Промени
в хърватската култура през 90-те

I. Идеята за буржоазната култура: средната класа между елита и обикновените хора

Ако съществува точка, по която социалистическо-комунистическата система и дясно ориентираните тоталитарни партии да си приличат, това несъмнено е нетърпимостта към независимия интелектуалец, към буржоазния индивид. През 50-те изрази от рода на "буржоазен индивид" и "буржоазна култура" можеха да пратят някого в затвора, а през 70-те и 80-те да попречат на публикуването на творбите му и да ограничат присъствието му в обществения живот. В повечето случаи буржоазната култура оцеля през социалистическо-комунистическия период под формата на навик, нерядко като една от нормите на (дребно)буржоазния живот, пазейки частното пространство от челюстите на тоталитарната идеология. По време на социализма буржоазната култура се разпознаваше по редовните посещения на операта като символичен връх на този тип живеене; тя търсеше подслон в апартаменти, обзаведени в "буржоазен" стил и намираше убежище във "високите" навици на ежедневния живот.
Въпреки това тази форма на културата е интересен обект за социологически анализ на запазването (и дори консервирането) на градския живот в социалистическите страни, където процесът на разрушаване на средната класа е продължавал с десетилетия, без да доведе до "пълното разрешение на буржоазния въпрос". Анализите на ролята на средната класа в производството и възприемането на културата в социалистическите и пост-социалистическите страни са допълнително възпрепятствани от невъзможността да се правят аналогии между развитието на буржоазната култура и съпротивяващата се срещу нея алтернативна култура в някои капиталистически страни през 50-те.
Особено интересно е оформянето на един особен тип буржоазна култура в социалистическа Югославия - имам предвид ориентираното към културата поколение от 1968-ма година. Това е поколението на "децата на партизанските генерали"; с навлизането си в публичното пространство, те заемат отношението буржоазно/антибуржоазно от модела на западната революция през 1968-ма година. Очевидно тази аналогия не би могла да бъде пълна, тъй като основният център на политическа власт - комунистическата партия и нейната идеология - не можел да бъде атакуван директно. Освен това Партията (в лицето на Тито) реагирала хитро: тя приела поколението на 68-ма и използвала ситуацията, за да "разчисти" собствените си редици. 1968-ма година оказала решаващо влияние за създаването на авангардно/алтернативно изкуство в Югославия през 80-те. Водещите фигури в него са някогашното поколение от 68-ма, а авангардно-алтернативното изкуство става елитарен културен продукт, силно подкрепян от комунистическата партия-държава. Очевидно определението "буржоазна" не можело да се използва. Дори в пост-социалистическите страни алтернативната култура често става съставна част от "елитната буржоазна култура", която противостои на тоталитарния тип разпадане на социалната система и на отхвърлянето на правото на индивидуалност.
През 90-те в Хърватия така наречената "буржоазна култура" отново (както и през социалистическия период) се превръща в убежище за несъгласните с господстващата унифицираща идеология на всеобхващащото национално единство. Най-късата културна формула на 90-те в Хърватия би звучала така: "буржоазното срещу популизма", като определящо за буржоазното е понятието индивидуализъм. Един от основните проблеми на интелектуалците от средната класа през последното десетилетие беше фактът, че те посрещнаха политическите промени от 90-те неподготвени и наивни; последното, което очакваха, беше отново да им се наложи да се борят срещу тоталитарни, популистки и антиинтелектуални тенденции в обществото. Механизмите на съпротива на преживялата социализма средна класа започнаха да се разпадат в началото на 90-те. Създаването на хърватската държава и ситуацията на война предизвикаха тоталитарно чувство за единство и, в повечето случаи, поставиха положителната идентификация в сферата на националното.
