанието за добро и за зло? Не може да иде от отделния човешки разум. Хората са горе-долу еднакви - равни - помежду си и няма никакъв начин онова, което един смята за добро/зло, да бъде прието от всички останали. Ще се противят. Ще оспорват. Ще предлагат други идеи, също толкова валидни (всички са равни и идеите им имат равни шансове да са истинни).
Е, как тогава повечето хора в повечето време се съгласяват по едно, а не по друго схващане за доброто и злото? Да не се убива, например? Ами ето как: единствено, ако някакво схващане за добро и зло е сведено от Някой, Който е толкова по-висш от всеки отделен човек (и от всички хора, взети заедно), че е неоспорим; тогава хората се съгласяват по правилата на морала.
Или, както се казваше преди 150 - 200 години, ако нямаше Бог, щеше да се наложи да Го измислим.
Днес знаем (виж горе), че има други, по-убедителни доказателства за Неговото съществуване. Въпросът с морала обаче си остава в сърцето на всяка възможна религия. Днес този въпрос стои по нов начин. Да го видим.
Има няколко слабости в моралното доказателство, че има Бог. Тези слабости са присъщи на периода на Модерността, започнал с Просвещението и с неговото основополагащо съждение - "Мисля, следователно съществувам".
Като доказване на собственото съществуване това върши работа. Но последствията тук са изумителни. Казвайки "мисля, следователно съществувам", Модерността създаде модел на света, в който един отделен Аз, едно отделно самодостатъчно и цялостно ratio гледа от своята камбанария на всичко останало. Това всичко останало включва другите хора. Те са част от всичкото останало, която Азът трябва да смели, разбере и категоризира.
По тази причина, между другото, дълго време в обществените науки нямаше други хора, а: класи; нации; институции; организации.
Когато се съберат на едно място много такива самодостатъчни Аз-ове, които са сигурни единствено в собственото си съществуване и поради това са абсолютно равни и равноправни, възниква необходимостта те да бъдат положени в някаква по-силна от тях усмирителна риза, за да не се избият помежду си. Оттук иде общественият договор, по силата на който Аз-овете се съгласяват да изградят по-голяма от тях сила, която да налага с меч и еднакво върху всички общовалидни правила. Оттук иде и моралното доказателство за съществуването на Бог, Който, бидейки неимоверно по-силен от Аз-овете, ги задължава да приемат Неговите правила, без да ги оспорват със свои.
В тази картина има две много големи неприемливи (вече) неща.
Първото е следното. Ако ние сме включени по някакъв начин в мисълта, свободата и любовта, които са Неговата същност и които (казват ни всички религии) са Неговото предложение към нас, то не е възможно единствената основа на нашата добродетел да бъде това, че Той е по-силен от нас и ние не можем да Го оспорваме. Това не може да бъде, защото ако това е така, къде отива възможността да сме свободни (т.е. да правим, каквото си искаме)? Да обичаме (т.е. да даваме всичко, без да искаме нищо в замяна)? Да мислим (т.е. да не приемаме нищо за истина само защото някой авторитет ни го е съобщил)? Ако, накратко, Неговата сила е единствената причина ние да приемаме Неговите правила, то ние нямаме никакви шансове да се включим в изживяването на Неговия план, да реализираме Неговото предложение към нас.
Това дори не е противоречие. По-лошо е. Това е апория: противоречие, абсолютно неразрешимо, защото се намира не в "реалността" (тя подлежи на договаряне), а в самите понятия, с които я описваме.
В най-буквалния смисъл на думата това просто не може да бъде.
Второто неприемливо нещо в теолого-философските картини на Модерността е в основополагащата постановка, според която отделният Аз стои и гледа всичко останало - и съди за него, и оформя отношенията си с него - сам, отделно, изолирано. И прекарва всичко само през своя разум, за да прецени дали едно нещо е така или не.
Това също не може да бъде. Къде е тук Другият? Онзи Друг, без когото никоя човешка дейност не е възможна?
Как ще играеш например играта на свобода/власт, ако до теб няма втори, върху когото да налагаш своята власт, или, в порив на освобождение, да откажеш да приемеш неговата? Как ще играеш играта на любовта, ако си сам срещу Вселената? Кого ще обичаш? Кой ще те обича теб? Как ще играеш играта на мисълта, ако няма с кого да я споделиш, за да й видиш слабите и силните страни, да минеш през оспорване и едва тогава наистина да разбереш какви са ти мислите?
Как сам човек може да прави всичко това? Ами - не може. Благодарим ти и сбогом, Декарт.
Да направим междинно обобщение.
Не е приемлива идеята, че творим добро само защото ни е страх от Неговата мощ. Не е приемливо, защото е унизително. А човек унизен - без достойнство - не може да мисли, обича или бъде свободен; да участва в онова, което е Вселената, сътворена от Него като мисъл, свобода и любов.
Не е приемлива картината, при която отделният самотен и самодостатъчен Аз гледа на Вселената отстрани и стига сам до съждения за нея. Не е приемливо, защото без споделяне с Другия няма нито мисъл, нито свобода, нито любов.
Крачим из пейзаж от развалини. Ето тук стърчат, озъбени като нащърбена усмивка, сринатите стени на големите религии. А там пък виждаме продънените, увиснали, обраснали с бурени покриви на Модерността.
Нека отначало решим какво не правим в тази ситуация.
Първо: не приемаме философии, теологии или религии, основани на унижението.
Второ: не приемаме философии, теологии или религии, основани на отсъствието на Другия.
Какво правим ли?
Разработваме теология (= философия + религия), основана на: първо, достойнството; второ, споделеността на битието с Другия.
Веднъж освободени от унижението на подчинеността, както и от солипсизма на модерния Аз, внезапно някак виждаме основите на морала; и следователно - основите на всяка възможна теология (и религия, и философия).
Имаме достойнство. Приемаме онова, което Той ни предлага не защото сме малки, слаби и ни е страх от Него, а защото така сме избрали да направим. С този си избор - без лишаване от достойнство - ние вече сме се включили в играта на свобода, която е една от основите на Неговата Вселена.
Но кое е това "ние"? Това си е пак Азът, но въплътен в две създания: в мен и в Другия. Този Аз може да мисли. Този Аз може да обича и да бъде обичан. Този Аз не е сам, нито е самодостатъчен, нито живее в кула от слонова кост, нито се изолира от битието, за да може да го осмисли отстрани (що за гибелна идея...). Този Аз не тръгва да търси (и да прави) себе си по пътя на "родовата същност" (да търси себе си като мравка в мравуняк). Този Аз не тръгва да търси (и да гради) себе си сам, чрез вглеждане в себе си, за да открие дълбоката си, вътрешно непротиворечива, кохерентна същност (само истински лудите имат такава).
Този Аз е Аз-заедно. Този Аз споделя. Този Аз обича и бива обичан. И този Аз знае разликата между добро и зло, без да е примижал от страх пред Него.
Този Аз-заедно знае, че добро е да не нараняваш Другия. Защото, ако го нараниш, ти самият се разпадаш и се връщаш към състоянието на мравка, или към това на единичния, обречен на студ и страдания Аз на солипсизма.
"Не наранявай Другия": това е първата заповед и програмата-минимум на теологията, която ни трябва в новото хилядолетие. Има още.
Другият е точно толкова свободен, колкото си и ти, да гради себе си - и е различен от теб. А следователно задачата не е да не го нараняваш според твоите разбирания за нараняване. Те може да не са неговите. Не го наранявай според неговата, на Другия, дефиниция за нараняване. За да си я изясниш, трябва да си говориш с него. Да го разбереш. Да го убедиш да ти каже най-съкровеното - кое е за него болка. За да не му я причиняваш. А щом не го нараняваш, ти започваш да го пазиш от наранявания. Стартирал си програмата за недопускане той да бъде нараняван - от теб или от други. Започваш да се грижиш за Другия. И това би била втората заповед на новата теология: "Грижи се за Другия".
Грижата за Другия е даване без очакване да получиш. Това пък е дефиницията на любовта. И ето я третата заповед: "Обичай Другия".
Това, естествено, не са заповеди в онзи, на старите религии, смисъл. Това са споделени между равни (но различни) субекти принципи, правила - неоспоримите основания на едно достойно съществуване. Тъй като ти самият си Другият за Другия, и ти получаваш същото. Не те нараняват. Грижат се за теб. Обичат те.

