През телесността и отвъд, дотам и обратно
Човешки фигури - светли, цветни, релефни, изпъкващи на фона на тъмнината. Клишето ни изкушава да ги определим като "окъпани от светлина", но - за разлика от много други пъти - за снимките на пловдивската арт-фотографка Соня Станкова то няма да бъде точно. Фигурите са всъщност самата светлина: тя ги пронизва/прониква по такъв начин, че чрез/през тях усещаме вездесъщото й, всеобемащо присъствие; натъкваме се на нея осезаемо, като при челен удар, за да се озовем в нейната материалност, не в идеалността й. Светлината като "physis", не като "eidos": една възправяща се пред погледа (ни) натура, която настоятелно изисква той да се спре, да я види от упор, за да я прозре. Светлината като стена, която е екран - и образите върху този екран са изтръгнати от най-дълбокото нейно естество.
Фотоси, напомнящи витражите на средновековните катедрали: през тях хем светлината се промъква, хем благодарение тъкмо на това промъкване забелязваме червената роза на Любовта, трънения венец на Саможертвата, внушителната крепост на Вярата. Светлината пронизва материалната преграда, за да посочи нематериалността на образа, да го втъче в душите ни, да го направи част от нас. Преградата, през която трябва да видим всичката тази възвишеност, е не друго, а голото тяло на човека - такова, каквото вероятно е било в градините на Едем. Соня Станкова (пре)взема човешкото тяло в неговата неподправена чистота, за да начертае върху обемността му алегориите на неземността, на най-идеалните, изконно човешките определения: светлината, минаваща през него, го трансформира в изразител и проявител на онова, което не може нито да се види, нито да се пипне, но което е фундаментът на всяко човешко съществуване. Пронизаната телесност престава да бъде "physis", превръща се в "eidos"; тялото и светлината по парадоксален начин са обменили своите характеристики: то й дарява плът(ност), за да получи от нея животворен дъх и в този потлач, в тази взаимност на даването и отдаването се случва онази върховна среща, без която никое изкуство не е възможно. Срещата-танц на духа с материята.
Среща през телесността и отвъд, танц дотам и обратно...

Митко Новков