Въпреки това 90-те донесоха нещо ново в Хърватия - новият социален елит, събран измежду членовете на политическия език, които навлякоха буржоазни премени най-често чрез символи на общественото положение: дрехи, скъпи предмети и луксозни коли. Новият елит имаше нужда и от картини, които да красят стените на вилите му; както и от обществени места, където да се показва, като театрите и галериите например. Културата беше експлоатирана и използвана по начин, твърде близък до социалистическия модел, тъй като едновремешният политически елит също се нуждаеше от своите "абстрактни художници" и заемаше първите редове по премиерите. От друга страна новият елит зае семантичното поле на буржоазното - нещо, което старият не можеше да направи по идеологически причини.
Механизмите за унищожаване на съвременната буржоазна индивидуалност през 90-те бяха по-различни от старите, макар и неоповестявани открито, тъй като буржоазното минаваше за ценност, на практика средната класа беше обедняла, социално деградирала и маргинализирана. Новата "ценностна система" беше установена на базата на прагматичния опит: при новия ред беше възможно да крадеш и убиваш, без да бъдеш наказан, да забогатееш за дни, да си купиш социални привилегии, репутация и университетска диплома, познанства с хора на изкуството и място в президентската ложа, вестникарски интервюта и появи в телевизионни предавания.
Психологическата рамка на ХДС - Хърватски демократически съюз - беше по същността си явно и открито антиинтелектуална.1
Беше разрушена елементарната система на ценностите на средната класа, в която знанията и професионализмът могат да гарантират намирането на работа, а професионално свършената работа носи пари. Най-страшната последица от периода на преход и война беше не материалното обедняване на хърватското общество, а разрушаването на ценностната система в някои области на човешката дейност.
Средностатистическият гражданин остана незащитен от трансформациите на прехода, шокиран от раннокапиталистическите актове на грабеж и неспособен да намери място, където да защити индивидуалното си, буржоазно право на частен живот. Полето на културата, десетилетия наред служило като място на съпротива срещу господстващата комунистическа идеология, спря да изпълнява тази функция. Оцеляването на културата като достъпна за всички публична дейност стана несигурно, тъй като основното средство за самозащита на управляващия ХДС беше да отказва публично пространство на всички инакомислещи. На всички, които не участваха с цялото си сърце в прокламираното "духовно обновление" с основна цел подчиняването на културата, превръщането й в инструмент на държавната идеология, която от своя страна се основаваше на идеята за национално и католическо единство, етническа и религиозна "чистота" и уместност.
Затова наричам "алтернативна културна сцена на 90-те" всички културни и художествени инициативи, които - без да са свързани помежду си - са осъществени без държавно финансиране и подкрепа. Става дума за серия изолирани, може да се каже "частни" проекти (в най-добрия си смисъл "частно" запази значението си на "индивидуално" и "независимо") без общо кратно в поетически, естетически и идеологически смисъл. Тази изведена от реалността дефиниция на "алтернативна култура" коренно се различава от художествено поставената и социално организираната алтернативна сцена на Запад. Онова, което свързва всички тези естетически и качествено различни проекти (от работилници по изкуствата до издателски проекти, от съвременен танц до независими филмови продукции) е опитът да се установят естетически регулиращи ценностни системи, които да придадат стойност на продуктите на хърватската художествена и културна сцена в съвременния международен контекст. Този процес е в началния си стадий, процес на установяване на ценностни критерии, които да ни свържат синхронно, хоризонтално, в контекста на съвременната културна продукция, но в същото време да оперират и диахронно, установявайки връзка с културните традиции и заслужаващите уважение ценностни системи в хърватската култура, особено през два периода от ХХ век - 30-те и 60-те години.
Един от проблемите на днешната млада хърватска културна сцена е фактът, че след пълното отхвърляне на националното наследство, през последното десетилетие тъкмо националното наследство беше идеологически постулирано като единствената ценност. А всички връзки в хърватската художествена и културна традиция бяха прекъснати, всички мостове между поколенията - разрушени, така че всяко поколение трябваше да изгражда ценностите от самото начало. Сякаш преди това не е съществувало нищо. Това не може да не се отрази зле на една култура, в чиято основа е залегнала идеята за традицията.