И нещо като обобщение

Къде е тук Бог? Има ли Го?
Тук си е и Го има. Само че по друг начин. Той не е някаква страховита хала, на която да се подчиняваш поради осъзнаването на собствената си немощ. Той е Онзи, който ти предлага да станеш част от Него, свързвайки се с Другия като една същност в две създания.
Азът-заедно (Азът като аз-плюс-Другия) има достойнство и следователно е напълно в състояние да се включи свободно в Неговия план. Имайки достойнство, този нов Аз също така мисли без страх и ограничения; и обича без себичен дневен ред (характерен впрочем за страхливите и без достойнство създания).
Азът-заедно е Неговата програма, надежда и творение. Азът-заедно е единственият субект, който е изграден по Негов образ и подобие. Азът-заедно е Нему изоморфен: съдържа Го целия в умален вид.
Азът-заедно всъщност дори няма нужда от Него - и не би Го измислил, ако Той не съществуваше. Нямаше да има такава необходимост. Азът-заедно просто приема знанието за Неговото съществуване поради спокойното и уверено разбиране, че такъв Аз не би бил възможен без Него. Азът-мравка, Азът-самотник е възможен и без Него.
Азът-заедно - не.
Съвсем накрая: Азът-заедно с недоумение гледа на съществуващите религии и се диви как е възможно някой да им се доверява? И това не е само поради гореизложените философски съображения. Просто Азът-заедно, не-наранявайки, грижейки се и обичайки, е разбрал нещо, което религиите изобщо не подозират - и нямат софтуеъра да разберат, ако им бъде казано.
Създателят, Крепителят, Първо-причинителят не е Той.
Той е Тя.

Проф. Евгений Дайнов

Проф. Евгений Дайнов (1958) е доктор по политология. Магистър на Оксфордския университет, член на Общото му събрание; председател на Центъра за социални практики; преподавател в Нов български университет. Автор на 4 монографии и три сборника; участник в около 30 колективни сборника (включително издавани в САЩ, Европа и Русия) из областта на политологията, политиката, социологията, културологията.