II Националната култура и глобализацията: медийният преход между старите и новите културни ценности

Изглежда така, сякаш от 90-те в Хърватия има две култури, две отделни културни сфери, които нито се допират, нито се изключват взаимно. Единствената форма на контакт между тях е конфликтът - сблъсъкът, който не оставя у двете страни никакви съмнения за тяхната позиция и кара всяка от тях да се смята за единствено правата. Първата е културата, която ще нарека етноцентрична и неоконсервативна, познаваща миналото и автореферентна. Тази култура е аутистична и ксенофобска, макар и често да споменава общите европейски корени, когато някой постави под въпрос собствения й митичен произход. Мотото на тази култура се съдържа в един от националистичните кич-хитове от началото на 90-те: Хърватия от VII век насам. По-точно казано, тази култура е радикалният резултат от политиката на ХДС и беше (и все още е) най-добре изразена от седмичника "Хърватско слово".2
Другата култура е тази на независимите интелектуалци, писатели и критици, които излагат възгледите си във "Ферал", "Арзкин", "Вийенац" и "Зарез".3 Тази култура е съвременна и модерна; тя се опитва да разглежда настоящето и да бъде критична към него; тя е открита и комуникативна и съпоставя своите постижения с тези на по-близките и по-далечни съседи. Това е култура на преводи, култура на връзки и култура на промени. Тя задава въпроси и невинаги очаква правилните отговори. Това е култура на провокацията, а не на потвърждението. Тези две култури са залегнали в основата на хърватското общество. От една страна са тези, които отхвърлят всичко "внесено отвън", които се противопоставят на комуникацията и промените. Това са не само старите поколения, както може да се сметне на пръв поглед, а и - като в много други страни от Централна и Източна Европа - група хора, които не могат да се адаптират културно. Втората група се състои от онези, които без задръжки приемат всичко идващо отвън; предимно млади хора, които успешно се приспособяват към изискванията на новата ера. Казимирз Кржищофек от полския институт за култура нарича това явление културен дуализъм4, при който се проявява паралелността на две култури и две ценностни системи. Новата система е породена от пазарната икономика и носи със себе си идеята за отвореното общество. Втората система е по-стара; тя не приема идеята за културния пазар и изцяло разчита на системата на държавното подпомагане.
Всъщност хърватската култура от 90-те се колебаеше между тези два полюса - единият, белязан от глобализацията, а другият, клонящ към капсулиране в ентоцентрични и самодостатъчни понятия. Можем да кажем, че всекидневната култура в Хърватия е по-скоро "универсална" и "глобална": средностатистическият гражданин се смята за персонално интегриран в Европа. Този гражданин не е идеалният читател на гореописания вестник "Хърватско слово". Само че въпросът за националната идентичност на културата и за запазването/изразяването на националната идентичност чрез култура днес все повече се оказва в центъра на теоретичните дискусии за мултикултурализма като явление и за ефекта от глобализацията върху националните култури. Хърватската култура от 90-те е натоварена с бремето на миналото, с вкоренената идея, че векове наред тъкмо културата е опазила и предала на поколенията идеята за хърватската държавност, скритата същност на хърватската нация. Вековната липса на държава в правния смисъл на думата е довела до митологизацията на културната сфера като привилегирован носител на националната същност и до обременяването на голяма част от съвременната хърватска културна продукция с проблеми от миналото.

III Медии и култура: казуси и ексцеси

Статутът на културата в хърватското общество от 90-те насам може да бъде преценен по отношението на медиите (частните и така наречените независими), към културните събития и програми. Главната отличителна черта на медийното представяне на културата през 90-те (тази ситуация продължава дори днес) е почти изключителният подход към тази сфера или като (политически) казус, или като (скандален) ексцес. Културата влезе в медиите преди всичко като събитие с политически аспекти, по възможност подправено с подробностите на частния скандал, по възможност свързано с известни персони. В ежедневниците и политическите седмичници културните теми могат да се сдобият с малко повече пространство или да достигнат престижната форма на интервюто не поради вътрешната си естетическа ценност, а заради свързаните с дадено събитие или с дадена личност политически обстоятелства. Интересът към "частното" често прекрачва границите на журналистическата етика и обслужва най-низките страсти на жадната за жълти скандали публика. Артисти, поети, писатели и художници се радват на вниманието на медиите в зависимост от това дали изразяват публично политически пристрастия и какви са те. Тъй като през 90-те медиите бяха политически поляризирани в две групи, "национално конструктивни"5 и независими медии, материалите за култура също влизаха в тези две групи по два критерия: национално конструктивните медии отразяваха национално конструктивните творци и представителните прояви, докато независимите медии предлагаха пространство на така наречените независими творци и интелектуалци, които не демонстрираха симпатии към управлението на ХДС, а го критикуваха открито. Какво стана с онези, които бяха по средата ли? В публичното пространство нямаше място за тях. Напрежението между властите и опозицията през последните три години ескалира до точката, в която почти всеки творец или интелектуалец трябваше ясно и директно да изрази своята политическа ориентация. Предполагаше се, че мълчаливите или "колебаещите се" всъщност имплицитно подкрепят оцеляването на управляващата партия.
Един от негативните ефекти на тази поляризация на културната сцена се изразяваше в загубата на лични критически принципи и критерии. Това, което осъждахме у ХДС в началото на 90-те - поддържането на бездарни творчески програми в името на "национално конструктивното" и "родолюбивото" послание, във втората част на десетилетието се превърна в практика на опозиционните медии. Независимата преса, която се превърна в нещо като орган на опозицията, даваше огромна публичност на творческите актове на онези индивиди, чиито политически предпочитания бяха безвъпросно опозиционни, като така оставяше на заден план въпроса за естетическите и артистични ценности.
Философът и политолог Жарко Пуховски описа най-добре тази ситуация, най-видима в списанията за култура. В изказването си на дебата за медиите и културата6 той заяви, че критиката в Хърватия е станала "изкуствена" (служеща на собствените си цели) и че художествената продукция е подчинена на политически диктати. По-здравословно би било изкуството да се занимава с изкуство, а критиката да анализира контекстуалните обстоятелства, идеологическите спънки и политическите импликации на художествените творби.
Това е особено важно, ако забележим, че така наречените малотиражни медии, ежедневници и списания, са се поддали на прагматичните декрети на политиката и са предоставили пространството си за дребнополитически ежби. Въпросът е какво е "политическото" въздействие на такова медийно поведение: във всеки случай става въпрос за продължаващо манипулиране на културата за политически цели и за прокарването на отчетливо политически идеи.

Негативни примери за пропагандиране на културата

През последното десетилетие има множество негативни примери за пропагандиране на културата в медиите. В най-крайните случаи се стигна до демонизацията на определени личности и до внушаване на омраза. Най-известен бе казусът с "Вещиците от Рио", когато хърватски писателки и журналистки бяха демонизирани като врагове на държавата в един анонимен текст/таблица (съставен от така наречен разследващ екип), преди всичко заради своята националност и "антихърватска ориентация". Дубравка Угрешич, Славенка Дракулич, Весна Кесич, Йелена Ловрич и Рада Ивекович бяха изхвърлени от публичното пространство чрез систематична и продължителна кампания в медиите, а техният нормален професионален живот бе станал невъзможен. Подобна кампания бе проведена в началото на 90-те срещу най-добрата хърватска актриса по онова време Мира Фурлан. Ефектът беше повече от красноречив: само две от шестте жени останаха в Хърватия и само една от тях продължава да се изявява в обществената сфера.
Трябва да подчертаем, че през този период съществуваше независимо медийно пространство (като "Ферал" например), където можеха да се чуят различни гласове, гласовете на обявените за врагове, макар че обхватът и влиянието на тези медии бяха несравнимо по-малки от тези на многотиражните политически седмичници и особено на електронните медии. Макар че не е тук мястото да отваряме този въпрос, един основен проблем с представянето на културата в медиите е липсата на широкообхватни електронни медии, които да изпълняват функцията на обществени и да представят културни програми. По държавната телевизия културните програми са ограничени до два часа седмично, при това по доста неудобно време.
Друг интересен пример за негативна промоция е медийното отразяване на летния фестивал в Дубровник през 2000 г., когато противопоставените по политически причини медии покачиха градуса на сблъсъка между ръководителите на фестивала дотолкова, че естетическите качества на самия фестивал станаха маловажни, а скандалът превърна публиката в жертва на политиката. (Видо Богданович остана кмет на Дубровник, а С. П. Новак не беше утвърден като художествен ръководител на фестивала.)

Позитивни примери за пропагандиране на културата

Един от редките позитивни примери за пропагандиране на културата беше инициативата на интелектуалците да защитят Трета програма на Хърватското радио, една преди всичко интелектуална и артистична програма. Само че медиите почти не отразиха кампанията, която бе следена само в малотиражни вестници ("Зарез"), където изтъкнати личности се събираха и протестираха срещу загубата на независимостта на една културна радиопрограма.
Истинското лобиране за това медийно пространство мина през частни канали, чрез частното застъпничество пред политиците, от които зависеше решаването на конфликта.
Друг пример (или по-точно примери) са случаите, в които медиите рекламираха така нареченото "ново" и "съвременно" (за разлика от "старо" и "традиционално") изкуство. Такива разделения ясно показват политическите мотиви и на двете страни. Медийната реклама на "новото" изкуство е доста успешна в краткосрочен план, но без траен ефект.

Андреа Златар,
член на градския съвет за култура в Загреб


















































































































































1 Едно от прочутите изказвания от този период беше направено от Иван Милаш (ХДС), така нареченият "пазител на държавния печат", който запита в парламента: "Колко струва кило мозък?" и веднага си отговори: "Кило мозък струва 2,5 дойче марки". Политическият популизъм бе демонстриран ежедневно като агресивен и откровен антиинтелектуализъм.






















































































2 "Хърватско слово" излиза от 1994 г. със значителна финансова подкрепа от държавата. Издава се от Съюза на хърватските писатели като един вид "духовен" противовес на дейността на хърватския ПЕН клуб. И на независимия "Вийенац", основан от "Матица хрватска" (хърватско културно общество) през 1993 г. под председателството на Владо Готовац, бъдещ лидер на Либералната партия. "Хърватско слово" често използва расистки дискурс и внушава омраза. Наред с други форми на подкрепа, вестникът е финансиран чрез пряко закупуване от Министерството на отбраната и се печата в държавна печатница. От 1999 г. насам Съюзът на хърватските писатели не се посочва като негов издател.


3 "Зарез" е основан през 1999 г., когато група редактори и сътрудници напуснаха издавания от "Матица хрватска" "Вийенац" поради политически натиск и различни видове пряка и непряка цензура. Конфликтът в "Матица" достигна връхната си точка след решението на управителния съвет да не публикува снимка на затворник от хърватския лагер "Дретелж". "Зарез" се издава с подкрепата на чужди фондации; неговата цел е да поражда критически дискурс и да предлага място за дискусии по всички въпроси на обществото.


4 "Новата роля на културния фактор в европейските процеси", Culturelink, специален брой: Динамика на комуникацията и културна промяна. Ролята на мрежите, Загреб, 1996.



















































5 Терминът "национално съзидание" и определението "национално конструктивен" се появиха в началото на 90-те като лингвистичен знак за семантична идентификация на държавата и на конкретната политическа сила (а именно ХДС). Привържениците на ХДС автоматично ставаха "национално конструктивни", а критиците на съюза бяха обвинени, че са противници на хърватската държава, тъй като нямаше семантично разграничение между държавата и властта, нито между държавата и родината. За "национално конструктивни" бяха обявявани творци и интелектуалци, участващи в проекта за така нареченото "духовно възраждане".















6 Дебатът се състоя в Хърватския журналистически център през февруари 2000 г., като протоколът от него беше публикуван през март 2000 г. в "Зарез", двуседмичник за културни и обществени събития.